Дени Петрунова

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

УЛИЧНИЦА

 

Дени Петрунова

 

         В мрачния и разкалян безистен чакаше тъмна фигура, увита от главата до петите в черно зимно наметало с вдигната качулка. Беше кучешки студ, въпреки че дъждът още не бе обърнал на сняг, и трудно можеше да се различи във вечерната мъгла дали димът, излитащ от време на време изпод качулката, е просто дъхът на фигурата или пушек от запалена цигара. На няколко крачки оттам последните минувачи, сгушени в дебелите си зимни дрехи, забързано отминаваха мръсния вход на безистена, без въобще да забележат дългата сянка на силуета, притихнал в спокойно, отнесено очакване, сякаш отвратителното време, кишата и плашещата самота на късния час се случваха на съвсем друго, много далечно място, без никакво значение за действителността.
         Накрая към фигурата се присъедини втори човек, изникнал сякаш от мъглата и черната субстанция на падащата нощ - висок мъж с черни коси, кожено яке и запалена цигара в ръка. Някъде под качулката просветна огънче и след малко си чу плътен и същевременно неуверен женски глас:
         - Не ти ли е студено само по яке?
         - Не - отговори лаконично мъжът. В тона му имаше нещо странно, сякаш изпитва само досада и безразличие, а се опитва да говори топло, или може би обратното - иска да прикрие с проблясваща като бръснач студенина нежността в звука на думите си. Каквато и да бе причината обаче, в този глас имаше нещо фалшиво, нагласено, внимателно модулирано, което го правеше да прилича на гласа на актьор, чиято слава отдавна е залязла. И в стойката му се усещаше нещо подобно - прекалено изящна, прекалено премерена, прекалено осъзната.
         - Давай да тръгваме тогава - каза жената, хвана го за ръка и провря насила пръстите си между неговите. Без видимо да забелязва ледената неподвижност на мъжа, тя се обърна с пресилена усмивка и го затегли след себе си.

 

         Ще правим секс за пикливите ти трийсет марки, мръсен боклук, не ми се прави на безразличен, знам, че ме искаш, всички ме искат... А, дойдохме ли си на думата - ще я сваля, разбира се, но няма да ти позволя да ме докоснеш, ще го направя на разстояние и много, много бавно… Не посягай, не посягай, въженцето си е за мене, и толкова сте предвидими, толкова сте лесни… Викай, нещастнико, викай и после на излизане затвори шибаната врата - не че някой в шибания хотел не знае какво се върши тук, ама да спазваме благоприличие, нали сме почтени граждани и наесен ще гласуваме…
         Сега пък защо съм се разревала, ох, за какво, бе, пак ли препих, мамка му, добре, че не ме е излъгал с парите… И винаги са мръсни тия шибани чаршафи, къде си хвърлих роклята, да си изтрия очите… Ех, коте, коте, не плачи, миличко, не плачи, виж, утре ще си купим нови обувки, на тия токовете им вече за нищо не стават… Ей, ама недей така, защо са тия сълзи, като си знаеш, че полза няма да се самосъжаляваш, каквото било - било, виж, утре ще си купим нови обувки, а къде си оставих бутилката, господи, това е като долнопробна пиеса… Стига ревала!
         А някога, болезнено отдавна, той лежеше пак така, на леглото в евтина хотелска стая, и черните му коси бяха разпилени по възглавницата, а в отпуснатата към пода ръка още стояха последните две хапчета и празните му очи гледаха тъжно, не, не е самоубийство, та аз те обичам, обичам те повече от всичко на света, искам те завинаги, но мястото ни не е тук, и не, не е самоубийство, но трябва да се махнем, просто трябва да се махна, не издържам вече, разбираш ли, не мога… Обичам те, обичам те, винаги ще те обичам, ами ако няма винаги, ако след смъртта е само нищото, тогава защо е било всичко, как може толкова лесно да се предаваш, обичам те, царкиньо моя, принцесо на нощта, с очи като видение от хероин с мастило, но наистина не мога, толкова артистично ще бъде да умра, и тя седи много, много часове наред до него, държи изстиващата му ръка и повече не се опитва да го спре, а точно преди да умре, той я моли да му посвири на цигулка и тя свири, въпреки че сълзит е са премрежили очите й и нищо не вижда, въпреки че в стая та се е възцарил ужасен студ като повей от царството на смъртта, ами какво ще правя аз без него, свири, нещастнице, той те помоли да свириш, свири, а вятърът отвън акомпанира, кошмарна нощ, да умираш толкова дълго, а толкова неща ни свързват с този живот, толкова нишки се късат една по една, за толкова неща си спомняме - но той не помни нищо, не се сбогува, просто лежи и слуша музиката, оставя я да го прегърне, да го отведе, така е най-лесно, а аз не мога да го повикам обратно, нямам право, господи, колко те обичам, сбогом, любов, и какво, по дяволите, ще правя сега, когато имаш силата да си отидеш, а аз нямам смелостта да те последвам… Свири!
         Все същият кошмар. Отново. Всяка нощ. Безкрай. Господи, няма ли да свърши!

