От месец живееше с усещането, че някой или нещо непрекъснато я наблюдава.
          В началото не каза нищо на П. Знаеше как ще я изгледа, палейки цигарата си, и как, опарвайки пръстите си от догарящата клечка (винаги палеше с кибрит и винаги си гореше пръстите), ще каже "глупости" и ще последва едно дълго изпускане на дима, нещо като три удивителни, подчертаващи категоричността на мнението му.
          Но усещането се зесилваше, помисли си, че се е побъркала, че е станала параноичка. Забеляза се да върши странни неща. Сядаше в ъгъла, опираше гръб в стените, забиваше поглед в една точка, седеше така няколко минути, след което рязко обръщаше главата си встрани с тайната надежда и с много страх да залови онова наблюдаващо нещо. Внушаваше си, че ако успее да го види, ако успее да хване погледа му, то ще бъде унищожено, ще се разпадне, ще се дематериализира. Спомни си как като малка се боеше от под леглото. Страх ме е от под леглото, казваше, и баща й се навираше отдолу, за да й покаже, че няма нищо освен малко прахоляк и паяжини. Но тя никога не сядаше като останалите с висящи от леглото крака. Няколко дни П. отсъстваше от къщи и тя съвсем се побърка. Оставяше всички лампи в апартамента запалени и като се прибираше вечер, внимателно проверяваше стаите подред. Страхуваше се, че ако отвори прекалено рязко вратата на стаята, онова нещо нямаше да успее да се скрие и вратата ще се опре до гнусното му тяло. Вече не искаше да го среща очи в очи и да го дематериализира, страхът и погнусата бяха надвили. Беше сигурна, че онова нещо има тяло. Хлъзгаво, белезникаво, пълно с някаква мътна течост. Като белтък, като белтъка на ослепяло око. Едно ослепяло око с човешки ръст. Започна да го ссънува, събуждаше се и не смееше да си отвори очите, беше сигурна, че ще го види надвесено над нея. И още нещо, което в началото й се стори странно. Окото постепенно придобиваше пол. Беше мъжко. Не точно око на мъж, а мъжко око, око-мъж. Никъде не можеше да се скрие от него. Затваряше се задълго в тоалетната. За пръв път обърна внимание, че ключалката на вратата не е запушена, стори й се, че една зеница за част от секундата се отмести оттам, уловила погледа й. Натъпка ключалката с памук. Окото беше вътре.
           Когато П. се върна, реши да му каже. Бяха минали точно четири седмици, откакто онова нещо я наблюдаваше. Съобщи му го уж между другото, след вечеря.
           - От известно време имам усещането, че някой ни наблюдава непрекъснатто - каза тя, наблягайки малко повече на това "ни". Дребна хитрост, която П. не пропусна.
           - Не съм усетил някой да ме наблюдава - опарване с клечката, дълга струя дим. - Сигурно си обърнала внимание, че живеем на четиринайсетия етаж, до летището, и в радиус от три километра няма по-висока сграда от пететажна кооперация. Мерки за сигурност - добави той. - Така че никой съсед воайор с никакъв бинокъл не може отдолу да надникне в спаляната ти.  Геометрия на оптиката. - П. определено набираше скорост. - Виж, наистина би могло с допълнителни огледела, под прав ъгъл. Принцип на перископа. Гледала си филми с подводници. Разбира се, не бива да подценяваме и някои пилоти от излитащите наоколо самолети. Ако се задържат на място, докато прелитат край прозорците ни, биха могли да хвърлят едно око...
          - Имам чувството, че в апартамента има трети... човек. - Тя се поколеба между мъж и око. Това променяше нещата. П. бе изразходвал цялото си остроумие да разбива някакви външни врагове, но версията с воайора вътре в апартамента определено го изненада.
          - Опитва ли се да ти направи нещо - каза го, колкото да скрие смущението си от мисълта, че тя полудява.
          - Не, само ме наблюдава. Непрекъснато. Мисля, че наблюдава и теб понякога. Нали не си мислиш, че полудявам.
          - Глупости - ново опарване, този път съвсем кратка струя дим. - А сега тук ли е?
          - Да.
          Прекалено дълга пауза. Чуваше се как някъде долу по етажите лае куче. Мина й през ума, че ако си бяха взели куче или котка, онова нещо нямаше да се появи. Особено котка. Котките усещат такива неща.
          - Защо не си вземем котка - каза го ей така, да убие паузата. П. има особено отношение към котките. Някой му е внушил, че жени, около които има котка, трудно зачеват. И най-умните мъже се хващат на такива неща. Особено когато от година и половина не могат да имат дете. Говорили са за това много пъти.
          - Говорили сме вече за това.
          Вечерта в леглото беше пълна катастрофа. Онова никога не е било толкова близо до тях, усещаше го, сякаш е в самото легло. Наблюдаваше ги.
          - Не мога - каза тя. - Гледа ни. П. стана, запали цигара и седна срещу нея.
          - Виждаш ли го?
          - Не.
          - Като мъж ли си го представяш.
          - Не... да, по-скоро мъж. Но не е това, което си мислиш. Някакво око, слузест ембрион, как да ти кажа...
          - В стаята ли е още?
          - Нищо лошо не иска да ни направи. Само ни гледа. Просто присъства. Но ме плаши. Не знам, имам чувството, че... Минават дълги двайсет минути. П. е задрямал на канапето.
          - П.
          Мълчание.
          - П., събуди се, П.!
          - Какво има сега?
          - П., мисля, че той е вътре в мен, успял е да влезе вътре.
          - Той?
         - Окото... то... онова слузесто нещо. Вече е съвсем малко. Колкото палец. Колкото малко обикновено око. Милото.

                   Сетихте ли се вече. Тя се е сетила. Заспива щастлива. П. пуши цяла вечер. Той не се е сетил. Кожата на палеца, показалеца и средния пръст става на мехури от кибритените клечки.
          Момченце, П., момченце! Вече цял месец.