В ултрамодерния автобус все пак бе тясно. Антонов с усилие успяваше да не се отърква о Петър. Определено близостта му го напрягаше. Аурата му бе отблъскваща или поне Антонов имаше такова чувство. Очакваше екшън. Монотонното мъркане на двигателя внушаваше безкрай. Същевременно движение... надежда, че все някога ще стигнат София.
         Намираха се в задната част.
         "Матрицата" течеше с клонирана картина на два монитора, единият - по-голям, вграден в далечината, над шофьора, другият, от който гледаше Антонов [12 инчов], бе монтиран точно над решеното в средата на пътническия салон барче, върху което въпреки тъмнината, се набиваха на очи натрупани кутии от чай, какао, както и множество стърчащи

сламки
за сок.

         Повечето пътници бяха изпозаспали.
         Светлини от насрещното движение рядко пронизваха автобусните стъкла, по които имаше лепенки: EMERGENCY EXIT BREAK GLASS и чукчета аварийни отстрани.

. . .

         - За да респектира спътника си, представил се с името Петър, Антонов използвал повода, дето му споменал кинаджиите.
         - Дълбоко е доловил - Илияна се оживи, - че Петър не е безразличен към тази тема
         - "Бразилия", туй-онуй. - подкрепи я Сайта. - Остави друго - Сайта се подсмихна, - но щом Антонов е уточнил, че кинаджиите са от българско-американска копродукция и снимат филм за калабрийската Н'Дрангета, Петър се изцепил: "Мафиот съм бил сигурно…

В някой от предишните си
животи, де.

         Щото адски много обожавам пицата, равиолите. Е, и лазанята. Но и спагетите. Със сос болонезе особено. В пицарията е готино. Сладки сервитьорки, релаксира човек, крои схеми, фърля белтъци." - Ето защо - Сайта натърти - Антонов уж почнал да споделя на Петър: "Веднъж - подел Антонов - един от нашите, от охраната - Телето… Ааа… Тия де, кинаджиите, нали като идваха да снимат филма, бяха довели първокачествени сладурани - нашенки и американки. Работехме специално за тях вечерта. В дискотеката бяхме само ние, персоналът, и те. Снимаха ония к'вото снимаха,

цяла нощ
после - парти.

         За неофициалната част актрисите останаха в апетитно облекло. Имаше хубави сред тях за радост на нас и за завист на не дотам атрактивните жени. Две от тия, хубавите, бяха просто свръхджиджени. На тях най-много им се лепеха мъжагите. Особено пък на едната - американка от италиански произход. Лаура Маестро. Бонбонче… Страхотно! Флиртуваха служебно с всички. Но никого така и не допускаха по-близко до себе си. С кого ли не танцуваха, кой ли не им прави предложения. Не виждаха достойни, та много не надаваха ухо. И Телето ми разправяше - Антонов се опитал да пресъздаде пред Петър провлачения тембър на Телето - Като демек се разбра - почнал Антонов от името на Телето - че никой от нас няма да си тръгне, нали, няма да си тръгне, с която и да било от жените, аз и Робърт де Киро заминахме да търсим на други места из курорта. Робърт де Киро искаше да ходим „на адрес", демек в бардак, щото бяхме взели първа заплата. Ма му казах, че познавам спасителката от "Лагуната на игуаните". По-тарикатско е да отидем там. Без пари да влезем. И вътре да забием по нещо свежо, вместо да си харчим залудо мангизите. Нищо че разполагахме с яко кинти, де. Киро надали ме разбра,

щото бе къркан,
но все пак тръгнахме.

         Сигурно през цялото време си е мислел, че "Лагуната на игуаните" е клуб за елитни компаньонки.
         Ю не беше на смяна, наложи се да си цакаме като попчета входа. Имаше латино парти. Поогледахме се. Не му хареса на Робърт де Киро. Нали за секс се бе наточил. Вика ми: "Теле, аре в "Мигла"!" Аз, подпийнал, викам: "Аре!" На излизане от "Лагуната на игуаните" Робърт де Киро им тегли по една на охраната. Ония тръгнаха да скачат. Един го пита: "Много топла фурна ли си, мъжки?" "Епа!" - потвърди Киро. "Мъжки, ти до две минути си история!" Явно са имали заучени фрази, с които блокират психиката - определил Антонов. "Аз обаче им викам - успокои ме Телето, - че съм приятел на тяхната колежка - тая, Ю, от басейна. Та загладих положението. Нищо, че имаше вариант да ги сдухаме като стой, та гледай! Киро даже разправя: "Щеше да стане на улица! Мелба от секъде щеше да стане, ако ни беха налетели. Щеха да приличат на лисици… Сички долу, на земята."
         Взехме такси, разясняваше ми Телето. И в "Мигла". То е хотел. Но долу има стриптийз бар. Вход няма. Ма се плаща "изход". Ше рече, десетка им снасяш на излизане. Иначе, бате, първоначално входът е свободен. Вкарваме се ние. Празно. Не повече от четири-пет клиенти.

