Първи впечатления от Турция. От самолет. Планини и оранжерии. Самолетът извива и хвърля сянка подобно на сокол – най-често срещаната птица тук. Една страна, в която планините са се ширнали като бурно море, море от щитове, като костенурка – характерната военна тактика на римляните. Земята прилича на гигантска костенурка със съвършена ромбоидна плетка на черупката. Чувство за стабилност и равновесие както при всяко нещо с широка основа – традиционните миндерлъци за седене, позата на седене с кръстосани крака, архитектурата на джамиите (минарето с изправен гръбнак, джамията с кръстосани крака).
         Единствените предмети в Турция, в които липсва равновесие, са тези, останали от ликийците, обитавали тукашните земи през II в. пр. Хр.. Представете си чаша за вино, но без основата на столчето. Равновесието липсва само на пръв поглед. То не е под формата на везна или на нещо с по-широка основа, а съществува в едно друго измерение. Както джамиите са побрали в своята архитектура и правата, и кръга (символ на човешкото и Божието начало), изразени математически в цифрата 10. Склон, по който се търкаля камък. Звук на търкалящи се камъни се разнася от минарето пет пъти в денонощието. Звукът на турския език, без да те стряска понеже е овален, но приковавайки вниманието ти поради ехото в тази овалност, във всяка овалност.
         В разговор с Нили Билкур, преподавател по турски език и литература в Центъра „McGhee“ за източносредиземноморски науки, научавам как е възникнало пеенето от минаре в мюсюлманския свят. Мохамед попитал своите следовници: „Как искате да славите Бога в новопостроения Нему храм – с камбанен звън, с човешки глас, или с музика?“ Хората били единодушни, че човешкият глас е най-завладяващ и отдали предпочитание на него.
         Турция е завладяваща и със своите екзотични мириси, подправки и материи – най-пищната кухня, която съм вкусвала; най-щедрите платове, които съм докосвала. Гостоприемството тук е на почит както никъде другаде, а смирението и мярата (в техния християнски вариант) не са познати. Или може би разбирането за мяра е по-различно: в онова пребиваване извън мярата, която винаги се стреми към своята противоположна извънмяра, така постигайки равновесие. Най-типичният пример – разликата в поста между християни и мюсюлмани. При християните постът се състои в лишаването само от някои храни, предимно животински, докато мюсюлманите постят през деня, лишавайки се от всичко, включително пиене на вода, а нощем могат да ядат и пият на воля. Тяхната мяра е сякаш в последователното изреждане на противоположни крайности, което кореспондира повече с философията на даоизма, отколкото с християнската традиция и нейното вървене към центъра. Разликата е в центростремителността на западния свят и центробежността на източния. Ако двете се обединят, може би най-накрая ще се постигнат онзи мир и хармония, към които светът се стреми.
         Морето в Турция на пръв поглед е едно, но впоследствие откриваш, че е сбор от много морета – в залива на Аланя то е сапфирено (характерният цвят на Средиземноморието), малко по на запад, на разстояние двадесет и пет минути с автобус, в залива на Инджекум, вече е съвсем зелено. Потапям се и ми се струва, че съм в Черно море – ниска соленост, езерен цвят. Но зеленото и синьото на турската Ривиера никога не се сливат. Струва ти се, че ако я преплуваш, ще видиш ясно разделителната линия.
         Турция е страна на крайностите, на колебанията – везната не търси точката на равновесие, а се накланя последователно ту в едната, ту в другата посока, справедливо въздавайки на всяка. Там могат да се видят скромно облечени забрадени момичета и облечени по последна мода и забрадени, както и екстравагантно разголени, които не носят забрадки. Нили ми обяснява, че забрадката се приема като отделяне от външния свят и вървене навътре, към духовното аз. Но в същото време тя, която следва пътя на суфи, никога не е слагала.
         В многото посоки на съществуване е разнообразието на Турция, което обикновено води отвътре навън. Кълбо, което се развива, за да се наплете в нещо ново. Но както когато кълбото се развива, центърът на тежестта непрекъснато се измества, така и в тази страна съществуват много центрове на тежестта.
         Музеят в Аланя е един от най-поетичните и мъдри, които съм посещавала. Погледът ми се спира на седмолъчна звезда върху каменен къс. Бях чувала и знам нещо за други: шестнадесетте лъча на Виргина – звездата на Александър Македонски, символизираща слънчевото начало; пентаграмът, свързан с розата и Граала, с Богинята майка; шестолъчната на мъжкото и женското начало – Давидовата, но за първи път виждах седмолъчна – изумителна с нечетното си число. За съжаление не бе отбелязано от кои векове датира и към коя култура принадлежи, но създаването й от последователно свързани утроби (дори чашите за чай в Турция са с формата на утроба) ме навежда на мисълта за произхода й – с фертилната форма, с неравновесието в числото няма начин да е дело на друг, освен на местните хора. Всяка звезда се съединява с друга, образувайки плетка, подобна на рибарска мрежа, в случая прекъсната заради отломъка – наплитането и разплитането в едно. Звездата на Аланя я кръщавам. И в нейната безкрайност я откривам в средновековните рисунки на кораби по стените на Калето (като паяци, застинали в паяжините си), което се издига над града, дело на селджукските турци.
