Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

НА КЕЯ

 

Дилян Еленков

 

„По време на стихията, която се разрази по цялото
крайбрежие, млад мъж бил погълнат от силното
вълнение на мостика в Морската градина в гр. Б.
Все още не е ясно дали става дума за инцидент или за самоубийство.
По това време там е имало и млада жена, с която той
разменил няколко думи.
Младата жена продължила към брега, след което се
обърнала, но момчето вече го нямало.”
B.

 

 

 

        Олар стоеше на кея. Времето, както и денят, бяха прекрасни. От север се задаваха пухкави облаци, което обаче решително не влияеше на Олар. Вълните също необезпокоявани прокарваха талазите си. На кея, освен Олар, имаше 2-3 влюбени двойки и няколко рибари. След като се поцелуваха, двойките се върнаха към топлината на Вътрешността, а една от тях дори успя да поведе със себе си незрящ пастор в синьо трико и бяла якичка. След като се наиграха, рибарите изтанцуваха фокстрот в 3.12-ти пред възхитените аплодисменти на уловените предварително риби, които се разплатиха с касиера и отплуваха със спираловидни движения.

 

        Олар остана сам на кея. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Двойките щяха да се върнат като тройки, а рибарите нямаше да отстъпят по-назад. Това не смущаваше Олар, единственото, което го вълнуваше, бе да проникне колкото е възможно в най-подходящия момент на своите действия. Олар погледна облаците. Бяха далече.

 

        Отвърна погледа си към морето. Виолетови полумесеци показваха гърбовете си преди всяка вълна, след което с котешко съскане се гмуркаха, за да се появят 7 секунди по-късно, напъпили и развенчали легендата за нестихваща стихия.

 

        Олар облиза устните си. Представи си нейните, как ги намира с раздвоения си език, как ги придърпва към лицето си, а червената й усмивка го кара да трепти, поглъщайки го. Олар спря мисълта си, за да се хване здраво за парапета. За миг краката му се подкосиха, ала съумя да възстанови баланса си като се изплю върху една чайка, която безразлично дъвчеше златна моруна на метри от него. Чайката отвратено се надигна и полетя в посока на облаците, които вече се бяха приближили с 3 октави. Небето от тюркоазено бе станало меланж, вятърът се засилваше. Олар отпусна снагата си. Протегна ръце. Размаха ги, сякаш искаше да улови нещо. Виждаше я. Белотата на кожата, талията, изпълваща немощните му ръце. Олар направи крачка напред. Прекрачи барикадата. Посегна към следващата стъпка, която щеше да сложи край на всичко.

 

        Тогава я чу.

 

        Чу глас зад себе си. Преглътна, спаружи се като скарида в обсега на небесен охлюв и се обърна. Тя стоеше там, смугла и с очи от кехлибар. Гледаше го втренчено, без да очаква отговор. Това не й попречи да попита:

 

        – Хей, накъде си тръгнал?
         – Да те намеря, – отговори Олар.
        – Как така, ти не ме познаваш. И аз не те познавам.
        – Добре, това е честно. – Олар – В своя живот – продължи той – успях във всичко; всичко ми се случи: докосвайки пръстите си в буца кал я превръщах в злато, пепелта разпалвах с повей от бузите си, правех чай за пилигримите от спомените им; едно едничко не успях – да намеря любовта.
        – А мен, мен, не ме ли харесваш? – попита руменото момиче.
        – Харесвам те.
        – Виждаш ли в мен любовта? – продължи почти делово то.
        – Виждам в теб любовта. Виждам в теб всичко. Виждам в теб миналото, виждам в теб бъдещето.
        – Тогава бъди с мен – промълви тя.
        – Не мога.
        – Моля те, продължи!
        – Не, мила. Вече съм преизпълнен.
        – Моля те.
        – Ако продължа, ще бъде прекалено. Такава любов не може да осъществи себе си в този свят.
        – Съжалявам. Бъди себе си, бъди всичко. – тя се обърна и отдалечи силуета си. С нея си отиде и последната корист на Олар.

 

        Облаците вече бяха надвесили контурите си над самотния млад мъж. Два от тях сключиха съюз, толкова, колкото да изригнат семена от капки върху гниещия кей.

 

        Олар беше наясно с положението си. Беше успял във всичко, но не я намери; единствено това го делеше от последната крачка – и сега, когато тя бе там, бе тук, когато реалността на нейното съществуване изпълни дишането му, той бе готов. Не бе нужно да се бави повече. Виждаше я цялата, как изговаря последните си думи. Как една молба се повтаря, как, след като я чуе, брои до 7: 1–2–3–4–5–6–7, и гръм пронизва небето.

 

        Олар направи крачка напред. Прехвърли парапета.

 

        Олар като стъкло, Олар като тъкан, твърдина. Чувстваше червенината й, тънката талия, която в следващата стъпка го отнесе преродена в талаз.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. август 2015 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]