Стрийптизьорки само че
яко -

         по пилоните, около бара, между масите. Фул! Бавно стъпвам. Едно ми е, разправя Телето, неуверено такова. Айде, за Киро не знам, но аз, вика, да не ходя всеки ден на стриптийз, я! Намърдахме се на по-централна маса. Ша го обаждаме вече тузове. Отгръщам менюто. Няма какво да ти шушна. Цифровизация беше. Но ние - VIP гъзари. Пък и Киро ми намига. "Споко!", значи. То пак де, сърцето ми се сви, бате, но като дойде оная ти ми шукаритетна сервитьорка - Антонов страстно продължавал от името на Телето - забравих и цицийство и скръндзалък. Пише на баджа "Илияна", та й рекох: "Два големи Dimple, Илиянче! И едни фъстъци." А тя се чуди: "Фъстъци?!" Значи, разбра, че съм селянин, щом й поръчвам тъпи фъстъци за мезе на скоч. "Не, не, не. - поправи ме Киро - Бадеми." - щото загря, че кофти впечатление правя на момичето. А уж го раздаваме баровци. Ма то пинтийството си казва думата. Иначе знам много добре, че бадемите са най, така, нали. Помоли я Робърт де Киро да му доведе шефа на момичетата.
         Не донесла още уискито тая и две-три изваяни, бате, не е истина, само по прашки... Почнаха перверзно да се сучат и кълчат около наш'та маса. Една ми обкрачи коляното. Казвам ти... Побърках се. На такава, апетитна, как да не й плеснеш 100? Пък щом сме дошли тук, няма как. Бръкнах се за портфейла. Извадих от раз 50 кинта.

Мушнах й ги в ластика,
на десния баджак,

         дето е, за кинти, значи, там. После плюнах, че й лепнах още толкова на междуцицието. Доволна много, ма много остана - на многото много даже. Смее се. Намига ми. Скоро изчезна. Сигурно се бе похвалила, че съм костур и раздавам парички, щото начаса ме нагънаха останалите й колежки. Като лешояди около мен. Стана калабалък. Аз так - 20 лева веднъж, так, 20… Втори път. Гърлите нямат свършек. Ма парите, усещам, свършват. Затова престанах да им бутам. Пък и хубаво че дойде първата, стоте кинта, дето й сложих. Само че вече облякла впита рокля. Протяга пръст към стола. Пита: "Може ли да седна?" Викам: "Естествено!" Намести си дупето. Веднага се включих: "Мм, супер си!" - четкам я. А тя: "Може и още по- супер да бъда... Да отидем, ако искаш, там, в кабинката?", сигурно персонален стриптийз, нали, персонален стриптийз да ми прави. Но си рекох: Бегай. Кой знае кви пари е! Поотложих я, де: "Е сега, след малко." Подпря ме: "Ще ме почерпиш ли нещо?" "Естествено." - хиля се,

докато тя
разтваряше менюто.

         "Предпочитам нещо от тези неща." - сочи ми с маникюра си участък в ценоразписа, дето сумите варираха между 50 и 70 лева. Косите ми се изпънаха. Но викам: "Такова искаш ли?" - предлагам й питие от 50 - на баба ми пенсията е толкова. Тя обаче капризна: "Предпочитам това." - показва шампанско от 60 лева. Махнах на сервитьорката. Поръчах. Тя донесе толкова бързо шампанското, бате, все едно предварително го бе приготвила. Зае се да й го сервира. Хили й се. А стриптийзьорката й смигна с гримаса "Качих го на сноуборда". Питах я: "Как се казваш?" "Мина." - чух да произнася. "Мина?" - повторих. "Не. Жасмина. Жас." - поправи ме тя. "Аа-а. Жас." - ...и такива разни...

. . .

         - През това време - усилено разказвал Антонов - Робърт де Киро провеждаше "делови разговор" с една костюмарка, дето седна до нас. Нали бе питал сервитьорката преди това за отговорника за момичетата, та сигурно беше тая, щото чувам Киро да припира: "Добре, рожбо златна, пак ми промълви, колко ще струва сега да спя с някое от момичетата?" Оная, бате, една слаба, ма слаба като балсаматорка, отвръща: "Нали ви казах, момичетата не могат да спят с клиентите!" "Добре. Колко, кажи, ще струва!" "Господине - оная вече се изнервяше -

туй е стриптийз бар!
Момичетата не са проститутки."

