Ето - старецът излиза с чер костюм и бяла риза,
с треперлив бастун в ръцете - тръгва с левия си крак.
От косата му се рони марш на бодри ескадрони,
а над него ален гарван грачи с тръбен, кобен грак.

Старецът с упорство крета към трибуната, където
ври разпепено морето на човешкия прибой.
Той не вижда и не чува, той накрая ще доплува
сърповато, чуковато, като крив, ръждясал Ной.

Ще възлезе, сух и важен, нещо дрезгаво ще каже,
а когато поутихнат долу масите, над тях
той ръкави ще засуче и със старческо юмруче
ще опита да научи хората на ум и страх.

Ще опита, но в тълпата някой пръв ще се замята -
Най-последният гнева си яростно ще възвести.
И с бутилка ще замери птицата кървавопера,
и от радостна възбуда гарванът ще изкрещи!

"Долу! Долу!" - ще завикат пъстрите и еднолики,
трудно мислещи тръстики на народа отълпен.
И тресавище ще зейне пред обувките музейни
на оратора, залязващ като крайцер накренен.

Най-последният тогава с лакти път ще запроправя
към трибуната, която като постамент стърчи -
свойта правда да изплаче. Добере ли се обаче,
ще се добере с червени, бичи, огнени очи!

Ни ще вижда, ни ще чува как се рее и ликува
с дрезгав грак из синевата кървавият идеал.
Ни какво гори в небето - Бог, звезда или ракета,
ален гарван или гълъб - апокалиптично бял.