Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ВЕЧЕР

 

Дилян Еленков

 

 

 

        Лежах по гръб на малкото креватче и не можех да мръдна. Поотрих се с горния чаршаф, не беше глътнала всичко. Проследих я как пресича стаята боса и капеща, с ръка между краката. Отвори със скърцане вратата, тази врата скърцаше като преизподня, после чух стъпките й по коридора, студени и припряни, после завъртя кранчето на душа и притихна. Слушах течащата вода, представих си я как клечи на плочките, а капките се стичат по изпъкналите прешлени на гръбначният й стълб, представих си я как плаче, и се поклаща напред-назад, как шепти и се моли. Как слюнки пръскат от устата й. Как космите, които скубе от косите си запушват сифона, как водата започва да залива плочките и малко по малко пропълзява към коридора, към хола, към леглото, към мен. Седнах на леглото. Започнах да проследявам нишките по паркета. В един момент по тях протекоха реки. Взех всичките натрупани парцали на дивана и започнах да правя барикади. До едно време се справях, но малките й дрешки не вършеха никаква работа, и се наложи да използвам покривката за масата, и някакви неща, които извадих от пералнята. После се свих на леглото и зачетох някаква книга. Беше от любимите й. Минаха двадесет минути. Накрая нашляпах в цялата тая идиотщина и влязох в банята, топлата вода от бойлера беше свършила, ала тя продължаваше да седи свита и побеляла. Увих я в някакъв петметров индийски шал и я пренесох до леглото. Пренесох силно казано, по-скоро я завлякох. Имаше доста бъхтене и пуфтене. Бях бос и се пързалях, и чувах хиленето на съседите отгоре. Но те бяха дърти пияндета, та едва ли се смееха на нас. Сложих я да легне, а тя ме гледаше с оня трескав поглед и не спираше да повтаря: „той идва, той идва, той идва”. Сложих отгоре й едно по-дебело одеяло и седнах до нея. Тя се унесе. Сви юмруче пред брадичката си. Гледах я, гледах как щорите хвърлят ресни върху нея, луната си вършеше своето. Запалих цигара, междувременно включих смахнатия бойлер, исках и аз да се изкъпя. Не след дълго, само с две-три подхлъзвания, се озовах под душа. Водата беше чудесна, гореща, пара излизаше от кожата ми, използвах нейните прекрасни и ароматни шампоани, направени за прекрасни същества, същества, които плачат под душовете, и в миг на върховно щастие на вратата започна да се думка, направо се разбиваше тази врата, отворих и тя стоеше гола и трепереща и крещеше: „той идва, той идва, той идва!” „Излизай, казва, излизай бързо!” Излязох, мокър и също треперещ, а тя ми хвърли една купчина дрехи, до една дамски: боти (никакви чорапи), някакво жакетче, стигащо до пъпа, и пухкава баретка. Просто невероятно. „Изчезвай, казва, веднага”. Набута ми телефона в ръката, някакви хартийки, които се оказаха пари, и тръшна вратата след мен. „Ще ти звънна”, чух, докато тичах по стълбите. А навън един дъжд. Изобщо не познавах района. Първото, което видях, бяха едни пейки в средата на малко площадче. Седнах на една от пейките и се облякох. Дъждът си валеше, но аз така или иначе си бях мокър, и всъщност започнах да се хиля. Посмях се. Може и да имаше нотка на истерия, но всичко ставаше толкова бързо. После се огледах, ослушах, и чух че наблизо се носи нещо като салса. Беше някакво претенциозно заведение с палмички отпред, но да си призная, веднага отидох там. Влязох вътре с оголеното пъпче и ботите, шапката свалих от притеснение. Вода се стичаше по лицето ми, не знаех дали не са сълзи. Седнах на бара. Постоях си. Никой не идваше при мен. Накрая едно мило момиче се приближи и попита ще желая ли нещо. Водка, казах, по-евтина. Ами нямаме по-евтина, но ще ти дам от нашата. И ми даде от нашата. Явно изглеждах достатъчно жалък. Може и друго да е било. После извадих проклетия си тефтер и писах един час глупости, свърши ми химикала, и помолих милото момиче да ми даде нещо за писане, тя ми даде молив без да каже нищо, а на всичко отгоре от време на време ми доливаше чашата. Нищо не разбирах, но се чувствах добре. Чувствах се у дома си. Беше по-топло от колкото в банята, с парещата гореща вода. От време на време излизах да пуша на терасата, никой не ме закачаше, пък аз си пъчех доволно пъпа. Чувствах се като бог, творящ нови луни. Тогава ми звънна телефона. „Всичко е наред, миличък, идвай”. „Всичко е наред, миличка, идвам”. Влязох обратно, седнах си на мястото на бара, високо столче без облегалка, сложих си косматата шапка (главата ми беше измръзнала), поръчах си още една водка, и около два часа писах под ритъма на салсата. Имаше страшно много усмивки наоколо. Мисля, че и аз започнах да се усмихвам. Поизсъхнах. После платих, кимнах на всички, които мислех, че ме гледат, и излязох под дъжда.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. юли 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]