Дилян Еленков

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

АНИТА

 

Дилян Еленков

 

 

Това беше
сбъркано лято, Анита;
Всичко, което можеше да се
обърка, се обърка
колкото можеше;
Ти с късите си нови панталонки
Аз със своите очила.
Бурята не изненада никой,
ала изпуснахме влака,
и после по крайбрежната алея
вървим на два метра един
от друг, после ти изчезна,
Анита, аз в яда си хвърлих
телефона в морето;
Чаках те, да пратиш куршум
в гърба ми, Анита, после легнах
в онзи скапан строеж; на сутринта
се събудих без билет и без много
други неща, останали в теб и
в някой клошар, издебнал ме
през нощта. Оказах се с
изкълчен крак, с който докоцуках до
шибаната гара, където те
намерих да пиеш кафе с
НЯКАКЪВ; седнах до вас и питах онзи:
„пази ли я?”; „Пазих я”, отговори.
„Стреляхме на стрелбище”, каза
Ти, Анита. Бурята не беше
виновна и никой не беше
Невинен, ала ти не можеше
да повярваш, че съм дал
Последните си пари за бира и ром;
За какво друго да ги дам, Анита,
за какво друго да мисля през нощта,
мила, на пет метра от вълните,
на пет километра от теб, кучко;
И после във влака /поне ми върна
билета/ аз стоя с мокра кърпа около
подутия си глезен, ти прекрасна, о,
цупла, мълчиш, а лелките около нас
се забавляват: „някой тук май МНОГО
е сгазил лука”. Идваше ми да ги
убия със собствените им съждения, ала
бях твърде зает да куцам
до тоалетната, там да повръщам и да се
връщам, за да започне всичко
отново. Това е, Анита, не мисли,
че не помня дните, които ми остави.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. август 2017 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]