Георги Б. Геров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

КАНЦЕЛАРСКИ МОЛИВ

 

Георги Б. Геров

 

Разказът е отличен с Първа награда на Шестия национален конкурс за стихотворение и разказ на Фондация „Св. Климент Охридски“ (2012)!

 

 

 

         Разглеждах внимателно седящия човек срещу мен. Приличаше ми на канцеларски молив. Евтин, обикновен, без надписи, както и да го завъртиш, няма да намериш нищо интересно по него. Такива имаме по няколко пръснати на бюрото и е без значение кой точно ще хванем. Най-често посягаме към тях само защото не можем да намерим химикал в момента. Канцеларският молив стои зад ухото на някой запретнат приемчик в кварталния плод-зеленчук, но никога няма да стане обект на разговор между художници, нито ще се търкаля в някое ателие. Орисията му е да бъде ползван за съвсем обикновени неща – примерно да се описват продадени щайги с краставици, но никога няма да очертава линиите на някое съвършено голо женско тяло, тръпнещо под погледа на художник. Евентуално някой работник в камиона, разведен чиновник в работно време или гимназист на последния чин щеше с него да рисува пищни женски гърди на случайно попаднала му бележка. Доста невзрачна орисия... Всъщност обикновените канцеларски моливи вероятно нямат орисия. Те са от безцветните неща, създадени да бъдат фон за други, по-важни, и вероятно дори провидението не държи сметка за точната им бройка и това какво се случва с тях.

 

         Беше мой съсед от съседния вход, с когото се познавахме само визуално. Блокът ни беше доста голям и с много живущи в него, а и Канцеларският молив сравнително скоро се беше нанесъл. Виждал го бях да разхожда сутрин кучето си в кварталната градинка до нас – опитваше се да го научи да му донася хвърлената пръчка. Ръкомахаше и сочеше отривисто пръчката, захапвайки я сам със зъби, но кучето явно не разбираше какво се иска от него и само радостно въртеше опашка, споделяйки по този начин ентусиазма, с който стопанинът му търчеше през цялото време след една пръчка, която сам хвърляше, а след това отново сам носеше наобратно, захапал я между зъбите си, тичайки тържествено с високо вдигнати, пружиниращи колене.

 

         Ето че сега стоеше костюмиран в кабинета ми, кандидатстващ за работа във фирмата, на която бях заместник-директор и по случайност аз провеждах интервютата за работа. Едната ни колежка от „Човешки ресурси” беше в отпуск, другата беше в майчинство от два месеца, а третата излезе в болнични по спешност. Ама че неприятна история... Съсед ми е все пак, не го ли одобря сега, мълчаливото му укорително „защо” щеше да тътри невидими крака зад мен докато си чистя колата от снега пред блока ни, на опашката в магазина, докато си отключвам входната врата... Гледах го и се чудех как точно да му обясня, че не е за тази работа. Кой му беше одобрил документите изобщо и го беше допуснал до интервю! Стоеше срещу мен със стреснат вид, все едно току-що някой му е плеснал изневиделица с ръце пред носа, с подстриганата си като молив коса, дребната му яйцевидна глава не трепваше, а малките му очички се взираха втренчено и тревожно в мен. Усмихнех ли се, усмихваше се и той, добиех ли сериозен вид изведнъж ставаше сериозен и той. „Ама че каша - помислих си аз за пореден път. - Не мога да го одобря при нас, не върви и да му обясня, че не зависи нищо от мен, секретарката я чух да обяснява на кандидатите, че интервютата по изключение ги води заместник-директорът, от когото в крайна сметка зависи и крайното одобрение. Няма да пропусна да я възнаградя за усилията й... Молбата й за отпуск още седи неразписана на бюрото ми. Щяла да ходи на море. Ще си поговорим после с нея за предимствата на морето през септември – спокойствие, конкурентни цени...”

 

         Канцеларският молив срещу мен се размърда нервно на стола, тъй като не можеше да прочете на лицето ми какво точно си мисля и изобщо не знаеше каква физиономия да направи. Тази неизвестност явно го съсипваше, а малките му, подобни на копчета очи, продължаваха да са тревожно вторачени в мен. „Все пак какво е виновен човекът, той просто се опитва да оцелява. Тук е моментът да бъда великодушен. Един заместник-директор може да си го позволи, само властимащият може да бъде снизходителен. А Канцеларските моливи няма как да проявяват великодушие, понеже нищо не зависи от тях. Компромисите са привилегия на силните, а за слабия те са просто тревожна неизбежност”. Хрумна ми да звънна на един познат – преди дни обядвахме заедно и ми беше споменал, че си търсят човек за работа на портала на предприятието им - да вдига и да спуска бариерата на входа. Работа тъкмо за Канцеларския молив. Хем щеше да се чувства важен, хем беше толкова невзрачен, че не би дразнил никого с присъствието си – вероятно посетителите щяха да го възприемат като аксесоар-придатък, който просто следва навсякъде скъпата и модерна бариера, където и да я монтират.

 

         Канцеларският молив беше впрегнал целия си сетивен и мисловен потенциал, за да успее да прочете нещо на лицето ми. С нещо дълбинно в себе си, все още неподдало се на всеобщото му оглупяване, правилно чувстваше, че в мен се води борба, от която зависи работата му, а защо не и бъдещето му като цяло. Беше направил най-преданата физиономия, на която е способен, затвърдена през годините и заучена вероятно още от времето, когато като дете е гледал как робинята Изаура е реагирала на новината за нейното освобождаване като пълноправен вече човек.

 

         Разделихме се бързо като го уверих, че имам нещо друго предвид за него, без омразно бюро и застоял въздух в офисни помещения, без шеф на главата. Съседи сме все пак...

 

         Тръгнах си към нас предоволен от себе си. Чувствах се мъдър, успял и великодушен. Решението да бъда снизходителен към съседа си със сигурност беше правилно – и той е човек все пак. Паркирах колата пред блока и в този момент видях, че жена ми пак беше изтървала кучето ни Чара и то тичаше щастливо из градинката. В този момент кучето на Канцеларския молив се появи от техния вход и устремно се втурна, качвайки се върху моята прекрасна и съвършена Чара, която покорно и доволно му се остави без да помръдва.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 31. май 2012 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]