 

         - Ей, ставааай! - нахлу внезапно груб и продран глас в нощта, разпъди всички призраци и сенки и донесе със себе си ледения студ на утрото, сивата му светлина, шума на градския транспорт и миризмата на мазни банички, евтини цигари и пушек от запаленото боклукчийско кошче двайсетина метра по-надолу по перона.
         - Ставай, момиче! - изграчи още един път Чумата, дебела старица с едно ясно синьо и едно покрито с бяла пелена око, облечена в десетки напластени черни и тъмнокафяви парцали, от които висяха конци, ресни и множество мръсни оръфани краища. Под черната забрадка се виждаше обезобразено от някаква болест лице, с дълъг нос и широка, пълна с гнили и изпочупени зъби уста, а от отрязаните върхове на ръкавиците стърчаха изкривени от тежък артрит дебели пръсти с къси нащърбени нокти. От старицата се носеше такава смрад, че когато просеше, хората обикновено пускаха нещо в кофичката й от кисело мляко, само и само да се отърват по-бързо от чудовището насреща си; Чумата обаче беше вездесъща и в един и същи ден можеше да я срещнеш на всички големи кръстовища в града, вперила сърдития поглед на единственото си око в стреснатите лица зад прозорците на колите и винаги готова да избълва насреща им злостни проклятия, неизменно включващи Содома, Гомора и Апокалипсиса. Сред тълпите просяци тя изпъкваше като някаква ренесансова фиг ура, но "ренесансова" най-вече в смисъл, че оставяше всеки, който я види, с ужасното усещане, че се е докоснал до отвратителна частица от миналото, средновековен кошмар насред големия модерен град, а някои се питаха дали наистина принадлежи на миналото и, боже, в какъв свят живеем, Средновековието никога не е свършвало, а нищо чудно и да е болна от проказа, Чумата ли й викали, ти пък от къде знаеш, бе, малката, само по улиците скиташ, с тия твои приятели и ти ще свършиш като просякиня, помни ми думата, и никакво излизане след дванайсет тази вечер, Чумата значи… Ужасно!
         - Ставай, де, ставай! Цигарки имаш ли? Нямаш? А, на ти две, па ше ми ги върнеш после. Я се виж, ма! У-у-у-у…на какво приличаш. Пали, че иначе кафето ше изстине докато пушим.
         Чумата критично огледа свитото в ъгъла между стената и бетонната колона момиче с тъмно зимно наметало, което всъщност не беше вече толкова малко, по-скоро жена на двайсетина години с похабен и тъжен вид, в чертите на която обаче се бе запазило нещо детско. Ръцете й някога са били хубави, като на пианистка, това още си личеше, но сега обгръщаха зиморничаво пластмасовата чашка кафе, напукани и загрубели от студа. Под наметалото носеше къса лятна рокличка, кремава, на кафеникави цветя и листа с цвят на слонова кост, а под нея личаха слаби, отпуснати в бедрата крака, обути в скъсан чорапогащник и високи тежки обувки, покрити с кал и белезникави следи от пясъка, хвърлен върху леда, които имаха вид, сякаш са преживели десанта при Нормандия. Чумата изцъка неодобрително и й подаде пакета силни евтини цигари.
         - У-у-у-у, на какво си заприличала. Виж се, ма, вземи поне да се умиеш.
         Момичето издърпа със замръзналите си пръсти една цигара, драсна кибритената клечка, запали и я хвърли зад гърба си. В джоба си имаше почти празна плоска бутилка, на дъното на която се плискаше глътка разреден с вода от общинските чешми спирт, но искаше Чумата да си тръгне, преди да го допие. Чумата не беше лоша жена. Някога имаше баба, съвсем същата като нея, само по-чиста и не толкова оскотяла от глад. А иначе Чумата не беше лоша жена. Момичето гледаше в земята - в потъналите снощи и тази сутрин замръзнали в кишата угарки, скъсани билетчета и опаковки от вафли, в мяркащия се тук-таме отдолу асфалт, а тъмните й коси, боядисвани толкова пъти, че вече не си личеше естественият им цвят, падаха пред наведеното й лице като лилаво-черна завеса, която да предпази зачервените от пиене, чувствителни към светлината очи.