         "Добре, де! - вика Киро - Дай сега да ти редим, слънчице! Ти колко ще искаш... Колко пари да ти шаря на теб? Лично. Е тая примерно ми харесва. - Киро посочи една с розова перука. - Не може да ми откажеш, плащам си. Ето бе, плащам. Колко ше струва да я запуша отвсекъде?" "Не. Господине - отчая се костюмарката, - явно с вас не говорим на един език."

"Знаеш ли
кой съм аз?" -

         тросна се Робърт де Киро. "Не мога да знам..." "Не! Питам те. Кой съм аз, знаеш ли?" Оная мълчеше... Вече тук и аз се намесих, щото положението ставаше некомфортно. Пресегнах се да прегърна Киро. Викам на оная: "Няма проблеми, няма проблеми. Извинявайте. Приятелят ми вече разбра. Пак извинявайте." "Няма нищо." - прости ни, бате, шефката на момичетата. И добре че си тръгна. После разбрахме, че била човек на нашия шеф. Подозирах аз нещо такова. Затова го държах изкъсо.
         Понеже с цялата си кожа усещах, че почват невидимите тартори, скрити нейде в дъното на полутъмното заведение, да ни гледат с недобри очи, съобщих на Киро: "Тук, Киро, няма да стане нищо. Дай да плащаме и да изчезваме." Съгласи се. Махнах на сервитьорката. Сметката ни беше 129 лева, представяш ли си? И то само за вход, двете уискита, бадемите и, нали, там, на стриптийзьорката за шампанското... Ми то шампанското само струваше шейсетунка. И то не било шампанско. После ме светнаха че не било шампанско, бате. - вика Телето. - Нали не било шампанско,

а било
гола вода!

         "Ми да. - ухилил се Петър. - Представи си стриптийзьорката да гълташе наистина всяко пиене, дето я черпят." "Ще денси на оверлог. - сетил се Антонов, като отново от името на Телето заявил - Де да знаех, че това е гола водица. - нервеше се Телето. - После разбрах. То… така или иначе по-голямата част от сумата, иска не иска, даде я Киро, де. Щото нали аз го раздавах туз. Пропилях си парите само да ги закачам в ластиците на момичетата. Все пак благодарен бях, нали, благодарен, че излизаме читави от соченото за едно от заведенията на мафията. Даже ни пожелаха: "Приятна вечер. Заповядайте. Пак." "С удоволствие. - олензих се - Телето примижал - но си мислех "Няма начин да не заповядаме пак!"
         "Какво стана с оная Жас, дето Телето й е поръчал шампанско?" - внимателно изслушвал Петър. "Нищо. - уведомил го Антонов - Казал й чао и възирал.
         Навън - разправя Телето - приближихме към разни говорещи си на групички таксиметрови шофьори. Робърт де Киро им вика: "Пичове,

някой по-як клуб
за компаньонки

         знаете ли?" Имах си хас да не знаят. Един ни сочи голфа си: "Ще ви откарам!" Пъхнахме се отзад. Тръгна да ни върти из преките. Спря пред нова къща със зид. Киро плати. Слязохме. Тогава Киро още не караше G-класата, дето Дюлев после му я даде, а сетне му я и отне - Антонов продължил с провлачения тембър на Телето -

В предверието
на къщата

         ни посрещна червендалест някакъв. "За съжаление, господа - вика, - ще трябва да изчакате малко. Ето тук. - Посочи ни боядисана в розово чакалня с фотьойли и телевизор, пуснат на XXL. - Повечето момичета в момента са с клиенти. Само тя е свободна. - показа ни унила, вече дърта една, с боксьорски нос. Разправям: "Мерси. - мръщеше се Телето - Ше позачакаме." В чакалнята освен нас и жената, киснеше ошмулен тийнейджър. Само че висенето продължи да се точи, а Робърт де Киро се изнерви, плюс това от горния етаж взеха да слизат някакви полуголи оръфляци-мъже по джапанки препасани с хавлиени кърпи - отврат. Викам на Киро: "Дай, да ставаме! Ще ходим на друг адрес." Робърт де Киро прегърна червендалестия на тръгване, сводника демек, дето ни посрещна, и му ги реди: "Брат ми, ти на кой се издължаваш като вземеш мангизите от клиентелата?" "Не е твоя работа!" - враждебно го загледа оня. "Теб - Киро се разкиска - съм те виждал някъде… По телевизора. - Киро целуна сводника по бузата - По онова предаване - "Най-смешните животни на планетата." Ха-ха. Ей, тъпчо! Къв си ти бе?!" Онзи стана червен като мачете.
         Веднага хванах Киро. Забутах го към изхода. Сводникът изръмжа: "Приятел, прибери го тоя! Нищо, че е бичме. Щото

ще си изкараш покрай
него и ти боя някъде."

