Из „Сонети за кучето“

Димитър Кенаров

1.

Толкова много кучета, че наричат земята
Шаро, онова полудяло вселенско псе
завързано за стълба на слънцето, как дърпа
синджира само, как обикаля в кръг и се мята
с изплезен език - зиме и лете, зиме и лете -
понякога вие срещу луната, която мърка
преспокойна на сигурна дистанция
(но само да се приближи, мамицата й!),
друг път, когато луната се шмугне
зад ъгъла на близката бензиностанция,
Шаро усърдно гризе своите собствени
кокали и се радва някак си, после седне,
оближе кръвта от муцуната и като в сън
гледа как Снежко затрупва стария пън.