         Някои от разкривените подобия на хора с напукани цигулки и прокъсани акордеони, които минаваха покрай тях по пътя си между стъпалата на църквите и оживените търговски улици, поздравяваха със старомодна любезност Чумата, преди да продължат. Помнеха я, навярно, от много, много години, знаеха, може би, защо понякога се спира пред продавачите на фалшиви антики и дълго, дълго и внимателно обръща с дебелите си криви пръсти снимки от времето между двете войни, а после си тръгва винаги мълчалива и тъжна; само миналото й бе останало, но никой не знаеше какво е то; даже и тя понякога се чудеше какво търси по тия снимки, себе си ли, оня друг живот, които вече не помнеше ли, роклите и ветрилата и баловете на военните ли, а то беше сякаш спомен от оня свят, толкова далеч, по-скоро можеше да се види на някоя голяма бодра фотография от новопостроения завод, ама и това е вече минало, божке, толкоз ли съм остаряла, като да беше вчера, когато машината смаза онуй войниче , а те пееха, ли, пееха Интернационала… И на тая Мария ци ганката, с двете кирливчета, ше й видя сметката днеска, къде ми се е помъкнала по петите да гони хората… Остаряхме, боже, остаряхме, студ ми е вече, мъка ми е да ходя, ама иначе и хлебеца от ръката ми ше вземат… И това момиче, в Содома и Гомора и Апокалипсиса да се продъни дано, защо му трябваше… и младо, и хубаво, няма да усети как ще го купи и продаде някой от тия измекяри, ума му в облаците - или на оня свят… Що му трябваше, Господи, що му трябваше! Много мъка има по тоя свят, боже, много мъка и аз съм видяла, ама всичко давам това да не бях виждала… Божке, божке, кажи ми ти поне една дума, ама не, мълчиш, и ти винаги мълчиш, пари ли струва да се обадиш някому, едно чудо да сториш макар, или и тебе вече те няма, къде си се дянал, Господи, Господи… Свещица да ида да запаля - ама и то вече няма смисъл. Много мъка има по тоя свят, боже, много мъка, ама всичко давам това да не бях виждала… Нищо да не бях виждала, да не бях се раждала на тоя свят! Тежко е, Господи, тежко е и няма надежда, хляба от ръката ти ше вземат, само да ги оставиш…
         - Ха в Содома и Гомора и Апокалипсиса да се продъниш дано, Марийо, бял ден да не видиш и ти, и кирливите ти циганчета! Марш, курво, марш, че видя ли те пак да минеш оттука, с все котилото ти ше те пребия, чуваш ли!
         Изненадана от внезапния крясък на Чумата, промъкващата се изотзад циганка се завъртя бързо, изпсува злостно наум късмета си и с два шамара промени посоката, в която се бяха засилили децата й. Едното ревна тихичко, уловило се за полата й, а другото, по-голямото, само я изгледа начумерено и се запъти към излизащите от близката църква хора. Мария тръгна да заобиколи отзад, за да излезе срещу хотела - там винаги минаваха глупави жени, на които да гледа на ръка, или богати чужденци, които нямаха представа за стойността на дребните банкноти. Към обяд Чумата също щеше да мине оттам, ако не я блъсне най-сетне кола на някое кръстовище, и тогава трябваше да се сменя мястото. Няма много време, а и довечера трябва да се яде, иначе пак ще трябва мълчаливо да си изтрае боя… а как го мрази само тоя мъж, как го мрази само, и него, и децата му, и всички! Ще го убие някой ден тя, ще го наръга с големия нож и ще го убие!
         Неколцина минувачи бяха наблюдавали сцената и сега развеселено подмятаха реплики помежду си, забързани през пешеходната зона към хотела или големия универсален магазин насреща. Само една жена се спря за миг, загледана тъжно в просяците около църквата и после отклони поглед към щанда с вестници, защото ако ги гледаш съжалително, хищните окъсани създания винаги го усещат и ти се нахвърлят като хиени на труп. А колкото и да й беше мъчно, нямаше пари за такива като тях. Толкова ли не могат нещо да работят!
         Жената беше висока, слаба и фина, но по-скоро с онази нездрава слабост, която идва от системно недояждане. Въпреки това, дори през зимното палто личеше природната й грация, нещо нежно, деликатно, ранимо, напомнящо птица, която ей-сега ще излети, сякаш леките й стъпки почти не докосваха земята и не оставяха следи в топящия се мръсен сняг, а разтвореното й кафяво палто се вееше след нея от бързите й стъпки точно като криле на ангел. Тънката й русолява коса беше вдигната на кок и строгата прическа подчертаваше изящните черти на лицето й, а в очертанията на фините, полуотворени устни, между които излиташе на кратки интервали пара от дъха й, се четеше безкомпромисна воля. Тъмните й очи гледаха решително и неразгадаемо напред, но сенките под тях издаваха постоянна умора, сякаш цялото движение, цялата й стремителност бяха само стремеж да отложи още малко някакво крайно и всеобхватно изтощение.
