То вървеше без да спира по опушените улици. Стрелна поглед към часовника и ускори крачка. Търсеше безлюдно тихо местенце. А навсякъде хора – сбутани един въз друг, се блъскаха, за да си проправят път. Пътят отдавна беше заличен, затова те се лутаха. Но го правеха съвсем целенасочено. По-точно заблуждаваха себе си, че имат цел, заради която да бързат напред. Не осъзнаваха, че сами се мамят, иначе щяха да се уплашат. Или може би непрекъснато бяха изплашени. Гъмжаха безмълвно. Бяха дотолкова на гъсто,че даже нямаше въздух помежду им. А всъщност бяха болезнено отдалечени. То не се буташе, защото знаеше своя път и отчетливо го следваше. Вървеше без да спира. Пътят му разчерта възрастна дама от приземния етаж.
         Беше преди, отдавна. То загуби родителите си – единствените му близки. Не помнеше кога, нито как беше живяло, когато те все още бяха с него. Навярно е било спокойно и безгрижно или суетно и капризно. Болката беше заличила спомените му и То си ги измисляше наново – светли и весели.
         То би трябвало да е имало родители, защото съществуваше. Не може да се е появило от Нищото. Тях ги нямаше, следователно са мъртви. Били са добри, а на То му е било мъчно. Сигурно тогава е седнало на стълбището и е заплакало. Или е заплакало и после е седнало. Би трябвало неудържимо силно да е плакало, достатъчно, за да го чуят на приземния етаж, че и под него. Възрастната дама дошла и го успокоила. И тя седнала на стълбището. Нея си я спомняше. Прегърбена старица, която едва виждаше, почти не чуваше и дишаше тежко като постоянно пъшкаше. Пъшкаше бавно. То се зарадва, че родителите му са загинали млади и красиви преди животът да ги обезобрази и оставяха у него само свежи спомени. Бабата му стисна ръката. Неговата ръка беше в нейната – съсухрена, изпита от живителни сокове, трепереща, немощна и все пак уверена десница на покаяние и топлота. Те докосваха само връхчетата на пръстите си. То почувства, че го облива гореща пот.беше му приятно. Можеше вечно да седи така, да държи старицата и да плаче. Гласът й беше магичен, сякаш беше много далече. Тя гръмко викаше, крещеше тревожно, а То долавяше само ехото. Думите отекваха в ушите му. Дори и сега ги чуваше. Те бяха химн, молитва и опора за него.
         - Дете мое, – дали То беше малко или обръщението беше израз на майчина обич?- недей да страдаш! Ти ще Го срещнеш. Това е съдбата ти. За да си сигурен, вземи гангренясалия зъб. –бабата енергично дръпна един от малкото си зъби и жертвено му го подаде, а речта й стана още по-неразбираема и смислена.- Той ще ти помогне да Го срещнеш. Гангренясалите зъби на стариците са истинска антика. Но ти не го продавай, нито заменяй, цени го повече от живота си. Ти ще Го срещнеш.
         Старицата довърши и свърши. Умря без да иска. То го прие като предзнаменование, че казва истината, защото, когато човек каже истината, винаги му се случва нещо лошо. То напусна сградата, защото се беше развоняло на препечени домати с гарнитура от недозаклан петел и пресни трупове. Възрастните дами миришат по-лошо и от варен папагал.
         То беше сигурно, че ще Го срещне. Беше плахо надменно или по-скоро самодоволно, че ще Го види, докато другите натрапчиво се тъпчат и търсят. Започна да се издокарва, да се гледа дълго в огледалото, да ходи на фитнес… Беше спокойно и си пилеше ноктите, докато чака. Но то ноктите нищо не остана, затова спря да плете пуловера. То не можеше да прецени какъв цвят ще Му се хареса и дали пуловерът е подходящ подарък за обикновена среща. Затова пък ноктите му пак израснаха.
         То старееше и стискаше здраво зъба, който се беше впил в кожата му и нямаше как да се загуби или да го забрави. Външният му вид вече загрубяваше и не беше привлекателен, но То стана улегнало и още по-уверено. Времето изглежда минаваше, защото дърветата ту се събличаха, ту се разголваха. Но То не – беше винаги с дрехи, нащрек за срещата.
         После се разколеба. Реши, че иска да Го завари неподготвен и внезапно, изневиделица, когато най-малко очаква, да позвъни, да почука, да се блъсне в него, да му открадне парите. Минимален жест, че го забелязват и щеше да е изпълнило мисията си. То непрекъснато най-малко очакваше. Правеше се на разсеян, забравяше, но само на ужким, защото зъбът разяждаше кожата му и него май че го болеше. То помнеше само думите на старицата, миризмата на печени домати и зъба – талисманът, който осмисляше за кратко живота му, поне до срещата. Но краткото доста се проточи.
         То не се отчая, а се успокояваше, че го държат нарочно в напрежение, за да има по-дълго смисъл. Зъбът наистина ги болеше и излъчваше неприятно ухание, което му напомняше за нещо, което действително помнеше, а не беше измислен спомен. Болката притъпяваше съзнанието му, но иначе не му пречеше.
         То излезе навън сред улиците, които бяха натоварени с хора. Кой от тях беше неговият? Вървеше без да спира. Който трябва, ще го разпознае. Погледна часовника си. Дали на закъсняваше. Трябваше да го свери, да попита някой за часа, за да види дали е в крак с времето. Кой от всички да заговори??? Толкова хора, които нямаха нищо общо помежду си, бяха съвсем различни. Все пак То забелязваше прилика – смущаваща и озадачаваща. Те бързаха целенасочено без да имат цел и дори не го поглеждаха. Не го срещаха, а само го бутаха и блъскаха и бяха далеч като гласа на старицата. То не се бореше. Не го беше страх. Не го интересуваше, защото имаше своя път. То почувства, че зъбът се отплита от него. Притисна го здраво към кожата си, знаеше, че смърди, но беше свикнало. Даже обичаше печени домати, стига да има кой да ги сготви, дори ръката да е съсухрена, тя е топла, ако има кой да му я подаде. И да срещне Смъртта, пак ще срещне някого и ще изпълни мисията си, ще извърви пътя си. Времето беше студено. То и маше ръкавици, но не ги носеше, за да не задушава зъба в дланите си. Часовникът му беше спрял, а и времето беше се изгубило. То въобще не се беше променило от преди, отдавна.
         Нямаше война- нито сега, нито преди. Нямаше и фронт – бяха отзад и скрито се боричкаха, но подло и омерзително, а отпред беше ясно и прикрито. Нямаше и приятели – нито стари, нито нови…за срещата беше закъсняло или имаше още много време.
         Гангренясалият зъб падна и го разграбиха като студен самун. То спря и се затри в Нищото.