Емилиян Николов

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

Никога не съм знаел историята на този бар. Бях чувал само разни неща от дългогодишните клиенти. Който и барман да разпитвах, той все казваше някаква част от историята. Говореше се, че бил основан от Елин Рахнев и Румен Леонидов и тази версия се потвърждаваше от техните редовни посещения в него. Те бяха и единствените писатели, които го посещаваха. Аз също идвах често, тъй като беше близо до работата ми – скучна, административна длъжност в едно от близките посолства. С времето свикнах с атмосферата на бара и вече и не помислях да стъпя другаде. Когато нямаше места, просто правех една обиколка на квартала, разглеждайки хората по улиците. След това се връщах и виждах, че се е намерило някое свободно място, ако не на бара, то на някоя от малкото маси.          Нямам близки приятели, които се казват Васил. Нямам и много роднини – всичките ми баби и дядовци вече ги няма. Нямам и приятелка. Затова 1-ви януари изкарах сам в нас, препрочитайки си пасажи от любими книги. Баща ми искаше да ходим на планина, да се качим поне на Черни връх, но аз отказах, извинявайки се с умората от купона предишната вечер и с аерофобията си. Да започнеш новата година като се изкачваш по планините е на вървеж, вярва той и иска да предаде тази вяра и на мен.          Така още на следващия ден, на 2-ри януари, се запътих към любимия си бар. Впрочем барът носи името на баща ми, това пропуснах да кажа. Беше към 7 и половина, когато отворих вратата, а фенерът до нея се залюля леко. Вътре нямаше почти никой. На бара се бяха разположили неколцина редовни клиенти. Масите все още бяха празни. Единствено в дъното имаше мъж и жена на средна възраст, които нещо обсъждаха тихомълком.          Обикновено пиех чешка бира и сега не наруших този си навик. Времето беше топло за началото на януари. Заслушах се в разговорите на бара. Единият човек, мъж на около 40-45 години, седеше навлечен с кафявото си яке и разказваше на барманката, че работел като началник на някакъв цех, работниците му постоянно закъснявали или не идвали на работа, но той предвиждал да уволни някои от тях или всички. Другият човек, малко по-млад, седеше мълчаливо на няколко места от него, и четеше вестник, очевидно стар. Но скоро барът започна да се пълни. Първо влезе една малка, но весела компания – две жени на около 50 и един мъж, малко по-млад. Поръчаха си греяно вино със стафиди, и продължиха оживения си разговор от улицата, наситен с оживен смях, въртене по столовете и размахване на ръцете във всички посоки. След това на витрината на бара се показа лицето на младеж на около 16-17 години, който след видимо колебание и неприкрита несигурност отвори вратата и влезе. Но преди него влезе и момиче на същата възраст, с дълга кестенява коса и забележително слаба фигура. Избраха да пият кола и ред бул и седнаха на масата зад мен. В следващия момент влязоха двама полицаи. Единият по-млад и слаб, другият – по-едър и по-възрастен. Поръчаха си две кафета в пластмасови чаши и ги изпиха на крак. Оказа се, че преди да дойда, тук съвсем не е било толкова спокойно. Двама клиенти са се скарали, като единият се обадил на телефон 112, за да се оплаче, че е заплашван от другия. Когато полицията дошла, той и тях заплашил и те го прибрали. Сега подпитваха нещо барманката, но останаха разочаровани. За сметка на това се заговориха с човека с якето. По-точно той ги заговори, защото бил бивш полицай, но напуснал заради ниското заплащане, и сега бил началник на еди кой си частен цех и пак започна да разказва историята за работниците, които закъсняват или не идват редовно на работа, и как щял да ги уволни, въпреки че били много млади или тъкмо заради това.          Полицаите излязоха, а след тях влезе жена на около 50-55 години, с луксозно кожено палто. Наричах я „лудата”, защото винаги идваше почти по едно и също време, винаги поръчваше кафе, винаги го пиеше бавно и накрая винаги обръщаше чашата наобратно, за да види след това каква картинка ще се образува от утайката и какво означава това за бъдещето. Но този път всички маси вече бяха заети, затова тя реши да се настани на моята маса, мимоходом питайки дали е свободно. Аз отговорих отрицателно, което донякъде беше вярно, тъй като оттук често минаваха приятели и затова предпочитах на масата ми да има свободни места в случай че и този път дойдат. Тя с неудоволствие стана и седна на едно от високите столчета на бара, може би за първи път в живота си, защото видимо се чувстваше не на място. Отново си поръча кафе и веднага започна да говори по телефона. След няколко минути влезе много красиво момиче на около 20 години, облечено много предизвикателно – с прилепнали дънки и бяла памучна блузка, която оставяше голи раменете, а едната страна на блузата се смъкваше и по-надолу. Красавицата седна невъзмутимо до жената с кафето и двете започнаха разговор с делови