Бях дошъл в Бейрут със самолет на двуседмична специализация в Американския университет тук. Прекарах доста скучно, вече почти не си личеше, че до преди няколко години в Ливан е имало война. Само военните постове и малкото останали разрушени сгради напомняха за войната. “Всички вярват, че войната вече е свършила”, както се изрази един ливанец пред репортер на “Нешънъл джиографик” (Този брой на списанието тук бе шумно рекламиран и отбелязан със специална жълта лента, залепена на корицата, но статията в списанието беше само за Бейрут.) Новото грандиозно строителство в столицата Бейрут и бизнеса бяха погълнали съзнанието на всички. Единствената градска библиотека обаче беше в ремонт и не работеше, доколкото разбрах от години. На централната улица “Хамра” имаше две книжарнички, в които имаше съвсем малко книги на английски език – предимно Джон Гришам. В Бейрут дори нямаше дървета, а единственият парк беше ограден с висока ограда и се заключваше вечер. Нещо като парк имаше и в християнската част на града, около грандиозна бяла статуя на Дева Мария – статуята беше известна като Харисата. Тя беше разположена на хълм, от който се виждаше голяма част от крайбрежните квартали на хриситянската част. До Харисата и близката църква имаше дори лифт. Точно на срещуположния край на Бейрут беше разположен шиитският квартал - обикновен бедняшки квартал, какъвто има във всеки голям град. Търговската част Буш Хамут беше усъвършенстван вариант на Илиянци с лек превес на златарските магазини. Крайбрежната улица беше по-скоро крайбрежна магистрала, а широкият тротоар до нея беше любимото и единствено място за разходки на лишените от каквато и да било духовност ливанци. Нямаше дори свястен плаж, а морето бе много по-мръсно от нашето. Но за сметка на това край брега имаше две сакли, които се смятаха забележителност и дори ги имаше по картичките за туристите. Друга “забележителнсот” беше казиното, известно като най-голямото в целия ре гион. В Бейрут нямаше какво да се прави повече от ден-два. Затова предпочитах да използвам всяка възможност да напусна този голям град и да добия впечатления и от други части на малката държава Ливан.
     Едно от местата, които бяха оставили следа в историята на света беше града Баалбек, намиращ се на 100-тина километра от Бейрут, отвъд планината и равнината Бекас, в посока към Сирия. Сега Баалбек беше малко селце с има-няма хиляда души население, но останките от прежното величие се бяха запазили. Градът води началото си още от финикийската епоха, като името му на асиро-финикийски е означавало “Град на слънцето”. По-късно гърците го прекръстват на Хелиополис, което означава същото. Още стоят останките от Акропола, на който е имало два олтара, в дъното се извисявал храма на Юпитер (цар на боговете в римската митология), а отсрани – храм на Бакхус (бог на виното у гърците). Точно храма на Бакхус и шест огромни колони от храма на Юпитер е първото нещо, което виждат жадните очи на туриста, идващ от юго-запад.
     До Акропола в града на Слънцето е водел монументален вход – Пропилея (букв. на гръцки “преди вратата”) – с ширина на стъпалата 43 м. и портик с колони пред вратата с дължина 50 м. От 12-те колони на Пропелията са запазени само четири-пет, както и основите. След Пропилеята има голям вътрешен двор във формата на хексагон (т.е. със шест страни) с диаметър 62 м. Смята се, че той е построен през римско време с подчертано влияние от Изтока. Това е единственият такъв двор в древното строителство разположен пред храм. Ограден е с 30 колони с височина 8 метра. След този “хексагонен двор” следва големият двор с дължина 135 м. и ширина 113 м. и с двата олтара от двете страни. На края на големия двор се е извисявал храма на Юпитер, построен по време на управлението на император Нерон (54-68 г. пр. Хр.). Интересно е, че точно на този император му се носи славата, че през 64 г. пр. Хр. е заповядал да се подпали Рим, за да се вдъхнови от гледката и да съчини поема за гибелта на Троя. Та император Нерон построил величаствения храм на Юпитер. От него напълно запазени са шест съседни колони, които впечатляват с големината си – смея да твърдя, че са по-големи от тези на Партенона в Атина, доколкото това има значение. На 50-тина метра встрани от храма на Юпитер се намира почти напълно запазения храм на Бакхус (гръцкият бог на виното). Той е дълъг 69 метра и широк 36 метра. Състои се от 50 колони с височина 18,20 м. Разхождащите се туристи тук изглеждат почти като мравки. Всъщност по степен на запазеност и донякъде по големина бих могъл да сравня храма на Бакхус в Баалбек със библиотеката в Ефес, намираща се на север, на територията на Турция. Ако туристът или изследователят не е останал преситен от видяното дотук, той би могъл да отиде и до храма на Венера (почитана от римляните като богиня на красотата и любовта), който се намира на около сто метра от Пропилеята. Този по-малък храм е също добре запазен, но в непосредствена близост има построени къщи на местни жители. Може би защото това е единствената не толкова огромна постройка тук от строителството през гръцката и римската епохи, а усещането за величественост на храмовете се увеличава от гледката на безбрежната долина Бека зад древните останки.
