Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

КЪМ ТЕБ

 

Дилян Еленков

 

 

 

        Мисля, че беше бързината на идващия автобус, което ме накара да се откажа от опашката, да погледна седмината наредили се на нея, тревожните им погледи, трескавостта, с която следяха приближаващото се животно, докато парите им се разпиляваха в канавката, където малки червено-бели ръчички облизваха полепналите по тях розово-сини-зелени дъвки с парченца хрущял; един по един седмината ставаха шест, пет, двама, но това беше твърде условно, защото след мен се нареждаха новите шест, пет, двама, кой бях аз? – може би липсващият от изброените, така или иначе всички дъвчехме банички, но животното идваше, оранжево и грозно, и светещо, ето, вече е готово и разтворено ни погълна и аз с омекнали крака му се преклоних, мустаците и бърните с тихо съскане приютиха жилетката ми, кафявите ми панталони, дрънчащите монети в левия ми джоб, тези, които не смееха да прояват себе си в по-горния, този, по-близък до сърцето; да бъда по-точен: там няма джоб, а онази дупка, която всички запълваме по различен начин – едно малко и тъжно място, което редовно и съзнателно ферментира, като листата на брезата, падащи в калта, настъпвани от стъпките на вулгарни, плюещи и необичащи хора, с пръсти в кухините си, с пръсти, които никога не са сочели нищо, и които никога няма да посочат нищо, мокрият асфалт разделя собствената им походка от неоткритото, страхът ги обзема и те изтриват полепналото по подметките им, и с прогнилия си дъх влизат в града, като лисица с отрязана опашка, и онзи поглед, който те кара да забравиш своите изминати пътеки, там, в същия парк, докато си я държал за ръка, докато те е държала за ръка, това което преди те е радвало – минаващите самолети и свирката на влака, на неизмеримите метри от теб, от нас, от тях, от двамата скрити от погледите, търсещи вината в безмълвието на щурците, в тръните прибиращи шиповете си, от страх, че рамото ще бъде наранено /и как иначе/, и самолетите не падат, и влаковете не дерайлират, не виждам, но усещам евентуалните усмивки, евентуалният плач, евентуалното съвкупление в купетата, всички тези души, на които искам да дадеш безсмъртие, а ти им го даваш, даваш го и те се променят, нещо в листата на брезата ги кара да се усмихнат, те не знаят че там съм аз, че там сме ние, скрити от идващия дъжд, от вятъра, който ни заобикаля, и после, ето, изходът на парка, и малко по-късно седмината стават по-малко, повече, всички сме плахи и готови да бъдем погълнати, хрисими, с торбичките, чантите, саковете, направените рано сутринта сандвичи, с изтиващото кисело кафе, дадено от продавачката с кисела усмивка, на която пожелаваш лек ден, но как да бъде лек ден, като виждаш, че не е спала цяла нощ, и не защото е имало някой до нея, а защото е разбрала; и захарчетата не са достатъчни, и бъркалките не са достатъчни, и добрата дума не е достатъчна денят да бъде добър; но както и да е, ти вече си в оранжевия търбух, все пак има топлина там, топлина, като тази излъчвана от онзи светлозелен мъх, който откри под купчината камъни там горе, където миришеше на борове /защото имаше борове/, и покрай които растяха онези оранжеви гъби, също като търбуха, но не бяха пачи крак, имаха бели раета, от които те хвана страх, но въпреки това си облиза устните, представяйки си малките гъбки облени с масло, как цвърчат в тигана, ти си на верандата с цигара в уста, тя ще ти пише, гъбките цвърчат и ти от време на време ги пробъркваш с дървената лъжица, която сам си издълбал миналото лято, и отминаваш камъните, на които тя е седнала, гледа те и говори по телефона; а ето, после пресичаш поточето, което идва отгоре и слиза надолу, краката ти се намокрят и усещаш хлад, но се усмихваш, защото гъбките са готови, позлатени и ароматът им вече е проникнал в косите ти, представяш си нейните коси, как влизат в устата и очите ти, как галят врата и корема ти, и ти дишаш учестено, и ето, слънцето вече е зад клоните, и се чудиш дали ще изсъхнат краката ти, но тъй или иначе това няма значение, защото ти вървиш, а докато вървиш ще ти е топло, не спирай, моля те не спирай, така е добре, топло е и косата ти ме гали; листата полепват по петите и ние внимаваме да не настъпим черупките на малките охлювчета, жълто-бели, мисля, че те живеят в онези гъби, знаех си аз, че не трябва да ги откъсвам и постъпих добре, но вече сме шест, о Боже, вече няколко минути ме храносмилат, оранжев дъх, кафява прегръдка, пожълтели крака, които стърчат през прозорците, лакти, челюсти, зъби, ключици, ключове, те дрънчат, чакат ни бодящи в хралупите; тук въздухът е плътен, ти го разреждаш с вдишването и издишването си, безспорно е, присъстваш там, и си сигурен в телесността си, в телесността й, в своята плътност, изявена в една евентуална мършавост, в една куца походка, в приведен гръб с леко наклонение наляво, и докато се почесваш пръстите ти намират онова билетче, което е до другото билетче, което продупчихте заедно преди два дни докато отивахте към китайския ресторант и се опитвахме да не мислим за онзи смръдльо отсреща; но ето, усещаш устните й върху ухото си, жълто-зелено-побелелите листа труптят, всичко е започнало от корен, който не виждаш, той е там долу, покрит и хранещ се, после стъбло, клони, малките вейки, тържествуващи; и изплют, изхрачен, олигавен, омерзен тичам към теб, знам че си някъде отпред, усещам те полепнала в капчиците роса, те се сгъстяват, мокрят ме, хрилете ми се разтварят, порозовяват, кислородът запълва дробовете ми, аз протягам ръце и те докосвам.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. март 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]