Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ПРОЗОРЦИТЕ НА ЛАРА

 

Дилян Еленков

 

 

 

         Твърде тихо, или твърде необяснено, или твърде шумно, отворено, преминаващо. Твърде тъмно, преди да стане светло. Сутрин е, Лара, събуди се. Сутрин е, Лара, протегни се. Утрин е, Лара, време е.

 

         Лара се разтвори. Първо разтвори лявата ръка, разгъна лакътя си, после пръстите, един по един, започна от кутрето и завърши с палеца, който за минута посмука. Пусна го и направи същото с дясната ръка, на чийто палец не обърна внмание.

 

         После разгъна краката си. С две-три рязки подритвания разкъса пашкула и от воала се показа краче, после второ. Крачетата й ритаха във въздуха, ритаха плацентата, изритаха завивката. Полежа малко.

 

         Лара се надигна, извъртя се и седна. Стъпи на пода, който не беше под, беше твърдина, покрита с вода. Около педя тюркоазена вода, в която плуваха онези оранжеви рибки. Лара седеше, наслаждаваше се на допира на хилядите малки оранжеви устички, целуващи глезените й.

 

         Бавно се наведе. Потопи дланите си във водата. Приятна и хладка вода. Както си я представяше. Събра колкото можа в шепите и я плисна върху лицето си. Направи го пак, направи го отново. Не сдържа усмивката си. Не сдържа сълзите си. Не сдържа и черния грим, който се стече по бузите й. Черните капки направиха своето: капеха. Капеха, черно, във водата. Малките рибки жадно се нахвърлиха върху тях. Поглъщаха ги, всмукваха ги, пречистваха ги.

 

         Лара се изправи. Стана. Стъпвайки, правеше вълнички във водата. Оранжево-черните рибки я обграждаха в девствени спирали. Приближи се до прозореца, който беше покрит от червени завеси. Лара дръпна завесите.

 

         Отвън, навън, в тъмно синьото, плуваше малка жълта рибка. Лара се загледа в нея, почувства я. Протегна се да й отвори и да я пусне вътре. В този момент акула, огромна, като айсберг, като кошмар, като вик, със зиналата си паст погълна жълтата рибка. Лара замръзна. От тези думи, думи като паст, като чувство и като рибка.

 

         Лара стоеше пред прозореца. След първата акула дойде втора, след втората дойде трета. Плуваха тези гладни бели котки пред очите й. Очите им гледаха нейните. Чакаха я. Чакаха нейното същество да се разтвори пред света, както хиляди същества бяха сторили това преди. Толкова много години в очакване, толкова много години в оцеляване.

 

         Голи, голи, голи.

 

         Лара направи крачка назад. После половин крачка напред. Протегна се и спусна щорите. Пусна ги много внимателно. Спусна ги. Когато свърши, се усмихна. Никой не видя усмивката й, освен мен.

 

         Лара започна да брои:

 

         6 – 5 – 4 – 3 – 2 – 1 - … и лека-полека, присядайки, легна на пода. Водата я обля. Лара размаха ръцете си, както малките деца правят снежни ангели в снега. Вълните тържествуваха. Малките рибки танцуваха около нея, танцуваха около водния ангел. Малките рибки засмукаха гърдите й. Малките рибки я гъделичкаха по корема. Малките рибки я гъделичкаха по ребрата. Малките рибки я обезкосмиха съвсем нежно. Малките рибки започнаха. Малките рибки свършиха. Малките рибки влязоха в утробата й.

 

         Там, над вълните, остана една усмивка.

                    «винаги, навсякъде, завинаги.
                    една жажда не може да замени
                    друга.»

                    Л.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. юли 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]