1. Центърът на Блум - за неидеологическата идеология на канона

         /Though this be madness, yet there is method in't, Hamlet act 2, scene 2/

         Центърът е фигура на стабилността, източник на авторитет, легитимираща институция. Да се постави тезата, че литературният канон е система, снабдена с център, означава да се влезне в определена теоретична матрица, която борави с чисти понятия. Защо му е на Харолд Блум да центрира своя канон, т.е. Западния канон около един автор? Защо избира да положи авторитета на Шекспир като притежаващ уникално превъзходство? Не е ли par excellence логоцентричен този канон, разчитащ на трагедиите на Шекспир, които са преди всичко думи, думи, думи? Проектът на Блум за канон е осигурил запазени места на редица автори, очертал е реда на тяхното влизане, Шекспир най-напред, после останалите: Данте, Чосър, Бокачо, Петрарка, Сервантес, Омир, може би Милтън и др., а последният, който трябва да затвори вратата, е Гьоте и то само с втората част на "Фауст". При учебникарското четене на "Западният канон" могат да възникнат редица несъгласия, те са резултат от втренчването в конкретните имена или възражения към назидателния, законодателен дискурс в книгата.
         Блум е императивен, но неговият закон е естетически. Безпокойствата му в "Западният канон" са литературни: най-дълбоките безпокойства на литературата са литературни; наистина те дефинират литературното и се превръщат във всичко друго, но не и в идентични с него (Елегия за канона). Книгата трябва да е безмилостна, защото литературността има нуждата да бъде ясно очертана като възможна само по себе си в епохата, която редуцира естетиката до идеология, или в най-добрият случай до метафизика (пак там). В хаотичния еон, когато критиката се заема да полага литературата в извън-литературни контексти, да изтрива и измества всеки отделен езиков опит, оплитайки го в общата игра да дискурсивно пренареждане, да втечнява граници и да осуетява властта на значенията, в този еон на несигурност и плурализъм се изправя консервативният авторитет на университетския учен. Блум осъзнава, че позицията му е контра-модерна (т.е. контра-деконстуктивна) и че в това най-лошо време за литературен критицизъм, гласът му, преправен на дидактичен и стабилен, е всъщност елегичен и носталгичен.
         Бъдещият свят е разумният хаос: хаосът, проникнал в самия себе си, е вътре в себе си и извън себе си (Новалис, Фрагменти 1258). Блум е критикът, който се стреми да проникне и проумее хаоса на постмодерната епоха, да го направи разумен хаос, да му зададе координата по вертикала. Проектът за канон на Блум е контра проекта на новия мултикултурализъм, феминизма, новия историзъм и академични марксизъм. Той се заема с процес по възстановяване на обезбожественото поле - да постави Шекспир като център, Голямото фолио като есенциален свитък, като библията на универсалния канон означава процедура по зареждане на символното поле на литературата, чийто капитал е обезвреден. Затова методът му е регресивен, служи с романически жестове и хватки. "Западният канон" е проект за вторично митологизиране, когато в хетерономното поле се привнася митологично конципиране, за да се създаде стабилност в един немитичен свят (по Богдан Богданов). Канонът по Блум разчита на иманентната естетическа стойност на художествените произведения, за да се изплъзне от идеологическите хватки, които третират канона като направа, като конструкт на властови политики. Така той възвръща романтико-естетическа идеология, изправя я като гръбнак, стълб на своята идея за канон. "Западният канон" е опит за възстановяване на автономията на полето, за ограждане на литературата в свещен кръг, чрез който тя да бъде защитена от инвазията на моралното, философското или политическо третиране. Опит да се възстанови литературата като сама себе си значещо и с това само себе си тълкуващо (Хегел). Затова важни агенти в подобна концепция са авторефлексивността на художествените творби, техният естетически агон, самосъхранението, самодостатъчността, интертекстуалността, оригинаността им и способността им да побират множество прочити, но и да не се изчерпват в тях. Затварянето на аристократичния канон между неговия център - Шекспир и него край - Гьоте е заемане на романтическия модел, който е използван именно от гледна точка на едно аристократично, елитарно канонизиране. Митологизирането на Шекспир е апология на литературата като напълно безполезно изкуство (О. Уайлд). Или една направа на канона, която се възпротивява срещу направите на канона по неестетически причини и начини. Канонът на Блум се старае да се издигне вертикално, за да се опълчи на парцалирането, фрагментирането на литературното поле и да бъде ориентир, за онзи, който все още има желание да чете, в това време от историята (Елегия за канона). Неговият подход е не-каноничен, доколкото е различен спрямо своя контекст, опит да се излезе от настроенията на съвременните теоретични матрици. Той трябва да е свръх-дисциплиниращ и традиционалистки, за да не се впише в наличната критична маса.Той прибягва до хитрия ход да използва романтическия концептуален материал. Подходът му е едновременно новаторски и анахроничен. "Западният канон" е помен за онези златни времена от литературната история, когато се заражда модерното разбиране на изкуство, което се притегля и отблъсква от класическото изкуство по чисто естетически критерии. Блум иска да излекува или очисти канона от наносите на нарцистичните теоретичните постройки, прекалено много вгледани в себе си, заслепени от собственото си движение в отражението. Каноничната творба на Блум обаче не се страхува от критичните отражения, от нейните прочити, от привнасянето на интерпретации към нея. Тя вече ги е видяла, предвидила и асимилирала в своята тъкан. И е останала отвъд тях. В това отвъд е универсално прогресивната (Фр. Шлегел) възможност на каноничното.

