1. Мишеловки

         Разказът "Жозефина, певицата, или народът на мишките" се разтваря, разгъва своите пружини, настръхват куките му. Капанът на текста се зарежда, примамката се окача, остава само жертвата да пристъпи. И тя пристъпва, окото на читателя попада в устата на мишеловката.

         Погледът на четящия е заслепен, приклещен, фасциниран сред стените на разказа. Срив в опита, пропадане на познатите когнитивни механизми, абсурдното отместване на всеки възможен смисъл. Входът на капана е ужасяваща, дълбока и тясна пукнатина, през която примамката се оголва, но се орязва заплахата, дочува се писукането, но не се разпознават отчетливо гласовете и думите. Има текст и прикрит контекст; има означения, но те не са съгласувани със значенията; алогичността на множеството несъизмерими отговори и тяхната едновременна валидност. Онзи, който чете трябва да прегризе своята логиката, която е попаднала между зъбците на капана, за да се освободи. Да се оставиш да бъдеш манипулиран, да бъдеш пленяван от едно патологично мишкуване. Само при отказване от своя опит, разумната аргументация и дневната логика, започва четенето на Кафка. Трябва да признаеш, че не си "нормален", че не си средностатистически- затова влизаш в капана, патологията е новата интуиция за вглеждането в Кафка.
         Кафкианското рathe (гр.) е не само страдание, изстъпление, болезненост, но е и всяко заострено чувство, доведено до хедонизъм. Болката от нищото като наслада. Лишеното от своя фундамент събитие¹ е абсурдът, т.е. когато всяка подробност започва да значи или всичко спира да значи. Насладата да поставяш образи-мишеловки, които носят обаянието на безсмислието, безпомощността и нищото. Песимизмът при Кафка достига до парализа, а в случаите когато намира изход от нея, спасителна се оказва иронията му. Обаянието от нищото е последвано и от осмиване на това обаяние. Историята на Жозефина е и разказ за въздействието на едно безсмислено и безполезно изкуство, но е и разказ за комичното разиграване на кодовете на певческия занаят, властта и знанието.

         2. Мишкуването

         Историята на Жозефина отваря капани и подава тактики за дебнене, които са свързани със знанието и властта. Една история за безкрайното дебненето, но и за безплодността и абсурдността на това дебнене. Всички дебнат. Дебненето е особено - следиш до къде стигат следите на узнатото. Целта не е да убиеш другия, да го елиминираш, а да знаеш всичко, което знае другия за тебе като в същото време знаеш за него повече отколкото той си мисли, че ти знаеш: Одисей и сирените.

         Жозефина е център, около който се затварят следните мишкуващи кръгове: кръг на ласкателите; кръг на почитателите; кръг на народа; кръг от такива като разказвача (летописеца, историка), които наполовина принадлежат на опозицията; кръг на самата опозицията и кръгът на "най- потайната опозиция" (до кръг на врагове не се стига). Всички тези кръгове са пластовете на узнаване, техните членове се ослушват, скришом наблюдават, дебнат, пресмятат, тършуват, правят едни догадки и изводи, а после ги отхвърлят. За всеки от кръговете достъпа до "разбирането" на Жозефина е различно, както различна е и степента на осъзнаване на изконното писукане като начин на изразяване за мишия народ, което се извършва чрез изкуството на певицата.
         Както писукането така и мишкуването, са изконни за мишия народ. Неговата инфантилност е свързана с неговата неосъзнатост, ровенето в подземните пластове на съзнанието са двигател за авторовата стратегия. "Пресметливостта", "мнителността", "съмненията" придобиват болезнен характер, нараства отклонението от "мира и покоя", любимата музика на народа. Няма изплъзване от нескончаемото търсене на скритото и как скритото да се различи от явното. Смъртта на Жозефина е възможност за излизане от кръга на "съмнителната игра", но с липсата на тая необичайна "плът от плътта ни" се явява неин донор - самият разказвач. Разказването мишкува, търси нещо скрито, рови систематично и детайлно из наративната тъкан, пробва различни модели и стратегии, за да провери една недоказуема истина, за да се снабди с едно нищо и хедонистично да го съблюдава.
         Донорът на повествованието изземва публичното внимание, на мястото на Жозефина идва историята за Жозефина. Началото на разказа е възможен едва в повратната точка, когато пеенето е прекъснато, гласът на певицата замлъква, окончателното слизане на Жозефина от сцената, нейната смърт или по-скоро нейното скриване. Липсата на Жозефина дава възможност да бъде изговорена историята на Жозефина, да бъде разследвано нейното присъствие (и скоропостижното отсъствие) сред мишия народ, да се поставят необходимите въпроси, които да продължат да издирват истината на певицата. Така събитието Жозефина се превръща в процеса Жозефина ("Народът заема… безпристрастна съдийска позиция.").

         3. Устата е капан

         Това е капанът на устата, правото на този, който говори. Властта, която последна трябва да си каже думата. Гласът на народа срещу гласа на Жозефина - едно безкрайно надписукване. Когато Жозефина пее, народът мълчи. За да говори народът, Жозефина трябва да отсъства, да е вън от полезрението, да липсва нейното обаяние. Заложени са капани - устата на Жозефина като капан за народа и устата на народа като капан за Жозефина.
         Образът на Жозефина обезсилва опозицията и изземва всички останали гласове. Обстоятелствата, които нарушават тишината, само подсилват писукането на певицата. Малкото мишле, нарушителката на мълчанието е нужната примка, за да се затвори капана на Жозефина. Въздействието на нейното изкуство е плод на настроението на народа на мишките да чува, или да си въобразява, че чува музика, която помага срещу ежедневните тревоги и опасности. Дали Жозефина умее да пее или тя има талант да очарова, да фасцинира, да вкаменява? Да владее изкуството на величествената поза, талантът да изгражда своя образ като образ на певица и да създава мярата за неща, за които народът на мишките е загубил представа.

         Залогът е кой ще надвие, чий капан ще хлопне, коя уста ще изговори и затвори случилото се. Жозефина е примамка в капана на народа, но и самата тя е капан за народа. Разказът "Певицата Жозефина" се пречупва в "най-последното искане" на Жозефина - да не работи като знак за нейното "непреходно признание". Патологията на дебненето е и в "съмнителната игра", в която действията могат да бъдат тълкувани и като действителни, и като преструвка за заблуждение на противника. Дали народът е склонен да угажда на Жозефина, за да я "разглези" и да предизвика последното й искане, което да му позволи да я улови в капана си, т.е. напълно да я отлъчи от себе си? Или "умницата Жозефина" сама и нарочно предизвиква тези действия и мистериозно изчезва, защото едва след нейното замлъкване, може да бъде осигурено нейното пълно разграничение и признание - народът в капана на Жозефина. "Странно е, че нашата умница така се излъга в сметките си, макар и да не е изключено сметките й изобщо да не са погрешни, а махвайки с ръка на всичко, тя да следва повелята на своята неизбежна съдба, която в нашия свят може да бъде единствено много печална." Кой е сбъркал сметките си, на кой не му е достигнала пресметливост, чий капан е щракнал? Народът пита: знае ли Жозефина, че той знае за нейните преструвки; Жозефина пита: знае ли народът, че тя планира своето отстъпление, защото то е част от ритуала. Процесът Жозефина обвинение ли е срещу певицата - начин да се приключи веднъж завинаги с нея или напротив той й набавя желания безсмъртен венец?

         4. Питането

         Кое е по-страшно за текста на Кафка - устата на капана или капанът на устата? Щрак!

---

¹Прометей от Франц Кафка, Дневници, стр. 73