Доротея не беше обикновена кокошка. Не че снасяше златни яйца – няма да изпадам в приказна несъстоятелност, нито пък изпълняваше желания. Наглед дори би ви заблудила, нямаше кой знае каква външност и обаятелност. Крилата й бяха къси с дългите пригладени пера, тялото й беше пухкаво и топчесто. Беше бяла с шарени петна. На главата й стърчеше особено смешен перчем, който тя поклащаше важно, докато сновеше из двора. Крачката й едва се подаваха изпод перушината и дългите й нокти, неизрязани и непочистени, стърчаха напред. Най-трогателна беше малката й главичка, която изглеждаше несъразмерна със закръгленото тяло. Върху нея строг и взискателен се перчеше клюна, а очичките мигаха на пресекулки сякаш неспособни да задържат вниманието си на едно място и да се съсредоточат. Ако решите, че украсата й е безвкусна, ще се съпротивя, защото природата винаги точно отмерва от палитрата си и рисува хармоничн о и ведро. Признавам, че има глупаво изражение, но това не може да ви оправдае, задето набеждавате кокошката за тъпа, че има капка мозък и че никога нищо не разбира.
         Ако искате да знаете тя, моята Дороти, най-добре от всички ме разбира. Когато отида на двора, нося и трохички. Аз чопля хляба, тя кълве и ме слуша. Другите кокошки гледат да отмъкнат плячката. Моята Дороти ги изчаква да се налудеят и остава до мен да ме слуша. Случва се да се смеем заедно с нея на приятелките й, които се гонят за някаква троха. Но от сърце, без зла умисъл, ние не се надсмиваме.
         Всъщност ние с моята Дороти сме сериозни събеседници, разискваме философски въпроси както татко би казал. Аз неговата философия не разбирам. Може би, защото съм още малка. Татко все вика: “Като пораснеш голяма ще разбереш!” и обяснява сложни работи. Струва ми се, че и аз имам малко мозък и затова се разбирам с Дороти, а с татко не мога. Като стана по-голяма и мозъкът ще ми се разрасне, ама Дороти пак ще ме разбира, защото аз ще й говоря ясно и простичко, така че да го побере в главичката си. Тя сигурно ще клъвне в знак на съгласие някоя разпиляна троха и пак ще се смеем и слънцето пак ще препича.
         Мина се цяла година и аз доста пораснах.
         Заколиха Дороти. С брадвата, дето сечем дърва. Татко ме извика и рече. На, виж! Гледай, гледай, не се крий зад черешата. Това е мозъкът на твоята кокошка, нищо и никакъв, гладък като камък. Не вярваш като ти приказвам, но очите ти не лъжат. Хай сега върви да помагаш на майка си. Прибрах мозъка й, защото там бяха заключени моите спомени.
         Свариха супа, сготвиха яхния и ядоха и се смяха. Но те не можеха да се смеят като Дороти, не можеха да мислят като нея, те не можеха да ме разбират.
         Заколих татко. Със същата брадва. Вече няма кой да сече дърва. Неговият мозък е по-голям и по-смачкан от този на Доротея, на моята Дороти. И това не го оправдава.