тон. От него разбрах само че двете са майка и дъщеря. Веднага съжалих, че само преди няколко минути бях изгонил майката от масата си. И се зачудих защо толкова дълго време съм я смятал за луда, след като си е съвсем нормална жена. Аз бях лудият и глупавият. Преместих се на бара и си поръчах нова бира. Междувременно се бяха освободили няколко маси и те двете се преместиха на една от тях, в дъното. Не бях забелязал, че и на бара вече имаше повече хора. Някои си бяха тръгнали, други бяха дошли. Така не след дълго се включих в един разговор за футболните залагания, който от време на време ставаше много общ и оплакваше дережето на българския футбол, но в един момент стана много конкретен. На прицел беше трансферната политика на определени клубове, като се обръщаше внимание на определени трансфери. Изчисляваха се приходите на клубовете като се започне от парите, дошли от лига „Европа” и от продадени футболисти, и се стигне до приходите от продадени билети и от кафе машината до стадиона.          Така се запознах с Калоян. Седеше на края на бара, на място, където барплотът се извива и съединява със стената, оставяйки малко пространство, за да се намъкне по-едър човек. Калоян си беше харесал това място. Работел дълги години в чужбина, в Швейцария, но не искаше да казва точно къде. Идвал си в България само за празниците. Забравих да кажа, че беше едър, с кръгло лице и с очила.          - Харесвам бохемите. Те са ми интересни, защото са способни на изненадващи постъпки. Могат да проявят въображение. Не се съобразяват с условностите. Човек трябва да е бохем, но, разбира се, да не прекалява. Да не стане пияница – говореше Калоян и обливаше с усмивката си всичко наоколо.          В такива разговори аз обикновено започвах да говоря за себе си, като всички хора, които нямат дар слово. Разказвах на Калоян за всички служби, на които съм работил, за всички държави, които съм обиколил и какво съм работел във всяка една от тях. Установих, че той е по-добър слушател и от мен самия. Лавирах внимателно между нещастните си любови, стараейки се да не засягам темата. Но може би някоя случайно изпусната въздишка ме е издала. На въпроса за бардаците отговорих отрицателно, оправдавайки се с липсата на пари.          - Черпя те една проститутка – каза тогава Калоян, прекъсвайки ме по средата на едно изречение.          - Да си призная не обичам да ме черпят каквото и да било, освен ако човекът няма рожден ден или имен ден и със сигурно се знае, че е за негово здрави. Иначе не обичам. След това се чувствам длъжник или пък заработва комплекса, че ме смятат за бедняк. Но въпреки това понякога приемам. В случая приех. Една проститутка.          - Приемам – отговорих.          - Но има едно условие – размаха пръст Калоян, - да разкажеш на цялата компания в бара как е било. И за всеки случай – за доказателство искам да напишеш разказ и да го публикуваш.          Съгласих се, но не бях много ентусиазиран. Има някои неща, които човек не иска да разказва, освен ако няма нещо, което да го човърка.          Калоян възложи на барманката да поръча такси. Стана ясно, че Калоян няма много пари в брой в себе си и затова таксито първо потегли към дома му в Бистрица, село близо до София, което отскоро се води квартал на града. Не мога да скрия, че по пътя превъртах в главата си всички възможни неприятни ситуации, които могат да възникнат. Всички страхотии, за които човек е чел в книгите – като се започне от „Хладнокръвно” на Капоти и се стигне до Стивън Кинг и Дийн Кунц, или пък знае от новините. Нямах и никакви пари в себе си. Дали рискът си струваше? Погледнах шофьора на таксито. Беше на около 25 години. По-млад от мен. Смееше се, защото Калоян го запознаваше с целта на пътуването ни. В цялата работа успокоението ми беше, че познавах добре Бистрица, тъй като там бях прекарал много лета в детството си, на вилата на баба ми и дядо ми. Имах и сега някои приятели, които живееха там. Скоро започнахме да пълзим с таксито по малките улички. Тази част на селото май не познавах, а и тъмнината и натрупаният алкохол малко замъгляваха възприятията ми. Спряхме пред една двуетажна къща с малък двор и Калоян слезе от таксито. Явно това беше домът му в България. След няколко минути се върна и каза, че сега пък трябва да минем през обменно бюро, тъй като парите му са в евро. Междувременно заваля дъжд. Влязохме отново в София. Улиците на града бяха следпразнично пусти и някак свежи от кроткия дъждец. Минаваше 2 часа след полунощ. Шофьорът на таксито ни водеше към денонощно обменно бюро. Спряхме пред едно такова до НДК, точно срещу бившия военен музей. След като Калоян се върна в таксито с обменените пари, продължихме към нашата последна спирка – самия бардак. Това че никога не съм ходил при проститутка никога не ми е било някаква травма. Не са били много случаите през живота ми, когато съм имал такава потребност, но не крия, че все пак е имало. Чудя се защо се съгласих? Дали защото исках да преживея нещо различно още в първите дни на новата година? Или наистина много ми се правеше секс след няколко неуспешни флирта по време на новогодишните купони?          