Седя под теб,
най-дъхаво дърво
на многодъхавата ми България,
липа липовита,
очи затворил,
неподвижен,
не ми се ще да мръдна
и почти не мога,
само дишам.
Мирисът ти
цял ме изпълва,
цял съм обоняние,
с цялото ми същество
поемам твоето благовоние,
тъй дълбоко ме пронизва,
изпълва и обсебва,
че го усещам и с петите.
И ставам
по-лек телесно,
душевно по-добър.
Не искам никъде да ходя,
само тука да стоя
и да блаженствам,
тоя нежен мирис,
който с босилека се надмирисва,
ми е противоядие
за ежедневни горчила,
тоя повей свише
искам да поемам
и да ме пречиства.
Понякога си мисля,
че нимбите на небожители
не от злато жълти са,
а от липов излъх,
дъх над дъхове,
който ми безгласно казва
радуй ся
и чувствам, че ме закриля ухание,
което не е от мира сего.
О, щастието
да седя омаян под цъфнала липа
и да слушам
как ликуващо
жужат пчелите,
да гледам как звук и дъх
милват с невидими ръце
човеци, твари и растения:
и ни облагородяват.

Ако по-дълго липи цъфтяха,
щеше да е светът по-свястен.

Две са гайди сглашат,
две са хора вият.