Не знаех откъде ще мине,
какво из него чака ме,
къде, кога и ка ще свърши,
както всеки път
бе и пътят на живота.
Невръстен, пред мен съзрях
недаждата,
красива, чак омайна,
към нея ръце, душа протегнах:
усмихваше ми се насърчително,
все на кръгозора, нодестижима.
Вече момък, видях я отляво,
вляво тръгнах.
Не я застигнах.
Също и по-късно,
когато ми се яви отдясно
и надясно тръгнах.
Отдавна хребета на пътя превалил,
назад обърнах се
и както винаги видях я,
сега сред спомени.
Дълъг и нелек бе пътят,
аз пък слаб душевно и телесно,
уморен полегнах,
очи затворил
единствено усещах цял земята цяла.
И още: някой гледаше ме.

Над мене, сред небето,
чакаше ме тя,
надеждата.