         Кимнах му - о'кей, демек. Отново тръгнахме по улиците. На мен ми бе писнало като гламави да обикаляме. Но Робърт де Киро - инат. Вдигна ръка на поредното такси.

. . .

         Накара шофьора да ни води пак „на адрес". Шофьорчето младо - свали ни в центъра до хотел "Колхида", бивш "Комунизъм". Слезе заедно с нас, той първо да говори. Звънна на един вход. Отвътре се показа хипар някакъв. Шофьорчето вика: "Карам ти клиенти, шефе!" "Заповядайте." - поведе ни неглижето по едни коридори, доста по-западнали от предишния публичен дом. Влязохме за втори път в чакалня. Имаше тоя път към

седем-осем жени.
От всички националности.

         Чак ми стана криво как ги заоглеждахме, гаче ли - определи Телето - са юници за продан. Но ни една не ни хвана зъркела. И аре чао. Таксиметровият шофьор ни заубеждава: "Останете, бе." Яд го бе, че пропуска процента, дето му се полагаше, ако бяхме останали. Ние - не! Викаме: "Карай на следващото място." Откара ни. Но и там едни киликанзери - не ни изкефиха. Затръгвахме си.
         Шофьорчето, ядосано, ни укори: "Вие ако мислите, че за 50 лева ще чукате манекенки - много се лъжете!" Щяхме да го пребием, но пък си викам - Може да станат големи инфекции, тия бакшишите са организирани, я дай да плащаме, че да си ходи. Както си бяхме в центъра, гледаме наблизо ресторант-градина "Стария бряст", пък и музичка се чу. Разправям на Киро: "Тъй и тъй се е видяло, че няма да чукаме. Днеска ни е карък - дай да ходим в "Стария бряст"!" Беше пет сутринта вече. Най-после на Робърт де Киро му бе станало все тая. Влязохме.

Яко кючеци
се бичеха.

         Но поне нали цяла нощ - нагоре-надолу, та седнахме каталясали на бара и само, дето ходехме, ту аз, ту той да се поздравяваме. Дисководещият бе на преклонна за тая професия възраст. Неколкократно обявяваше: "Специално за момчетата от охраната на клуб "Сомбреро". Като категорично отказваше да му даваме каквито и да било кинти с довода: "Вие не сте тия, от които ще взема пари." Това се чудехме като обида ли, като уважение ли да го тълкуваме. Но понеже всеки път, когато му поръчвахме, ни поздравяваше - приемам второто. Демек, че от уважение, нали от уважение, не щеше да ни взима парите.
         Призори дисководещият взе да ни гони с блусове. - самоотвержено Антонов от името на Телето продължавал да разказва; автобусът порел към София - И последната музика отшумя, нали, отшумя. Угасиха лампите. Аз и Робърт де Киро седяхме на бара. Допивахме си.

В дъното
на "Стария бряст",

         при последното сепаре с народ, стана оживление. Долових: "Ела тук, бе!" Мъжага тип - Антонов определил - "батко-квадратко", от същото това сепаре, се завтекъл към млад тарикат, който, оказало се, за нещо си го бил напсувал. "Колеги като мен такива - бичмета, нали бичмета… Ааа… - дефинира Телето. - Аз и Робърт де Киро - не спирал Антонов да говори в ролята на Телето - стояхме и зяпахме шоу. Бичмето обгърна, нали, обгърна с ръчище тарикатчето. Но онзи извади телефон. Бързо набра номер. Каза на бичмето: "Ето! На! Говори!" "Ще те строша и теб, и телефона! - ядосан бе бичмето - На къв ми се правиш?" "Не, бе не… Обади се само. Обади се!" - тарикатчето държеше на своето. "На къв ми се правиш, бе?!" - повтори бичмето. Друг един здравеняк се провикна от сепарето: "Тоя веднага да го няма от тука! Аре, изкарвай го навънка, че почва адски много ме дразни! Тръгвам да го обезкостявам след малко!" Тарикатчето осъзна, че тия не са случайни. За да ги умилостиви, купи бутилка Dimple. Въпреки това ония го заизкарваха навън.
         Изведнъж Робърт де Киро хукна след тях. Пийне ли Киро - заявил Антонов -

става кибер
кибритлия.

