Илиана Георгиева


РОЗАТА

         Розата лежи сама на масата и бавно вехне, изоставена от всички. Тя не е непременно забравена, дори напротив, мнозина я обичат и копнеят за нея, по бодлите й има много кръв от убодените влюбени пръсти, но... тя е сама. Така сама, както е птицата преди да полети; или лодката преди да вдигне платна или... Всъщност няма значение! ТЯ Е САМА! И от това я боли. Мнозина са тези, които мислят, че тя е безчувствена, жестока и студена, че тя не може да изпитва болка. Но това са хора, които са оставили кръвта си по бодлите й, хора, които тя е наранила, без да са били виновни... А може би не е така? Това са хора, които са я искали, хора, чиято цел е била да я затворят в клетка, макар и златна или да я завържат, па макар и с копринени панделки. Тя не можеше да им позволи това! Розата държи на Свободата си, но защо след като тя и без това не може да я използва? Тя не може да замине, защото има корен. Корен, който не я пуска да тръгне. Той не може да я обича и да я направи щастлива, но в същото време не може и да я освободи от своето влияние. Розата реши да го изтръгне от живота си и се остави да бъде откъсната от поредните влюбени пръсти. Те откъснаха от него и й дадоха вода, с която да живее, но розата започна да увяхва и в своята предсмъртна агония тя е безкрайно жестока. Тя не позволява на любовта да се доближи до нея и да й даде нов живот, защото розата не иска. Тя изтръгна своя корен и сега лежи на масата сама. Увяхва розата, но не допуска до себе си любовта. Умира розата в самота, а копнее всъщност любовта!...

21:45 ч.

02.07.2000 г.

Разказът участва в конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков
.
Резултатите от него ще бъдат обявени на 09.11.2000 г.