Дон Кихот не спира да възкръсва. Всеки ден. На Земята. Заради хората. В полза на добротата.
 

Истината за един луд
            Из мислите на Кърт Лого

Ако искаш да кажеш нещо, направи го ясно, за да те разберат всички.

Математик съм по призвание. Красива професия и най-точната сред науките. Истината е в нея и в определеността й. Скрити послания са закодирани в числата. Лутам се по цял ден из техните лабиринти, докато не ги организирам и подредя правилно. Щом зная правилата и следвам указанията, няма да се загубя и ще намеря верния път. Всяка задача е проблем, който трябва де бъде решен, да бъде победен, върхът да бъде изкачен. Животът е вечна борба, а математиката те калява и подготвя за него. Няма нищо по-хубаво на тоя свят от устремлението към задача седма след като си надвил шеста. А двете всъщност много си приличат и никак не е трудно да сразиш седма и пъплейки да продължиш напред. Но не можеш да скочиш направо на задача тринадесета, колкото и да те блазни вида й. Трябва да бъдеш последователен в действията си и непреклоним. Само с непосилна вяра можеш да стигнеш до края. А край няма. Защото след като свърши учебника, хващаш сборника, после следващия и т.н.
Великият физик Айнщайн ме отпрати към “Дон Кихот “. Интересен роман, в който проличава пагубното влияние на книгите. Горкият Алонсо Кихана, да се побърка на стари години, вместо спокойно да изживее дните си. Симпатията ми към него се подсилва от факта, че съм му връстник. За разлика от Дон Кихот  обаче сър Кърт Лого е нормален човек, който безспирно използва логическия си разум. Седя си с часове кротко на бюрото и решавам нови и нови задачи. Случвало ми се е да не мога да заспя или да ми се присъни отговора  на някое уравнение. Но не съм се уплашил и предал никога пред математически проблем. Понякога съм бил с месеци в плен на сложна задача със звездичка. Пред очите ми стои само геометричния чертеж и мисълта ми не може да се отклони от него, оплита се и се забърква в странна смесица от теореми, леми и аксиоми. И изведнъж решението ме спохожда съвсем ненадейно (например, когато съм в тоалетната). Какво облекчение чувствам тогава, какви простори се разкриват след като съм скъсал оковите, какъв порив към свобода. Дон Кихот също е търсел това, но доста по-безопасно за личното му здраве и физическо състояние би било да се захване с математика. От него би станал чудесен специалист. Жалко, че такъв талант се е прахосал в безполезно деяние.
Той е разглеждан с голям интерес от медицината. Чрез експерименти е доказана хипотезата, че човешката психика е податлива на подобен вид лудост при четене на несъразмерно количество книги. Има много подходяща дума за такова безумие – мания. Не твърдя, че разбирам от писане, но с думите е като с цифрите – ако ги подредиш добре, ще звучат. Тъжно ми е, че Алонсо Кихана дотолкова се отдава на страстта си да чете, че се откъсва от действителността и става практически непотребен за обществото, което се нуждае от здравомислещи хора като мен. А още по-лошото е , че има и такива, които му подражават като си мислят, че да си луд е интересно. Отначало само се преструват на смахнати, за да видят как ще реагират останалите, но така умело заблуждават, че объркват и себе си и забравят кои всъщност са. Дон Кихот най-напред също играе една лудост, за да отвори очите на затъналите в рицарски романи души. Ето, че ролята дотолкова му харесва, че той забравя да слезе от сцената. И днес може да го видим там – да играе и да бъде игран.

Да си луд е изкуство.