Спряхме пред малка триетажна сграда с голям червен надпис “CASINO”. Оказа се, че това било бардакът. Калоян започна да се разплаща с шофьора на таксито, като междувременно каза, че има пари и него да черпи една проститутка и го попита дали иска, но шофьорът отказа, оправдавайки се с много работа. Така влязохме вътре. След секунди се оказахме в едно неголямо помещение с няколко светложълти канапета по средата, две-три малки маси, също с мека мебел, и бар. Отгоре имаше подиум, до който се стигаше по стълби, а на подуима имаше пилони. Но беше празно и тъмно. На канапетата в средата седяха десетина девойки с къси полички – някои малки и слабички, други по-закръглени, някои блондинки, други брюнетки. Говореха тихо помежду си. Всички бяха намусени. Калоян ми поръча единствената бира, която предлагаха, “Heineken”, и същевременно отбеляза, че вече ми е платил проститутката. Трябвало само да си избера коя искам и ми посочи момичетата на канапетата. След това трябвало да я посоча на барманката. Почти нищо не се виждаше в тъмното, а и не знаех как може човек да си избере жена за един час само с един поглед. Някои от момичетата се досещаха, че има нов клиент и поглеждаха крадешком към мен. Казах, че ми трябва малко време да помисля, и седнах с него на една от масите отстрани.          След малко при нас дойде едно усмихнато момиче, с предизвикателни форми и разкрепостени маниери, което започна да си говори непринудено с Калоян, а същевременно се запозна и с мен. След като разбрах, че и тя е проститутка, избрах нея. Тя се усмихна и каза, че трябва само да изчакаме, защото сега всички стаи са заети. Говорихме още известно време на общи теми и после тя излезе. Когато се върна, се обърна към мен подканящо и ме поведе по тесните стълби към горните етажи.          - Толкова ще ти хареса, миличък, че ще искаш да останеш цяла нощ. Ще те оставя без никакви без пари. Ще те отпратя чисто голичък – аз така или иначе нямах никакви пари, но тя не знаеше, че Калоян ми е платил времето, което щях да прекарам с нея.          Подминахме втория етаж, където имаше салон с ротативки, и се качихме на третия и последен етаж. Там имаше две стаи и баня. Подминахме първата стая, която беше с отворена врата. В нея се виждаше само един гол мъж, който стоеше сам и чакаше някого. Проститутката отвори вратата в дъното. Озовах се в малка тясна стая, цялата в червено, почти цялата заета от голямо легло, тип спалня. Дебели червени пердета покриваха прозореца. На тавана нямаше огледало, както по филмите, но в един от ъглите имаше включен телевизор, от който тихо се чуваше поп-фолк музиката на канала „Планета”. Имаше и една закачалка. Докато се събличах, чух как тя заключи вратата зад гърба ми. След това мина пред мен и ми сложи презерватив. Вече бяхме в леглото и докато се усетя ми го налапа макар и през презерватива. Но още тогава ме връхлетя усещането, че някой ни наблюдава, и дори веднъж инстинктивно се обърнах да видя дали няма някой зад гърба ми. По-късно си обясних това усещане с наличието на малка охранителна камера, някъде до телевизора. Любовта ни с проститутката вървеше на приливи и отливи – тук аз се опитвах да я доведа до оргазъм, но неуспешно, ту тя ме стимулираше. От време на време започвахме кратки накъсани разговори, състоящи се от въпроси и отговори. Аз обилно се потях, най-вече заради жегата. Проститутката постоянно ме навиваше да останем повече от един час, а когато аз не се съгласих, просто каза, че времето е свършило. Похвали ме и ме покани пак да дойда.          След един час слязох отново при Калоян, за да изпия още една бира с него. Той започна да ме разпитва как е било. Аз му разказах, че съм свършил два пъти, докато ми е правила свирки, но не и в нея. Явно многото изпита бира си оказа влияние. Той ме успокои, че първият път винаги е така, защото човек се притеснява от непознатата обстановка и ми препоръча пак да дойда, като добави, че ми е платил за още два пъти по един час. Оставих го с неговия си живот, а аз тръгнах към нас, леко пиян, леко изтрезнял, минал през първата проститутка в живота си, но с леко чоглаво настроение. Дъждът продължаваше да вали и ставаше все по-студено. Стигнах до бул. „Константин Величков” пеша и оттам си взех такси.          Отказах се да пиша разказ, най-малкото пък да го и публикувам. По вестниците и без това е пълно с такива истории, че да добавям и аз поредната банална глупост.          Забравих да кажа, че оттогава не съм виждал Калоян в този бар, а мина повече от една година. Но другите клиенти постоянно ме питат: "Хайде бе, кога ще разказваш за проститутката?" Какво да ги правиш, любопитство. Добре, че никога няма да разберат какво се случи.