         2. Парадигма/синтагма; граматика/реторика на канона

         /If it be now, 'tis not to come - if it be not to come, it will be now - if it will be not now, yet it will come, Hamlet, act 5, scene2/

         Канонът е парадигма в етимологическия смисъл на думата - модел, образец, пример или система, съставена от едни и същи категории. Канонът като парадигма е схема, списък, матрица, която има своите бели полета, незапълнени валенции, свободни места от Манделеевата таблица, които са абстрактно предвидими, но не са налични. Той е класифициране по съществени признаци, мотивиран е отвътре на себе си, дефиниран посредством своите граници, които са основен доставчик на значения. Канон-парадигма е всеки библиографски списък на автори и произведения, подреден по азбучен или исторически ред, подплатен с авторитета на образователната институция. Негова функция е да учи, да подготвя професионалисти, които да утвърждават, прилагат или продължат каноно-подадената схема. Той е изчерпаем, защото е съобразен с определен хорариум и общообразователни изисквания. Основна методическа грижа е кои автори с кои произведения да бъдат включени, което винаги става за сметка на други недопуснати. Превеждането на традицията и класичното през образованието е каноноформираща трансформация, а нейна рамка е собственото й тълкуване в този превод. Масовото образование по литература (от Просвещението насам) е образуване на твърди, макар и пропускливи рамки. То е следване на маниера на Т. С. Елиът за подреждане в един идеален вътрешен ред, при който обаче автономно функциониращата Традиция е вкопана в основите на модерното образование. Какво се случва, когато университета осъзнае за заложите в своите основи, за вкопаната традиция и започва да дълбае в нея и да я подрива - настъпва политическа буря или естетическа война. Две основни тревоги от Станфорд, 1988: а) "Идеята за базисен списък - изтъкна един преподавател по история - е иманентно несъвършена, независимо кои произведения включва или изключва. Слабостта се състои в това, че подобен списък обезсмисля критическата позиция, кояото бихме искали студентите да възприемат към материалите, докато четат" (Мери Луис Прат, Глас, бр.15-16, 1996) и b) Скоростта, с която академичните кръгове приемат промените в канона и ги институционализират, нараства. (Дейвид Рихтер, цит. съч.) Първата тревога е за изначалното несъвършенство на канона, което със самия акт на канонизиране освещава определени текстове, слага им етикет sacra, поставя ги на друго ниво и следователно ги превръща в обременени текстове. Критиката към тях е трудна и защото именно чрез тези, а не други текстове се изработва представата за литература, жанр, епоха. Втората тревога е свързана е хаотичната епоха, в която скоростта на промяната е решаваща и на пазара на значенията девалвацията на стойностите предизвиква постоянни кризи. Дори консервативна институция като Университета не удържа, а разроява дискурсите и го прави съзнателно, възставайки срещу властта и знанието. (Фуко) Авторитетът на критика (а оттам и на полето) е разколебан, особено след Ницше, защото това е истината: аз напуснах дома на учените, дори тръшнах вратата зад себе си. (Ницше, Тъй рече Заратустра, с.139).
         Реторическите схватки около канона в Странфорд са какъв е канона - нормативен или предписателен - и след като той не е естествена даденост, как да го пренапишем, така че да бъде адекватен на днешната ситуация. На тези тревоги отговорът на Блум е простичък, не се грижете кой да канонизирате, той сам ще го направи, ако литературното поле функционира нормално, ако е автономно. Отговорът на „Кой канонизира Милтън?“ е на първо място самият Джон Милтън, но почти на първо място всички други силни поети..." (Блум, Елегия за канона) Аргументът срещу неактуалността на старите списъци е и дефиницията на Сент-Бъоф, че класикът е едновременно модерен и античен, съвременник на всяка епоха. Затова Блум предпочита да намери истинският класик и да го назначи за суверен в своя проект за канон, класикът да погълне наличните канонизаторски версии и да ги обезвреди отвътре на тях, защото те не са способни изцяло да го погълнат отвътре на себе си. Така каноничен е онзи автор, които чрез индивидуалната си оригиналност може да погълне наличната традиция и да я интерпретира поновому. Този автор е Шекспир, той създател както на своите предшественици, така и на своите следходници. Той е предвидил и Школата на недоволството и Фройд. Шекспир и малкото негови равни, които в крайна сметка, изобретиха всички нас (Блум, Елегия за канона). Срещу тревогата от скоростта и промяната Блум предписва бавното уталожване на естетическите стойности. Литературата притежава собствен механизъм за съобразяване с различията в обществения вкус и той е промяна в жанровите стратегии.
         Реторическите стратегии на Критиката и Университета да се справят и пренаправят канона е предвидена в неговата граматиката, те заемат отделеното им място в неговата парадигмата. Той [Шекспир] те претопява анахронично, защото те съдържа; ти не можеш да го включиш (пак там). Блум предлага вместо изобретяването на канона "Шекспир: Изобретяването на човека"(1998)