Истината за един мечтател
 

Из мислите на Клара Дрийм

/психолог, 33 годишна, омъжена, с едно дете – момиче/

Признавам пред себе си, че вече не издържам. Излизам с приповдигнато настроение, облечена блестящо, приготвена да шашна света с изящността си и картонено “Трабантче” ме изпръсква, осквернявайки външността ми. Отивам на кино. Токът спира. Отивам на театър. Главният актьор се разболял. Отивам на гости. Не мога да намеря апартамента. Търся спокойствие. Приятелите се сещат за мен. Търся си обувки. Магазините са затворени. Намирам си луксозна кола. Нямам пари. Искам да живея. Но!
Когато действителността се разминава с очакванията (почти винаги), хората (повечето) изпадат в агресия (обикновено). Изпитват вътрешна потребност да причиняват болка, наранявайки себе си и околните. Затова Земята ни тежко пъшка. Затова е кално. Затова страдаме. Щом денят ме смаже, поглеждам към утрото, връщайки се към вчера – преоткривам “Дон Кихот”. Рицарят, който смразяващата реалност, не само че не успя да озлоби, но му помогна да създаде нов свят. Идеалният свят, който търсеха философите и за който хората се молеха. Дон Кихот  твори мечти, за да има в какво да вярват обезнадеждените. Те не са реални, но без тях реалността не може.
Той ме омагьосва и ми позволява да мечтая!
Откъсвам се за кратко от земята заедно с него, за да полетим към вълшебния замък на илюзиите. Човекът, излязъл от своята епоха, се е превърнал в син на времето. Времето си играе с него, а той го превзема. Испанецът Мигел де Унамуно прозорливо се досеща, че Дон Кихот  подменя Дантевия надпис пред Ада “Надежда тука всяка оставете” с “Да живее надеждата”. Освобождава грешниците от пъкала, като ги дарява с пламъчето на вярата. И ние земните, които сме по-коварни от божествените герои, защото мъките ни са по-свирепи, се нуждаем неимоверно от донкихотщина. Трябва ни човек, който да забрави себе си, заради другите, който да не живее, а да бъде. Той е свободен и се сражава за свободата. Но според Жан-Пол Сартр ”Човек е обречен да бъде свободен’”. Тогава за какво всъщност се бори Дон Кихот – за да разкрие и покаже свободата на хората, които предпочитат да я пренебрегват и да обвиняват за несполуките си съдбата. Настоящето съществува и ако нямаме желание да го променим, значи нямаме желание да действаме и се отказваме сами от отговорностите си. Оставяме се да ни повлече случайността. Мечтателят създава свое бъдеще, в което ние наготово заживяваме.
Целта на рицарят на печалния образ е идеална. Тя осмисля живота му и съществуването на света, който без абсолют, към който да се стреми, би се разпилял в дребните си страсти. А който твърди, че Дон Кихот е луд, е ограничен бърборко, подвел се от предразсъдъците си. Нещата са такива каквито мислим, вярваме, надяваме се, че са. Смешно ви е, че смелият хидалго се опълчва срещу две стада. Армията овце едва се разпознава сред прахта, както воините са обвити от забулващо перде, което пречи да доловим истината. Кой действително може да потвърди кое  е реалност и кое не. “Истината е не това, което е, а това, което трябва да бъде.” А ние определяме какво трябва да бъде. Някой отхвърлят това свое задължение, защото е по-просто да се подчиняват на законите на другите. Новаторите, изобретателите, откривателите – гениалното в тях е, че са се нагърбили да създават своя действителност. И ако смелият войн на беззащитните вижда пред себе си не вятърни мелници, а великани, то е , защото пред него са застанали великани, а не вятърни мелници. Те са в главата му и пред очите му. Той ги гледа със сетива, които нормалните не притежават.
И щом мислите, че Дон Кихот е луд, той ще си остане луд. Но само за вас. А за мен си остава мечтател, защото аз искам да летя. И само така ще издържа.

