Влакът минаваше през Средна Европа, нейде след Татрите, през цялото славянство на пейзажа, дълги редици окосена люцерна, глухарчета и маргаритки. Макът около релсите беше полудял. Имах чувството, че всички средноевропейски железопътни компании се издържат основно от продажбата на опиум. Слънцето вече залязваше и залезът из тези равнини обещаваше да бъде безкраен, а надвесената през прозореца Кристин  проблясваше като станиолена. Дойде ми наум, че според някои само едно махване на пеперуда с крила може да промени света.
          Тя се обърна и ми заяви, че не е пеперуда... още по-малко пък станиолена. Понякога наистина имаше изумителни способности. Надвеси се пак навън и замаха енергично с ръка на някакъв възрастен селянин и средноевропеец едновременно. Човекът я забеляза, поколеба се за миг, стори ми се, че дори се огледа свенливо наоколо, и отвърна на поздрава.
          - Е - обърна се пък Кристин, - мисля че здравата го зарадвах.
          - Здравата се натресе в живота му - отвърнах. - Представи си сега как този мъж се прибира вкъщи при застаряващата си и доволно отгчила го жена, хвърля сено на магарето, дава каша на прасето, прибира овцете и сяда на изкорубената седалка от камион пред дома си. И през цялото време, представи си, ти не му излизаш от главата. На всичкото отгоре адски му напомняш някаква жена, която е забутал толкова дълбоко в паметта си, че не си е позволявал да мисли за нея вече 38 години. И колкото повече мисли и отпива от мастиката, защото той междувременно си е взел шишето, толкова по-ясно му става как всичко е минало покрай него като  ей този влак. Просто влаковете не спират тука, в скапания му, малък, мръсножълт като препикана стена на гаров клозет животец. И точно сега на прага излиза жена му в поизбелял халат на розови цветчета и му вика да престане да се налива и да се прибира за вечеря, а той не я поглежда и му е толкова криво, че дори не му се иска да запрати бутилка по нея. И сега сякаш същият онзи влак отпреди 38 години се връща и много бавно минава отгоре му. Ужасяващо бавно...
          Усетих, че въображението ми набира някаква садистична инерция, и млъкнах. Кристин се беше свила на седалката до прозореца и ме гледаше почти уплашено.
          - Сериозно ли говориш?
          - Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване на ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.
          - Глупости. Отвратително е да вкарваш всичко в разни истории.
          И за да покаже колко е убедена в думите си, тя се извърна рязко към прозореца и нарочно махна на един кантонер, застанал мирно в малко широката си униформа край минаващия влак. Кантонерът остана все така строг, само повдигна изразително вежди и докато можеше, проследи с очи махащата Кристин. Сигурен съм, че поне няколко минути  след това продължаваше да стои в същото положение, със силно извърната наляво глава. Кристин наистина изглеждаше неотразима в така и несвършващия здрач.
          - Защо той не ми отвърна, а?
          В гласа й имаше такава обида, а в очите й - обвинение, сякаш аз държах отговора скрит в известна само на мен история. Обясних, че той в момента е на работа и неговото махване би могло да се изтълкува по съвсем друг начин от машиниста.
          - Въпреки всичко той те хареса - вметнах аз - и определено мога да кажа, че едва се стърпя да не ти махне.
          Тук тя направи някаква физиономия, която трябваше да изрази крайна незаинтересованост от това дали един кантонер я харесва, или не. Но след малко подхвърли, уж между другото:
          - Все пак, ако толкова съм му харесала, би могъл да ми отвърне, каквото и да му струва това.
          - Сигурен съм, че вече съжалява. Само си представи, че не се беше сдържал и се размаха като... - Щях да кажа "като палячо", но това би я обидило и внимателно продължих. - Машинистът веднага би изтълкувал това махане бог знае как. Може би щеше да смени коловоза и сега ние с теб щяхме да летим срещу някакъв насрещен влак. И така твоят кантонер би изгубил всякакъв шанс да те срещне отново. Предполагам, че всичко това е минало за секунда през главата му и го е възпряло.
          Тази версия определено й хареса, но тя очакваше да чуе цялата история.
          - Само не се опитвай да ми пробутваш ужасии като предния път.
          Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак, а вестител на най-хубавото нещо, което е виждал в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове...

          Докато слушаше историята, Кристин пропусна да се намеси в съдбата на младо семейство с бебешка количка, три циганчета, махащи възторжено край някаква  бариера, една баба и две кучета.