         Тя премина през площада, без да забелязва ясно света около себе си, потънала в нерадостни или сериозни мисли, а след нея оставаше едва доловима диря от студен и тръпчив парфюм. Довечера трябваше да отиде много преди представлението, за да бъде там по-рано от останалите, да влезе в ролята си на най-важния човек в оркестъра и най-вече да стегне малко дисциплината. Новото момиченце прекалено много се притесняваше, да не говорим, че трябваше да й направи забележка да не излиза на концерт по панталон и ризка. А и Морев вече наистина я влудяваше. Седеше непрекъснато там, отзад, на последния ред, разплут в стола си и с изкривена папийонка, и с това изражение на мирова досада, сякаш би искал да е навсякъде, но не и тук, и да прави каквото и да е, само да не му се налага да движи лъка по струните. Дебелото нахално същество мислеше само за пиене и ядене и дори не благоволяваше да се настрои между двете части на концерта! На това безобразие трябваше да се сложи к рай. Добре, че е Сашко на първото чело срещу мен, като го гледам, забравям и старческия дом долу в залата, който само чака пауза, за да избухне в раздираща многогласа кашлица, забравям и Морев, и Ваня, и директора, и познатата ми до болка жълта дървена ламперия на залата, и недостатъчната светлина, която щеше да ми погуби очите, ако наистина ми се налагаше да чета нотите, а не ги знаех наизуст, младостта ми мина тук, животът ми... Добре, че е Сашко! Само като го гледам как свири, как се отнася в онзи, другия, по-красивия свят, как чува всяка нота със сърцето си, как дава всичко от себе си за всеки звук на челото, как трепери за изпълнението си… Сашко свири с любов, това е. И аз някога свирех така, но беше толкова отдавна, че вече съм забравила какво е. Ти ме научи да обичам музиката, моя вечна любов, а после си отиде, остави ме сама и музиката все така е с мен, но вече няма за кого да свиря. А съм гладна, боже - как ще изляза довечера, и аз не знам. Но за малко, поне за малко да забравя всичко - хазяйката, която утре ще ме изхвърли, директора, който ще ме води на в ечеря, ако искам да продължавам да работя, Морев, който се присмива на изкуството, бабичките в залата, накичени с фалшивите си бижута, които не чуват нищо от това, което свирим, просякините на площада и онази наркоманка - боже, все едно гледам себе си по времето, когато си отиде, боже, не ми ли стига толкова мъка, боже, и ти, проклет да си, защо не ме оставиш на мира, защо не се махнеш от главата ми, защо не ме оставяш да забравя вече толкова години, защо, по дяволите, защо, защо, защо… Да можех поне да си поплача, а не мога… Нищо, само да дойде довечера, тогава ще ми се махнат от главата всички бабички и моревци и директори и просяци и мъртви любими, всичко ще забравя, всичко, и ще остане само музиката, само музиката, прекрасна, величествена, съвършена, лунните лъчи по клавишите на рояла и зазоряването над фиордите, и тътенът на бурята, и сводовете на катедралата, и шумът на водата, и танцът на огнената птица, и погребалното шествие за мъртвата принцеса, бледа, красива, как танцуваше само преди, когато превз емаха с топовни изстрели престолния град, толкова много съм видяла, толкова много съм живяла, оставете ме в другия свят, не ме будете с нестройните си аплодисменти, а преди да умра, искам да свиря в този реквием, но никога няма да го поставят, или пък да помоля довечера шефа, боже, какво направих със себе си, защо се продадох така, не ме будете, оставете ме в другия свят, а аз ще науча партитурата и ще свиря у дома - но хазяйката утре ще ме изхвърли - ще науча партитурата и на улицата ще свиря и ще си представям, че чувам оркестъра отзад - а дали наистина да не помоля Борис…
         - Здрасти, Сашко, подранил си нещо!
         - Ти на Морев ли си дошла да се караш? Хубаво правиш, ама него пак го няма… не си е работа това!
         - Ще дойде, няма къде да ми избяга. Няма да я бъде тая, да спи и да ми твърди, че свири!
         - Добре правиш, наистина… Оставям те да се разсвиря.
         Тя се загледа след него. Сашко, Сашко, знаеш и ти какво е труден живот, но не си се отказал от най-голямата любов…
         - Саше!
         - Да?
         - А бе да те питам… Искаш ли да свириш реквиема на Моцарт? Да питам днеска шефа…
         Музикантът се загледа в нея, в тъжните й очи и блясъка на лампите по тънките й русоляви коси, вдигнати на кок, и решителната й ръка, хванала цигулката да я настрои, докато още чакаше отговора му, и, кой знае защо, очите му се просълзиха.
         - Свири ми се Моцарт, свири ми се, страшно чувство има в тоя реквием, ама ти недей да питаш Боби, само това ли му е на главата... Дай едно ла, че нещо не се чувам.