Да си мечтател е необходимост

Истината за един Човек
                    из мислите на Сандрина

Случи се съвсем скоро. Още не мога да разбера как и защо. То просто се случи. Тя се казваше Кати. Вече не съм сигурна как да я наричам. Беше ми приятелка. Пак ми е приятелка, но с каквито се събереш, такъв ставаш. А аз съм още нормална. Но не искам да продължавам да бъда. Не мога и да съм луда. От друга страна при положение, че всички са се побъркали, ненормалната съм аз. Мисля трезво, реалист съм, обмислям и после действам. Кати пък летеше някъде в своя свят, където хората бяха добри. Обичаше да се прави на шантава, за да става весело. Вярно, че беше малко наивна и особена, податлива на чувствата си, спонтанна и емоционално неуравновесена, но не и луда. Странна, но не и луда. Обърквам се в думите си, защото не зная какво да мисля. Мога да мисля и то доста добре. Точно в това е бедата.
Кати и аз сме съученички. Разбирахме се, въпреки че рядко сме били на едно и също мнение. Бяхме пълни противоположности, но именно, защото се противопоставяхме на еднакви критерии, си приличахме. Аз съм красива, слаба и ниска. Тя е грозна, дебела и висока. За последното може да се поспори. Но вече няма смисъл – няма с кого да споря. С нея се препирахме и когато бяхме съгласни, за да има интрига. Истината произлиза в разгорещен спор. Противоположностите се вплитат, за да се постигне цялото. Те са най-висшата форма на еднаквото. Хармонията произлиза от сблъсъка на двете страни.
Кати често се вманиачаваше в определена идея и загубваше представа за заобикалящия я свят. Мислеше, действаше и спеше заедно с нея. постигаше я, но с цената на всичко останало. Опитах се да я предпазя. Не успях. Проклинам литературата и по специално “Дон Кихот”, който я преобрази до неузнаваемост.
Беше по време на учебната година – мокро, мъгляво и зловещо. В затвора, известен още като училище, изтезаваха с удоволствие вродената ни тъпота. Трябваше много да учим, за да може да забравяме и в крайна сметка нищо да не помним. Така хем ще сме по- тормозени, хем по-глупави. Кати не се впрягаше да учи, но се интересуваше от литература и ме помоли да й дам романа на Сервантес. Сбърках, че й помогнах. Колкото и безпогрешни да са разсъжденията ми, не мога да предвидя всички последствия. Тя намери повече отколкото й трябваше.
Кати умря.
Роди се за сетен път Дон Кихот.
Кати отсъства цяла седмица от училище. Предположих, че е болна, а тя четяла ли препрочитала “Дон Кихот”, докато всяка дума не намери трайно място в мозъка й. Обади ми се по телефона, но преди да разпозная гласа й, майка ми затвори, защото дълго съм говорила. Щом я набрах майка й постъпи по същия начин, отвръщайки на удара. Уточнихме се набързо. Тя предлагаше да гледаме “Дон Кихот” в “Народния театър”. Обясни ми подробно, че постановката била на Сашо Морфов, личен неин познат, че участвал еди-кой си артист, когото срещнала еди-кога си. Доста непонятни, но убедителни факти, че си струва. Затова изпразнихме касичките си и вложихме спестяванията си в протрита хартийка с датата и часа на представлението. На черно се продаваха успешни имитации на билети на тоалетна хартия “Белана”. Но ние сме преди всичко честни.
“Дон Кихот” щеше да започне след по-малко от час. Кати още я нямаше. Преди беше точна, но след като се научи, че закъснявам, взе да не идва на време. Замръзвах постепенно и нервите ми изтъняваха. Вечно ме е студено. Сигурно е заради времето. Лилавите ми крака ненадейно проявиха желание да се движат, подпалени от смайваща гледка. На счупената пейка пред фонтанчето, гордо изправен, някакъв човек събираше тълпата, крещейки: “Дон Кихот – това съм аз”беше Кати. Трудно я разпознах и си помислих, че се преструва както обикновено, за да е център на вниманието. Видът й беше плачевен – дрехите й бяха съчетание от вестници, картони и пликове. Заваля дъжд и те прогизнаха, като се впиха в тялото й, готови да я изсмучат. Тя ги разкъса и остана само по калните си дънки и раздърпания пуловер. Между краката си придържаше надуваемо конче, което беше спукано и бавно издишаше. Капчици дъжд се задържаха по лицето й и се сливаха със сълзите. Нямах сили да я спра.
