Лисици

Димитър Кенаров

на М.Ф.

И кожено палто да облека, те ще ме обичат
все така, ще се търкат в краката ми,

ще душат невъзмутимо кожените ми обувки,
ще припкат в кръг около мен, докато

небето не помръкне и тревата не омекне.
Малки залези, наричам ги, малки сълзи.

Когато разглеждам с фенерче очите им
или ги пресрещам с фаровете на колата ми,

или отварям уста да кажа светлина,
мъниста сепия се разпиляват по полето,

не просто ехо, но огън и сърце
уголемени многократно, луминисцентна тишина.

Живели ли са някога в зоологическа градина?
Играли ли са в цирка? Каква е привичката,

която ги кара да ме следват, човешко същество,
ведро крачещо като заредена пушка?

Ако тази нощ можех да напусна дома, о лисици,
бих влязъл в първичната ви бърлога,

където морето се люшка и земята пъшка,
и влажната пръст се смесва с вашата миризма,

и ръцете ми, нашите разделения,
разчупват последните железни капани на разума.