         Иначе е спокоен, де… Цяла нощ обикаляли. Но тук, изглежда, бил моментът да му избият чивиите. Охрана нямало - шест сутринта. "Много ясно, нали, много ясно - увери ме Телето - че аз го настигнах. Подкарах го да си ходим. Но Киро в такива моменти, вече дойде ли му до гуша, ни приема, ни предава. Отскубвайки се от мен, се намърда право пред бичметата. Иззе им функциите. Почна той да раздава правосъдие… на тарикатчето. Както между другото се видя във фоайето на "Стария бряст", тарикатчето беше доста мургаво. Е, вече се бях уверил в безопасността на Киро, - Антонов старателно поддържал провлачения тембър на Телето. - Понеже нали Киро стана партия с колегите. Пък в началото се уплаших, че ще им скочи на тях на бой, в защита на тарикатчето. Има благоразумието Робърт де Киро, колкото и да бе пиян, все пак правилно да се ориентира в обстановката. Изкараха колегите, значи, тарикатчето навън… Успокоен, че Киро в крайна сметка зае правилната позиция - вика Телето - т.е. на страната на силните, аз почнах да препикавам тревата пред "Стария бряст".
         Доволни, че има кой да смачка вместо тях дразнителя им, колегите обаче си тръгнаха. Чух ги как минавйки зад мен, се радват: "Ей, скива ли го тоя големия, бе? Къв беше? Сега ще му разгони фамилията на това цигане!" А Робърт де Киро, пиян на щайга, заговори на тарикатчето: "Ти к'ъв си, бе? Федаин ли си? Бай Мангау ли си? Тюрлю-гювеч ли си? Патладжан ли си?" Докато Робърт де Киро изреждал всички тия - Антонов определил - ксенофобски подигравки - Чух - вика Телето - трошене на стъкло. Всичко станало за секунди.

Извърнах се с още
незакопчан дюкян. -

         говореше ми Телето - Киро лежеше прострян на земята. Трикатчето бягаше по посока на стоянката. Инстинктивно се затичах след него. Гоних го, гоних го, докато не се метна в едно от многото таксита. Отбръмча.
         Изправен пред дилемата - Антонов драматично разтворил длани - тарикатчето ли да преследва, посредством друго такси или да помага на Робърт де Киро, Телето схванал, че е много по-добре в случая да избере по-простичкото - светкавично да помогне с каквото може на приятеля си. "Почнах нали, почнах, да спринтирам обратно към "Стария бряст" - вълнуваше се Телето - В тимберицата ми се въртеха, нали, въртеха, какви ли не притеснения. Гузен се чувствах пред Робърт де Киро, че дори за миг го изпуснах от поглед. А знам колко е проблемен Киро, пийне ли малко. И как можа точно сега да се случи това, нали, един миг невнимание - цял живот страдание.
         Отдалече - саблен удар във въздуха отправил Антонов - Телето видял, че около мястото, дето бил прострян Киро, се е събрала група непознати.
         Телето неколкократно съжалил, че се поддал на импулса за отмъщение, и хукнал след тарикатчето, вместо тутакси да обърне, както се казва, по-подобаващо внимание на беззащитния в оня миг Робърт де Киро.

Кво ли не му
хрумва на човек

         в екстремни ситуации. Бягал към групичката Телето. Чак щом приближил, си отдъхнал. Защото не само че тия около Киро не били враждебно настроени, ами и Киро, който междувременно се бил изправил, непукистки им разяснявал: "Счупи ми уискито в главата. И избяга! Но нищо ми няма."
         Нищо му нямало, само че шуртяла кръв. Остатъци от бутилката Dimple се валяли на цимента. Хайде оттам с такси до поликлиниката Телето откарал Робърт де Киро. Залепили му резката от стъклото. Слава Богу, наистина му нямало нищо.

. . .

         От бързата скорост на завоите автобусът залиташе. Веднъж дори стюардесата се озова от задната в предната част. Шофьорът бе наблъскал спирачки, заради изведнъж изпречилата му се, както забеляза Антонов, каруца.
         Съжали, че не извади рефлекс

да спре с тяло,
загубилата равновесие

         стюардеса. Със сигурност тя щеше да му бъде благодарна. И тъкмо повод в тая теснотия да блъсне готиното си дупе.
         В него пак!
         Въздъхна. Отправи нагоре поглед от сорта "Г-о-о-осподи."
         - Щом се е ядосал, че не е извадил рефлекс да спре загубилата равновесие стюардеска - определи диджей Фори Би, - погледнал към тавана. Вторачил се в бутоните за климатика, за сервиза и за лампичката точно над главата му. Съжалил е обаче, че паник бутон липсва.