- Моля да ме извините, че не нося копие, щит и шлем, присъщи на истинския рицар, но не се страхувам да се сражавам и без тях. Злото се побеждава с добро. Доброто трябва да бъде търсено, а не погребвано. Погребете отчаянието.
Актьорите от театъра излязоха отпред, за да разберат защо салонът е празен. Стана им забавно и заобсъждаха дикцията на Кати. Сцената беше под открито небе.
- Говоря патетично, неопределено и безсмислено. Но аз съм Дон Кихот. Аз ще ви спася от забравата, забравяйки лошите спомени и ще ви покажа слънцето на утрото. Да, луда съм и добре го зная. Не се стеснявайте да ме обиждате. Щом за вас такъв е нормалния свят, аз съм ненормална. Изтръгвайте сърцата си, мамете на воля, спете безгрижно, хулете праведните, крийте истината… Не ми пречи. Аз ще ви обичам. Ще ви помогна и когато не търсите помощта ми. Примирили сте се и не викате, но аз чувам гласа на сърцето ви, което се нуждае от мен – от идеал. Не, аз не съм идеална. По-грешна съм от всички, не съм и чудо на природата, на което не действа гравитационната сила. Но аз вярвам. Простете ми, че вярвам във вас – грешниците. Простете ме, че идвам без да сте ме викали. Искате да ме отхвърлите. Пропъдете ме. Ще се върна. Досадна съм. Досаждам и търся човешкото у вас. Вие сте се отказали да го търсите и аз само ви се натрапвам. Простете ми, но още повече ще ви досаждам.
    Недоволни зяпачи я замеряха с камъни, за да млъкне. Исках да ги спра. И тях, и нея. тя не млъкна:
- Бийте ме по-силно, за да усетя злобата ви. Изхвърлете я навън. Наранявайте ме, защото съм беззащитна, защото виновниците са недосегаеми. Моля ви, не ме щадете!
- Някой да извика лекар. Детето напълно е обезумяло. Трябва да му помогнем. – коментира загрижен гражданин.
- Казвате, че съм луда. Извикайте го по-високо, за да чуят всички. Луда съм. Да. Безумна съм. Да. Безумие е да вярваш, когато светът се самоунищожава. Безумие е да обичаш хората, които ти се надсмиват и тайничко те убиват.безумие е да живееш. Аз живея.
- На младите им е лесно да говорят възвишено. – измърмори заинтригуван старец.
- Не виждам реалността? Точно, защото погледът ми върху действителността е ясен, я презирам. Съвсем съзнателно я отхвърлям. Отнасям се с нея като с абсурд. А тя с мен като с луда.
- Колко си права - промълви глас от тълпата.
- С тези, които ме разбират, не искам да говоря сега. Оставям се в ръцете на унижаващите ме, за да могат да ме побеждават, а аз да съм победителят.
Аз ще плача на гробовете ви, когато приятелите ви плюят по тях. Аз ще моля слънцето да изгрее, когато вие го проклинате. Аз ще кърмя децата ви, когато ги хвърляте на произвола. Просяците са царе, а царете са червеи. На първите се кланям, а вторите съжалявам. Тези от вас, които се наслаждават на нищетата си, са по-лоши от убийците. Защото убийците действат, макар и безнравствено, а вие сте се отпуснали в блажена дрямка.
Искам да ви излекувам, но ми е трудно. Защото сами си измисляте болестите, сами си създавате проблемите, сами превръщате света в проказа. Хора и чадъри се блъскате в празнотата. Чадърите помагат на хората да прогледнат.
Окото на сприхав младеж бе пронизано от розово-бял чадър, след което се изтърколи безшумно долу. Трима доброволци усърдно се спуснаха, за да го смачкат. Сбиха се кой пръв да го настъпи.