 

         Навън студеният дъжд отдавна бе обърнал отново на сняг и затрупваше с пухкава бяла пелена мръсотията и кишата по улиците. Във вечерната мъгла минувачите бързаха да се приберат, сгушени в дебелите си зимни дрехи, а шофьорът на таксито обясняваше на добре изглеждащата млада дама и кавалера й, че мине ли и Атанасовден, свършила се е зимата вече и има-няма един месец, пролетта ще дойде. Пред спрялото на светофара такси пресече женска фигура, увита в тъмна дълга дреха с вдигната качулка, спря се на отсрещния тротоар, наведе се леко и раменете й внезапно се разтърсиха, като от тежък пристъп на кашлица. Колата с приказливия шофьор отмина в зимната нощ, а фигурата сред снега се загледа в тъмното петно изкашляна на земята кръв. Хората обикновено за всичко се оплакват, че е твърде рано да свърши - почивката на море, уикенда, парите от последната заплата, седмицата с намаление на продуктите на Шел, нощта с любовник и млякото в хладилника… За живота обаче не е така. За него в някои много, много редки случаи се случва и д а свърши твърде късно. Туберкулозната жена седеше на първото стъпало на подлеза, докато снегът затрупваше петното кръв, гледаше жълтата светлина на уличните лампи и, понеже нямаше къде да отиде, чакаше смъртта.

 

Електронна публикация на 20. ноември 2002 г.
г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!