         3. Призракът на Шекспир - оголеният канон и суверенната власт

         /To be thus is nothing, But to be safely thus, Macbeth, act 3, scene I - Да бъдеш нещо още не нищо, ако не си със сигурност/

         Writing it is, most certainly: Shakespeare is the Canon. He sets the standards and the limits of literature. (Bloom, Western Canon, p. 47)

         Статията на Блум върху Шекспир започва с припомнянето, че в Елизабетинска Англия заниманията с театър са сред най-престижните и със сигурност не е аристократично. С това поставя съзнателно акцента, че Шекспир е центърът на Аристократичната епоха на литературата не поради някакви социални енергии, които присъстват във всяка епоха, но не те творят пиеси, стихотворения, разкази, а заради самото му изкуство. То е в основата на разбирането ни за аристократичност, но Шекспир превъзхожда това разбиране, не остава вкопан в него, защото той превъзхожда всичко.
         Изборът на автор от аристократичната епоха за център на канона означава, че този канон е елитарен. Допуска се несигурност и известна разводненост само по отношение на хаотичната епоха, поради самия й характер. Иначе нищо не е така важно за западния канон както принципите му за селективност, които са елитарни само до степен, в която се базират върху строго артистични критерии. (Блум, Елегия за канона) Блум се старае да приложи тези критерии във време, което не позволява те да функционират, защото литературното поле, което също е социален и исторически конструкт, позволява чистите категории само при богата инвестиция на символен капитал. Харолд Блум едва ли не се е простил с илюзиите за универсалност, но прилагайки естетическите критерии от позицията си на учен, той презарежда самото поле. И го прави, използвайки хуманистична техника - в "Шекспир:Изобретяването на човека" драмите на Великия Бард са видени не като характаризиращи определени тенденции, а изобретяващи модерната представа за човешки характер. Затова и Блум в "Западният канон" внимателно се вглежда в характерите на Фалстаф, Хамлет, Лир, Макбет, Ромео и Жилиета... Така канонът става човешки обоснован и нищо човешко не му остава чуждо. Човекът, но не всеки, а Шекспир като мяра за всички литературни неща, за несъщствуващите, че не съществуват... В този смисъл канонът на Блум има център, но няма периферия. Защото Шекспир спира да бъде просто Шекспир, той става център на канона, той става Кафка, той става Борхес. Той става самодостатъчно естетическо слово, което притежава властта над възможните естетически езици. Той е антиципира литературността. Шекспир представя оголения канон, защото в него е вече налична изявата на всяка последвала каноничност. Вместо психоанализа, деконструкция или генеалогия, Блум предлага парадоксалното тълкуване на универсалното като субективно, уникално, като знак за определяне на другите уникални естетически явления, но не по пътя на съпоставка, а като вече съдържащи се. И така как се влиза в канона на Блум: "влизам", преминавайки прага, преминавам ни поставя, ако мога да кажа, на пътя на aporia: трудното или неосъществимото..., тоест онова, което може да бъде и нещо друго - не-преминаване, някакво идващо или бъдещо събитие, което вече няма формата на движение по преминаване, прекосяване... изобщо, идването без крачка. (Дерида, Апории, с. 23) Влиза онзи, който може да прекрачи без крачка, който може да създаде Шекспир. Суверенната власт на Шекспир е да превръща всичко в естетически феномен, той е син на бъдещите си бащи, повлиявани и оттласкващи се от него.
         Отношението Шекспир като център на канона към канона е отношението на изключение към цяло в разбиранията на Агамбен: Изключението е това, което не може да бъде включено в цялото, към което принадлежи, а едновременно с това не може да принадлежи на цялото, в което винаги е вече включено. Това, което обаче характеризира суверенното изключение, е именно фактът, че се прилага чрез отлагане, че включва онова, което е извън неговите граници. (Homo Sacer, с. 36) Kонструирането на Шекспир като център е конструирането му като изключение, неговото полагане, включването чрез изключване, превръщане в единство на насилието-право. (Агамбен) Възражението на Елиът, че на Шекспир му липсва зрелост, защото не е умерен е приемливо от гледна точка на тезата, че Шекспир е извънмерен, безбрежен, безвременен и полагащ усилия да положи стандарти и граници, да издълбае коритото на литературния канон по вероятност и необходимост.
         Негово отражение, негов двойник е Гьоте, той преобръща Шекспир, пародийно го съдържа и трансформира, затова е логичния край на Аристократичния еон. Гьоте включва Шекспир и така обръща себе си в изключение, край и ново начало, контра-каноничен и така потвърждавайки каноничното, сам превръщайки се в негова вънпоставена част. Появата на рефлексивно съзнание в романтизма валидизира функция на критика като агент, който тълкува свещените текстове и така ги подновява. Гьоте тълкува Шекспир, но Гьоте и скъсва с аристократичното му вкорененост. Така втората част на "Фауст" е контра първата част на "Фауст", но и каноноформираща цялото произведение. Гьоте схваща Шекспир като безкраен, а и с това самият механизъм, по който действа канона. Или Блум прави проект за канон, който взима повод от схващанията на Гьоте и романтизма, за да стабилизира флуидното литературно поле, ползва фигурите на Шекспир и Гьоте като законозадаващи изключения. И ако според Фуко авторът ограничава дискурса, дава му свързаност и единство, Блум чрез автора, чрез Шекспир ограничава канона, формира го като природен и органистичен. Така Шекспир се превръща в призрак, бащата Хамлет, дебне в коридорите на канона,идва в полунощ, за да напомни на сина Хамлет, че има дълг и то във висша степен естетически и трябва всички незаконни суверенни да бъдат отстранени. Затова Шекспир не само трябва да бъде център на канона, но трябва да бъде със сигурност.