- Няма връзка между думите ми, но общо е значението им. Оплитам ви и ви забърквам в дъжд от букви, за да се замислите. Искам да прогледнете като ви извадя сегашните представи. Но не искам нищо от вас. Нищичко. Да разберете стремежа ми към добро е трудно, защото не сте виждали такова добро. Да ми съчувствате е глупаво, защото аз ви съчувствам повече. Не искам да ви променя, защото ако бяхте това, което искам, аз нямаше да съм потребна. Стремя се да изменя света, но той трябва да е точно такъв, за да съществувам аз. За това копнея. Да съществувам. Аз- обикновената. За да има на кого да се подигравате и скрито да се възхищавате. Аз съм егоист. И моето его е да мисля за вас.
Обичам ви, защото сте хора, прикрили се под маската на вълци. Аз ви виждам без маските. И вие може да се видите, ако пожелаете. Ще пожелаете, ако аз съществувам. Аз съм обикновена. Равна на вас. И по-лоша даже.
Господин Кърт Лого беше сред публиката. Почувства се лично засегнат и понечи да си тръгне. Кати го посочи с пръст.
- Възмущавате се, господине. Падам на колене и прося вашата омраза. Защото е по-добре да мразите нещо реално, отколкото да обичате сухите числа и точни закони. Господине, кажете ми, че говоря глупости от сорта на: Не е хубаво да си лош. Добротата е да не си лош, затова бъдете лоши.
Изкрещете го, не се съгласявайте! Викайте дори да сте в пустиня. Ще ви чуя аз и вие сам себе си ще убедите в правотата си. Събудете се, господин Кърт Лого, защото вашата лудост не е по-лоша от моята. Защо решавате задачи, които нямат решение? Определете в стегната фраза и сточен изказ защо живеете. Даден е целият ви житейски път и милионите сметки, които сте направили. Търси се смисълът. Намерете го и за пръв път ще решите нещо важно. Моята цел може да е недостижима, но вашите действия се губят след като са без цел.
А тук е и госпожа Клара Дрийм – младата психоложка. Чудесно е, че можете да летите, но не го правете сама, затворена вкъщи. Не бягайте от реалността, а я преобразявайте. Позволете ми да зная какви чувства изпитвате. Възхищавате ми се. Щастлива сте. Колко хубаво! Но ако аз бях вашето дете, което утре вместо да иде на училище, ще скита, за да търси справедливостта? Щяхте ли да жертвате вашето дете, за да го преотстъпите на времето? Не търсете Дон Кихот  в книгите, бъдете Дон Кихот!
Един по –голям камък падна по-убедително върху Кати и я събори във фонтанчето като изпръска първите редове. Моноспектакълът свърши. За тази вечер. Публиката беше изумена. Измъкнах Кати, която беше забележително мокра и я заведох вкъщи да пием чай. Приготвих й и балсама на Фиерабрас от масло, вино, сол и розмарин.
Това се случи. Съвсем скоро. В момента пред мен е “Дон Кихот” и аз листче по листче го накъсвам и изгарям. Кати подпалваше често разни хартийки. Тя гореше цялата отвътре и ако не говореше, ако не играеше, ако не помагаше, пламваше и отвън. Сега поне на спокойствие запалва надеждата у хората. Ами аз?! Не мога да стоя безучастна. Но не съм луда.
Дон Кихот без Санчо е нищо. Тръгвам с нея.

Да си човек е рядкост.

Намериха Кърт Лого, а до него бележка:

“Задачата е непосилна. Плени ме и щеше да ме задуши. Но аз намерих свободата. Благодаря на Дон Кихот. Ще се срещнем утре пак и аз вече ще съм разбрал отговора й.”

 

Клара Дрийм също изпрати писмо:

“Дон Кихот , благодаря! Отворих си кабинет и помагам на хората, които се нуждаят от подкрепа. Научих се да мечтая на глас. Радвам се, че се срещнахме днес.”

 
 

Дон Кихот – кой ли не е. Всеки може да бъде мъничко луд, мъничко мечтател и мъничко човек. Но не всеки може да жертва себе си. И така е по-добре…

 


Електронна публикация на 04. декември 2001 г.

г2001 г. Камелия Спасова. Всички права запазени. г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.