- Господин Толо, господин Толо - някой пищеше или скимтеше. Трудно е да се оприличат звуците, които издаваше. Но по-скоро скимтеше, опитвайки се да крещи. Беше слабо и немощно; много слабо и средно немощно.
         - Идвам, ей сегичка - промърморих с присъщото за стар книжовник недоволство. А старостта е мъдрост. И аз се водех мъдър, доколкото това свойство е възможно да проникне в червей.
         - Господин Толо - задъхваше се червейчето - грози ни опасност.
         - Опасността е винаги над нас - отвърнах небрежно и спокойно отхапвах пожълтяла страница от Библията. Облякох се в мислите си. Идея за нова книга. Смисълът й ще е нещо за опасността. Разтърсващо начало. Така, така…
         Земни стихии, недодялани хора, зловещи буболечки. Трудно е да останеш жив, но още по-мъчително е да си жив и да си червей. Моят род - Кривогледите (на прапрапрадядо ми, прапрапрадядо му имал прапрапрадядо, на който прапрапрадядото очите били обърнати в една точка и носел огромни очила - това за очилата е художествена измислица), сме славно племе. Скоро завърших последните си книги - “Похвално слово за Кривогледите”, ”Разнообразието на червейовата природа”, “Душевност и разсъдък при прешленестите”. Три е любимото ми число, затова все по три наведнъж пиша. Аз съм книжовник. Искрено благодаря за преклонението пред професията ми. Ако не сте почувствали такова, пак Ви благодаря от вежливост. Но да се върнем към същността на въпроса - голяма работа сме ние Кривогледите. Бо рили сме се от Древността до сега с Нег ово Величество Живота и оцеляхме, въпреки всичките Му усилия да ни изтрие от вътрешността на земята.
         В началото бе Атина, където пра12дядо Кривоглед се пръкнал на черна пръст. Денят бил шеметен. Плах дъждец се отронвал от Голямото Синьо, заигравал се с вятъра и монотонно се посипвал върху Земята, като я превръщал в блажена кал. Братя и сестри, излизали от домовете си, за да се порадват. Затанцували гърч(специален танц, при който гърчиш цялото си тяло), забравили неприятностите и запели. Но прозорливият пра12дядо Кривоглед се отдалечил от подземната фиеста, за да се присъедини към друго тържество. Човеците се били събрали на висок хълм, където самият Омир им разказвал своята “Одисея”. Дъждът се стичал на вадички по лицето на поета, дрехите му били прогизнали, а сандалите разлепени. И той потъвал, но не във вода, а в думите си. Не усещал нищо, освен словото си, което пленявало хората и ги освобождавало. Запомнил всичко, което чул пра12дядо ми и го разказал на поколенията. Яд ме е само, че е нямало писменост, та не е взел автограф.
         Сещам се за чичо Ло и ми става мъчно. Свива ме третия прешлен и ми засяда троха на първия. Добър червей беше - как да не се разстроя! Изпълняваме християнска служба - гробар беше. Трудеше се денонощно - разлагаше ли разлагаше. Но не знаеш откъде ще те изненада съдбата, откъде ще ти нанесе удара си. Ло като предан християнин не пиеше, но веднъж напоили гроба, в които работил, с вино. Опиянчи се и като не можа да понесе срама от позора, умрял Голямото синьо да събере частите му.(В превод: Бог да го прости.) и допринесе с мъртвото си туловище за общата плодородност на почвата.
         Друг интересен индивид в семейството ми е баба Ола, която повела борба за независимост. Мравки, бръмбари, божи кравички и други варварски племена - гадини от различен произход - превзели нашата Земя, като искали да ни изтребят до един. След продължителна война, в която загинали храбри червей, баба Ола - премъдра жена - намерила решението. Събрала всички войници и им заговорила. Кръвта ми закипява и се пропълзявам, припомняйки си думите й. “Червеи и Вие варвари, приятели и врагове, създадени сме в мир и хармония и така трябва да живеем. Място има за всички. Кой под Земята, кой над нея, кой по нея - пълзим, летим, вървим. И не бива да се омаловажават едни, като се отдава по-голяма почит на други. Защото ролята на този, който блести на сцената, не е по-голяма от на онзи зад кулисите, който се труди тихо и за работата му не се разбира, но без нея не може. Казал е човекът и е бил прав:”Свобо дата ни се простира до там, докъдето не нарушаваме чуждата.” А ние сме свободни, докато не поробим мислите си. Нека ценим свободата си.” Да имаха червеите ръце, такива аплодисменти щяха да се разнесат, че и Вие бихте ги чули. Важното е, че възтържествувал мир, защото разбират от дума буболечките. Не са като малоумните същества кокошките. Студени тръпки ме побиват, само като споменавам името им. Недостъпно е словото за кратуните им, защото говорим различни езици. Нали и ние в селски двор сме живели, та много сме си изпатили от тъпите твари. Изпоядоха ни. И то мъчително ни умъртвяваха. Хване кокошката мой приятел и вместо кротко да го изяде, понесе го насам - натам. Хукнат след нея другарките й, да похапнат наготово. Една клъвне, друга боцне, трета разнася част от събрата ми и накрая той стане на решето. Ама и хората не падат по-долу. Те пък с мотиката ни разсекат на две, после на четири, на шестнайсет, на… Превърнах ме се на членчета. Но истински садисти са тези, които внимателно ни събират, затварят ни в шарени бурканчета и ни предоставят за храна на рибите, като предварително ни изкормват и обесват на метална кукичка.
         Преследвали са ни в Средновековието. Дядо Лоло подобно на мен е бил книжовник в манастира в Атон. Прояждал е лично книгите на братя Кирил и Методий. Черпел от тях духовна сила и знание. Но книжните червеи в онази епоха били люто гонени. Над книгите бдели стражи, които сразявали всеки, попречил на тяхната изящност.
         Не е като сега. Моят живот си е рай. Намерихме най-сетне място, достойно за пребиваване. Книжните червеи са на почит.
         Живея в стара библиотека. Стените са полусрутени, мирис на плесен и мухъл изпълва пространството, като задушава случайните посетители. Затова си имаме и няколко трупа, за които се грижим. Прозорците са счупени, а решетките са ръждясали от скука, защото няма вече какво да пазят. Не, книги има. Но вече не ги ценят. Те са пръснати по пода. Рафтовете ги откраднаха. И аз, и племето ми се ширим. Голям майтап! Страхотна гледка. Милиони, не, можеби милиарди, червеи ядат, дебелеят и живеят.
         Да живее 24 май и ние покрай него!!!

Tоло Кривогледов