     Обаче Баалбек не е единственото място в Ливан, където има останки от древни цивилизации. Такива има още в Библос и на други места по брега на север от Бейрут. Библос се смята за едно от най-старите селища на земята. Документирано е, че на това място са живели хора още през 4 500 г. пр. Хр. От това време е открит каменен идол с изрисувани очи, нос, и широко отворена уста. От следващите няколко хилядолетия също има многобройни находки, изложени в музея в Библос. Сред най-интересните е каменен съркофаг на Ахирам, цар на Библос около 1200 г. пр. Хр., с ранна форма на финикийски букви в горната част. Забележителни са и намерените бронзови фигури със златно покритие от т. нар. Храм на обелиските. В Библос има запазени постройки от няколко пласта – най-запазена е една средновековна крепост, но тя обективно погледнато не може да се мери с Цар евец. Запазен е и един амфитеа тър от римско време, но по-малък от този в българския град Пловдив.
     Близо до Библос, но във вътрешността в планината, има една красива пещера - Джета. Тази пещера наистина е много красива и просторна, а имаше и подводна река, като често на туристите се предлага разходка с лодка под сталактитите, осветени ефектно като за туристите. Тук вече си личи, че ливанците знаят как да правят бизнес от природните си забележителности. На връщане от пещерата някакви немски туристи – които ме помислиха за немец – ми препоръчаха да посетя и друга красива пещера в Ливан - Кфархим. Първоначално се отнесъх доста скептично към това предложение, но след два дни имах възможност да се “присламча” към двама познати, които се бяха запътили точно в тази посока.
     Всъщност крайната ни цел беше дворецът Байд Едине, но пътя минаваше покрай пещерата. Пещерата Кфархим беше доста по-малка от Джета, по-прихлупена, но не бих могъл да кажа, че е по-малко красива – в крайна сметка красотата не се измерва със степени. И тук имаше подводни води, но не река, а отделни езерца. Наоколо имаше скални образувания във формата на домашни животни, както и приведени хора с призрачен вид.
     Няколко километра след красивата постройка, която беше вход на пещерата Кфархим, спряхме пред къщата на Муса. Отвън сградата беше оформена като крепост с кули и каменна фасада с изрисувани животни (коне, кучета, гълъби), плодове и геометрични фигури. Вътре ни посрещна любезен домакин, който ни разведе из многобройните помещения, във всяко от които беше представен чрез восъчни фигури определен занаят – имаше ковачи, тъкачи, един бръснар в процес на работа. В една по-голяма стая имаше ученици, насядали пред чиновете и сякаш спорещи за нещо с преподавателя си с пера в ръце. В друга голяма стая имаше макет на цяла грънчарска работилница. В едно ъгълче беше изтипосан един поп, който се е качил върху едно магере, което лочи вода. Свещеникът държи в ръка една пръчка, с която се готви да го удари. В друга стая е представена Тайната вечеря. Накрая се слиза в едно помещение ниско долу, където любезният домакин предлага почерпка с кафе, както и снимка за спомен с н его и с различните причудливи уреди за приготвяне на кафе. Предлага и сувенири. В дъното на помещението има запалена камина, вижда се и легло. Явно тук стопанинът прекарва по-голяма част от дните и нощите си. Излязохме от това помещение в задна тераса, на която имаше разположни топове, обърнати по посока към планините…
     След около половин час път по същото шосе през планината, стигнахме до двореца Байт Едине. Той е бил построен в началото на 19 век и архитектурата му е в типичен ориенталски модел – стил “Приказките на Шехерезада”. Основната част се състои от постройки около голям двор, но той е част от двореца, тъй като е построен върху същите основи. В центъра на двора има малък фонтан. Но истинската красота е вътре в самия дворец – огромни салони със забележителна мраморна украса, големи прозорци със златисти завеси, канапета дълги по двайсет метра с многобройни възглавници, дори вътрешни малки фонтани… Мозайки със забележителни рисунки на птици и чудновати фигури, сякаш художникът им е придавал някакво магическо значение…
     Когато чух за първи път за Ливан първата ми асоциация беше кедър, а във всички библейски речници след думата кедър автоматично следва ливански кедър. Но за съжаление се оказа, че кедрови дървета в тази страна има само в една местност и то твърде отдалечена от Бейрут. Безспорно има и други забележителни места в Ливан, но до тях нямаше как да се докосна поради ограчеността на времето, с което разполагах. Все пак се надявам, че целта на този малък пътепис е изпълнена и на читателя му стана ясно, че Ливан не е само Бейрут, че отвъд този отвратителен град, в който единствено бизнесът има значение, а единствената библиотека не работи, има и друг свят, също в Ливан. Там в Баалбек, Библос, Байт Едине няма банки и хората са малко по-различни, отколкото в столицата.