За една кокошка

Димитър Кенаров

Осем часа. Залостиха вратата на курника.
В сумрака останахме аз и Наталия,
стара кокошка и моя последна жена,
надживяла всичките си конкурентки.
Стоим един срещу друг и се гледаме.

Крилата й са напълно проскубани.
Гребенът, някогашна гордост и слава,
за който се говореше през девет двора
и снимаха за списание „Птицеферма“,
гребенът, който в онези години туптеше
като второ сърце на главата й,
сега виси блед, прединфарктен.

Наталия е оплешевяла около шията и задника.

Тъмно е, но през малките процепи
все още струи залезна светлина,
прашна светлина, никому ненужна;
случаен лъч пада върху жълтото око
на жена ми и виждам, че тя плаче,
но без сълзи, както кокошките само умеят.
Никога не се научих какво трябва да кажа.
И все пак ми е мъчно за нея.

Понякога се сещам за другите квачки,
накокошинени дами с дълги крака,
които клякаха, за да поемат тежестта ми:
всички до една са отдавна обезглавени,
оскубани и после сварени на супа,
оглозгани до костите -

„Най-красивите са най-вкусни“
обичаше да казва леля Божана,
преди да застъпи шарените им крила
с калните си гумени галоши.
Потръпвам от ужас, щом си спомня
скрибуцането на стомана върху кост,
цигулката на моите кошмари.
Как се късат кръвносните струни.

Бим-бам-бум, сърцето отмерва дванайсет,
а в курника няма нито звезди, нито луна,
само курешките блесят като бисери.
Вече не виждам жена си, но знам,
че сгушена някъде в мрака,
тя мъти яйцата на своите спомни.
Нека. В този час животът става магия.
Затова и аз, преди да заспя, тихо шепна
наум, после много тихо на глас,
„Наталия, Наталия, Наталия.“