         Чета книгата „Отоманска лирична поезия“. Между повтарящите се образи на виното, дима, славея, рубина се натъквам на две обяснителни бележки – рубинът е черна скала, преди за първи път да види слънцето, след което става ярко червена; Турция според древните астрономи е земята, покровителствана от червената планета Марс. Не случайно почвата в тази част на страната е червена геоложки, но и митологично. Едното черпи от другото и обратно. Не беше валяло с месеци и от напуканата кожа течеше кръв. Всичко в Турция е сложено така – когато има, има в изобилие, когато няма, няма. Когато дава, Бог дава, и когато взема, взема.
         Последната нощ преди тръгване се разразява буря с такава мощ и громол, сякаш идва не от небето, а от недрата на земята. Богът на вулканите кладе своята пещ. Не успяваш да преброиш до две и гърмът вече е ударил. Току пред вратата ти. На фона на морето – тепсия, и на пустеещия Стар град под Калето – празна тепсия, напомня филм на ужасите.
         Улица на турски е сокак. В българския език тази дума се е запазила в характерния израз: „Къде се луташ из сокаците“, който в нашето подсъзнание се свързва с представата за затънтени места, към които има вход, но не и изход. Нещо като лабиринт. Подобно бе преживяването, когато бродехме из полуизоставения Стар град на Аланя с рядко красиви някога (още можеш да го усетиш) къщи, днес напуснати. Разхвърляни без ред. Същото бе и усещането, когато на върха до сами крепостта, обикаляш по тесни улички, от двете страни на които си съжителстват едновременно гробове и обитаеми къщи. Живите и мъртвите един до друг. „Фамилни гробища – обяснява ми Нили. – Можеш да погребеш покойника си в двора на къщата.“ Не е ясно къде свършва животът, къде почва смъртта, не можеш да хванеш началото, нито края – плетеница с разнищени краища. Но виждали ли сте подобни плетки как падат тежко на масата?!
         Обикалям сергиите със сувенири в Калето: везани покривки за маса с всевъзможни цветове, не непременно на дъгата (не това равновесие на пречупване на светлината) и милета, от чиито тежки наплетени гроздове сякаш всеки момент ще потече сок. Това е Турция – пищна на миризми, картини, релефи. Като адене кебапа – изплезен и силно лютив, като гюзлемето – кори-тави с разстлани кайма, картофи и всякакви подправки, като айряна – освежаващ, но и засищащ. В Турция всичко засища. Дори начинът на правене на туризъм. Хотелите са толкова много, че има за всеки по един. Влизаш в оградено пространство, където можеш да намериш всичко, за което душата ти копнее, и повече не излизаш. Място от много такива места, наредени едно до друго, е крайбрежието.
         Първи впечатления от Турция. От автобус. Една страна на ръба и на реда (камъни, които падат тежко), но и където ти посипват аромат (не миро) върху ръцете. „Човек става мюсюлманин – казва Нили – в мига, в който стъпи на нозете си и изрече, че вярва в Бог Аллах и неговия пророк Мохамед. Ние нямаме специален ритуал на кръщаване.“ И вярват, че човек се ражда без грехове, че самият акт на раждане е благословия. Като този на котвата, извадена от дълбините на аланското море и възкръснала. Котва, която прилича на кръст, с разпъната човешка фигура от многото варовикови наслагвания по нея, но и на повита мумия. На табела отстрани нагледно е обяснен пътят на амфорите от потапянето им до изваждането от дълбините. Корабът потъва на дъното, след години от тежестта се разцепва на две, онази, останала под товара, се запазва, засипва я пясък, другата изгнива. Един ден пясъкът се отдръпва и амфорите подобно на цветя покълват отново. Люспата-корпуса я няма вече.
         Корабчето, което прави екскурзия около скалите на Аланя, акустира на дълбочина 200 метра. Петнадесет минути време за плуване. Гмуркам се, плахо в началото. Лъчите от слънцето потъват и се губят някъде, но не спират да играят – плетеница от светлина в камъка, който я пречупва. Син сапфир. Жив. Поглеждам шлифованата повърхност с хиляди лица. Поглеждам ръцете си, тялото си под водата, ръцете и телата на другите досущ вградени в кристал – по-ясни и по-чисти отколкото навън. Някак си уголемени и ярки. Като вградени в капка роса или смола, като видяни под лупа. Това ли е то, мисля си, окото на Бога. Камъкът, който дава живот. Философският камък. И разбирам защо тук, дори и амфорите, тези частици от неживата природа, парчета глина, се раждат за нов живот. И защо са толкова много мозайките със сини птици. Наречени Райски.