Качих се във влака и тръгнах из вагоните. Те бяха без купета. Но имаше доста пътници. Видях двама полицаи и се мушнах в една тоалетна. След десетина минути излязох. Полицаите ги нямаше. Оставих сака си до вратата на вагона. Там седеше млада жена. Седалката до нея беше празна. Попитах я дали е свободно. Тя кимна. Седнах и се спогледахме.
         - За Париж ли пътувате? - пак запитах.
         - О, да - усмихна се тя. Беше мургава и красива. - А вие?
         - Също. След колко време ще сме там?
         - Около четири часа.
         - Французойка ли сте?
         - Живея във Франция. Но съм мароканка. А вие?
         Представих се. Тя се казваше Зора.
         - Днес ми е втори ден във Франция - казах. - Още не съм видял Париж.
         - Ще ви хареса. Аз живея там.
         - Нелегално съм във Франция - казах с подходяща физиономия.
         Зора се засмя. Попитах дали знае някой евтин хотел в Париж.
         - Сещам се за хотел "Дьо Белжик". Веднъж бях настанила там приятели.
         - Дали няма да имам проблеми с регистрацията?
         - Във Франция никой не се интересува от паспорти.
         Стигнахме Париж. Наближаваше полунощ. Влязохме в Gare du Nord и влакът спря. Попитах Зора дали може да й помогна. Тя прие. Взех моята и нейната чанта, слязохме на оживения перон и се смесихме с тълпата. Един среден на ръст мъж посрещна Зора и двамата се целунаха. Тя се обърна към мен и ме представи, като обясни, че съм от България. Мъжът ми подаде ръка и каза някакво име. Не разбрах какво. Зора го попита дали знае къде е хотел "Дьо Белжик". Не, но съм можел да разбера на информацията. А дали няма карта на Париж в колата? Мъжът каза, че може би имал.
         - Ще дойдеш ли до колата? - погледна ме Зора. - Да проверим къде е хотелът?
         - По-добре да тръгвам - казах аз.
         - Не е по-добре - възрази тя.
         Излязохме от чакалнята, прекосихме улицата и стигнахме бял спортен "Мерцедес", паркиран до тротоара срещу входа на гарата. На задната седалка седяха млада жена и дребно хлапе. Щом ни видяха, излязоха.
         - Моят син - Зора разцелува хлапето и жената, която я попита как е пътувала.
         - Чудесно - Зора ме посочи. - Стефан ми прави компания.
         Мъжът извади карта на Париж, разтвори я към уличната лампа и се наведе над нея. Аз зяпах наоколо. "Ето го!", рече мъжът. И завря картата под носа ми.
         - Защо ние не го закараме до там? - усмихна се Зора. - Той е за първи път в Париж.
         - Ще се оправя сам - обадих се.
         - О, не, Стефан! - погледна ме игриво Зора. - Ще те закараме. Качвай се в колата.
         - Няма нужда.
         - Просто се качи.
         Послушах я. Мъжът също влезе в колата и попита с какво се занимавам "там в България".
         - С недвижими имоти - излъгах.
         - Имате ли връзки с бизнеса?
         - Доста големи.
         Жената си тръгна. Зора и детето се настаниха до мен на задната седалка и потеглихме.
         - Как намираш Париж? - попита ме Зора.
         - Има много хора.
         Тя взе картата и започна да обяснява на мъжа откъде да мине. Имаше задръствания и често спирахме.
         - Пишка ми се - каза по едно време хлапето.
         - Ще спрем след малко - отвърна му мъжът.
         - По-добре веднага - възрази Зора. Той спря. Тя излезе с хлапето. Отидоха до някаква кабинка на тротоара и влязоха вътре. След малко се върнаха и потеглихме, но един полицай ни махна с палка и пак спряхме.
         - Не видяхте ли знака? - попита полицаят.
         - Детето трябваше да пишка - тросна се мъжът. Полицаят му поиска документите. Мъжът продължи да се оправдава и да ги търси.
         - Излезте, ако обичате! - ядоса се полицаят.
         Отсреща приближаваха още двама полицаи. Зад тях имаше и други. Стояха до една камионетка. Мъжът излезе, като не спираше да мърмори. Това още повече ядоса полицая.
         - Двеста франка глоба - каза той.
         Мъжът затърси из джобовете си. Полицаите го гледаха строго.
         - Имаш ли двеста франка? - обърна се мъжът към Зора.
         Тя му даде. Той ги връчи на полицая и потеглихме.
         - Глоби ме, защото бях загасил фаровете - обясни мъжът.
         - Защо ги загаси? - попита Зора.
         Не знаел. Продължихме из нощен Париж. По едно време се оказа, че сме объркали посоката. Мъжът и Зора зауточняваха по коя улица ще е по-добре да минем. Стигнахме Rue de Brusselle и хотел "Дьо Белжик", но пред нас се появи грамаден камион за бира, който започна да бибитка. Мъжът даде заден. Върнахме се до края на улицата, но не успявахме да намерим свободно място да свием. Накрая се качихме на тротоара пред една пицария и колите отминаха. Върнахме се пред хотел "Дьо Белжик" и мъжът каза: "Готово!"
         - По-добре иди да провериш дали има стаи - рече му Зора.
         Той отиде. След малко се върна. Имало. Благодарих на Зора, после на мъжа. Тя ми даде визитна картичка. Заръча да се обадя "непременно". Излязох от колата, махнах им и те потеглиха. Влязох в хотел "Дьо Белжик". Зад рецепцията изскочи огромна немска овчарка. Излая и се втурна към мен. Замръзнах на място. "Не хапе, мосю", обясни ми администраторът. Платих три нощувки, изкачих стъпалата към стаята си, оставих си багажа и излязох.
         Първата ми работа беше да си купя сандвич в "Макдоналдс"-а до "Мулен руж". Не бях го захапал още, когато ме приближи изпаднал просяк. Мучейки жално, започна да ми прави знаци да му дам да яде. Поколебах се. Умирах от глад. Не бях ял цял ден. Но беше първата ми нощ в Париж. Обзе ме великодушие. Имаше нещо красиво в това да дадеш от залъка си на един парижки просяк. Отчупих половината сандвич и му го дадох с усмивка.
         Просякът го пъхна в устата си, без дори да ме погледне, сдъвка го. След това го изплю с отвращение на тротоара и отмина.