         4. Общи места с опита на кръга "Мисъл"

         /And let me speak to th'yet unknowing world/ How these things come about/

         Формирането на канона в България е близък по стратегията до Блум. Проектът и на двата е асоциален, предполагащ автономно литературно поле; силната позиция на критика, който да поддържа прочитите; романтически идеализъм в постройката; невъзможността за бързото и еднократко консумиране на художествената творба. Тези модели за канон са автороцентрични, те използват фигурата на определен творец като архетип. Залогът на интертекстуалността. Авторът и неговото текстуалното тяло разпнати като космология на канона. Блум разпъва Шекспир, кръгът "Мисъл" - Ботев. Ботйов отиде далеч от суетата на деня - дълбоко в нашите души. Ний ще говорим за негова живот след смъртта - в творенията на българските поети. (д-р К. Кръстев, Ботйовите завети у Пенчо Славейков). П.П. Славейков, Яворов, Вапцаров разчитат Ботевите завети, разчитата на тях, но и ги подменят.
         Шекспир и Ботев като фигури на изключителното, изключението, което е центърът вън от полето и което е границата на полето като такова. За връзката между лирическия аз на Ботев и Хамлет, за Ботев като добър читател на Хамлет и за отровителната мощ на езика и изкуството по-подробно в "До моето първо либе, екстатика на ничийността" (Димитър Камбуров, Българска лирическа класика). За връзката между лирическият аз на Вапцаров и Хамлет или похвата литаратура в литературата по-подробно в "Литература в литаратурата, театър в театъра. Генаелогия на налудността"(Никола Георгиев, в сб. Да отгледаш смисъла).
         Шекспир през Ботев се оказва генератор и на българския канон през оптиката на кръга "Мисъл", доколкото ползва сводим теоретичен проект за канон. Българската литература става част от световната.

         5. Post mortem (medicina)

         /There are more things in heaven and earth, Horatio, /than are dreamt of our philosophy, Hamlet, act 1, scene V/

         Канонът е винаги вече идеологически. Канонът на Харолд Блум е и субективно идеологически. Да правиш канона е неизбежно, но направа, която държи на естетическото и залага като властови суверен определен автор, предполага да е естетически канон, той не е програма за социално спасение, а програма за литературно спасение.

         Библиография:

1. Harold Bloom. The Western Canon: The Books and School of the Ages. New York: Harcourt Brace & Company, 1994.
2. Harold Bloom. Shakespeare: The Invention of the Human. Riverhead Books, 1998
3. Джорджо Агамбен. Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот. Критика и Хуманизъм, 1994
4. Богдан Богданов. Мит и литература. Хемус, 1998
5. Мери Луис Прат. Глас, бр.15-16, 1996
6. Дейвид Рихтер. Глас, бр.15-16, 1996
7. Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра. Просвета, 1992
8. Дерида. Апории. Критика и хуманизъм, 1998