Гергана Златкова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

РАЗХОДКА

 

Гергана Златкова

 

„Къде сте, о, сини лебеди?...”
Из песен на мечтателя

 

 

         Вървеше бавно по застлания с големи каменни плочи тротоар, или поне бе такова усещането, което препращаше мислите някъде другаде… Превръщаше четвъртитите бетонови отливки с каналчета, създаващи в своите прекъснатости еднообразни форми на карета, в нещо различно, по-смислено, по-истинско. Като да сравняваше талашит с масивно дърво.
         Полъхът на вятъра неусетно поднасяше аромати на бор, липа, череши и кипарис. Те растяха някъде от другата страна на паветата - там, където започваше парка в действителността, но едновременно с това създаваха добър ароматен фон за… и големите каменни плочи.
         Защо се случва винаги така? Нима тук има атмосфера от пластовете на различни епохи, или докосващи се в настоящето паралелни светове, които се долавят единствено чрез сетивата, чрез ушите, очите, порите на кожата… носът, вкусовите луковици (последните могат да подведат също толкова, колкото да допринесат за нещо било, или бъдещо… нещо, повече от истина), някакво особено светоусещане, поради липса на стари сгради, постройки, предмети… ?! Колко ли други хора, птици, кучета, котки вървят в момента на същото място и виждат същите стени, дограми, врати, стъкла, улуци, предмети, дървета, покриви, пейки… с техните нововъведения и олющвания? Но без да знаят за съществуването на другите хора, които също така свободно си вървят, чоплят семки, белят фъстъци, дъвчат дъвки, смеят се, замерват с бонбони и пуканки… …кучета, котки, лисици, синигери, славеи, гарвани, врабчета, гълъби…
         Колко удобно е така! Като информацията в компютър, която се запаметява на един и същи лист – първата, след като бъде изтрита остава в паметта на компютъра, но не знае за втората третата и следващите, които ще бъдат записвани и изтривани…; нито пък те за нея, или за всички тях… А те съществуват благодарение на един документ, но не се познават, нито са се срещали някога… Като пътници в един влак, които често пътуват по един и същи маршрут, в различни вагони, различни купета, но или рядко могат да се засекат, или никога… Как ли биха възприели пчелите подобни светове, ако можеха да ги съзрат с фасетните си очи?! Един космополитен свят от множество светове и светчета като една огромна градина с множество цветове и цветчета…
         В този мисловен свят, в който потъваше, без да губи представа за реалността, в която пресичаше пешеходни пътеки, поздравяваше случайно срещнати познати, съобразяваше се със светофари, улични кучета, наблизо кацнали и кълвящи хляб или фунийки от сладолед гълъби, врабчета и гарвани, бордюри и пътни знаци…, внезапно се вряза шум от мощен двигател.
         Погледна нагоре. Огромен бял самолет пресичаше безоблачното небе някъде на югозапад. Помисли си - за Италия или за Африка. Отдръпна се две крачки назад до една ограда, за да не пречи на минувачите и зарея поглед, за да проследи полетът на бялата механична птица. Заключи, че ако някога древните са вярвали в полета на орел, сокол, гарван или каквато и да е птица, то днешните механици, пилоти, стюарди и т. н. сигурно са потомци на някой, който е наблюдавал полета на огромни светли птици - жерави, лебеди, щъркели, или...
         Ще извиняват орлите, соколите, ястребите, гарваните, лястовиците и патиците – хищните и разните прелетни пернати… но самолетът ще да е наследник на някоя светла, огромна и благородна птица, която не е била хищна. Или поне се е хранила само с риба. Като пеликаните, например. Дори не птеродактил. Светлият цвят предразполага към високите нива на полет, дори отвъд атмосферата. Светлината може да съсипе всяко тъмно нещо, което е предразположено да я поглъща. Защото и хищничеството си има граница, отвъд която не може да продължи своето съществуване - или трябва да се промени към нещо светло, добро, или ще изчезне безвъзвратно.
          В синята далечина вече се виждат пулсиращи отблясъци от нещо миниатюрно, което наподобява горната част на Мияджима Тори1. Погледна го под ъгъл през елхово клонче. Нещото заприлича на светеща коледна играчка. Колко ли далеч може да е стигнал, когато изглежда по този начин? Сигурно вече е над мястото, където трябва да кацне, а все още се вижда. Небето…
         Небето свързва всичко, а Земята е овална и не чак толкова огромна, че да разделя, вместо да обединява. Така че бялата птица може да е била част от слънчевия диск по време на изгрев и залез слънце, както и наистина светла истинска или моторна птица, която далечините на времето са превърнали в мит.

 

         Още един метален лебед се стрелна над паветата. Беше сивкаво-син, но истински грациозен лебед. Сигурно и той е за Италия, за Майорка, за Канарските острови, за Бермудите… за Южна Америка, или…

 

 

---

 

 

1 Място, от което се съзерцават истински Японските острови. Мияджима Тори е порта във водите на морето. [горе]

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. юни 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]