Александър Хр. Христов

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПОРТРЕТИ НА СЕНКИ*

 

Александър Хр. Христов

 

 

 

РАЗСТОЯНИЯ

 

 

Скоро
ще спрем да търсим брегове
от общи думи
и нищо
няма да може да ни отдалечи,
да ни скрие
от течението.
Водата
ще съсече, ще разбие кръга
от портрети –
писмата,
които си разменяме,
когато небето не е ясно.

 

И няма
да забележиш
как моята сянка изпада
от рамката на твоя лист,
и няма
да видиш,
че гоня, настигам, задържам дъжда,
за да съм по-близо,
и няма
да усетиш
как потъваме, как се разтваряме –
като боя
във водовъртежа –
все по-малко тук –
все повече сънуваме
будни.

 

И преди да ни отнесе,
реката
ще преброи пробойните
в нас,
докато вълните
ни притеглят, приспиват.

 

И никой няма
да може да ни събуди,
и няма
да намерим спомен,
в който да е валяло
и при двама ни,
и всеки сам
ще приближава сушата,
ще посреща
облаците –
ще се опитва да съживи
капки, редове,
години –
разполовени от прибоя,
потопени, удавени
в пясък.

 

 

 

 

РАМКИ

 

Сенки на птици
покриват момчето –
фигурата,
издълбана от вълните
в напуканата кожа
на брега.

 

А навътре в реката
от мисли
старата спасителна лодка
потъва разбита –
следвам я
във водата –
тук всички мои близки
танцуват
като пияни моряци –
и никой никого
не чува, не вижда, не разпознава.

 

Викам детето –
да си поговорим
за изгубени вчерашни градове,
но то няма глас –
може само
да кълве вятъра,
да трепери
като корабно въже
при буря.

 

И се заплитам
в неизречени думи,
и възелът се затяга,
и последните следи
от мачтата
изчезват в грохота
от спомени,
и изплувам
под сенките на крилете:
превръщам се
в белег
върху тялото на сушата.

 

 

 

 

LARVATUS PRODEO

 

Срещахме се при портретите,
прикрили
процепите в стената,
но едва ли утре
ще си спомняш
как се смяхме
на преобърнатите ни лица
по платната.

 

Ослепявам, приканвам
твоите вчерашни сенки
да премрежат
прозореца,
за да не броя, за да не чакам –
в анфас – да се свечери.

 

Нощни са скулите,
набръчкана – боята;
и рамката
от улици
води назад, до стената –
в профил –
обратно при картините –
в тях
празнуваме –
но устните не помръдват,
смехът не се чува.

 

Връщам се, спирам
пред стената,
за да те запомня
с пръсти – за последно,
завинаги,
преди да потърся,
да разпозная
себе си
в пукнатините –
в образа от утре.

 

 

 

 

ШИВА

 

Коя ръка на града да хвана,
къде да оставя
вчерашните куфари,
препълнени
с пушек, пепел, прах,
със стрелки
от неверни часовници –
кой знае
още колко ще вървя
по забравени улици,
по следи
на изгубени минути,
преди да ме настигне
светлината
на новия ден:

 

когато на ъгъла
продават билети за панаир,
отпътувал
преди месеци, години;
отстрани
електрически луни угасват
над посивели, потъмнели портрети,
прозорци, стени;
насреща
деца рисуват
небесни реки, облаци,
и в тях – водни змии –
преплетени
около черепи
на остарели, ослепели укротители;
а в ляво
две жени разтеглят, прекрояват
бяла мъжка риза –
платно,
за което не намират
правилната рамка.

 

И когато нощта се скрие
като огнегълтач –
не успял
да понесе слънцето –
пръстите, очите ми
ще продължат да се присвиват
и няма
да мога да различа
човека
от изгорялата маска,
дима
от чуждата истина –
пътя от посоката.

 

 

 

 

ГОСТ

 

 

Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.

 

Когато
се срещнете на пътя
и той проси
да пренощува
в мислите ти,
остави го
да забрави, да премълчи
тайните, спомена
за неговия изгубен дом.

 

А ако после
скъса нишката
от преживяно
и те покани, и приемеш
да му гостуваш,
влез –
свободен си
да го познаеш.

 

 

 

 

НЕПОСВЕТЕНО

 

В къщата,
в която живя,
нямаше мебели, картини –
имаше само стени
и сенки
от разговори –
удобни кръгли думи,
които преповтаряше, разделяше –
поставяше в рамки.

 

Не поглеждаше
през прозореца –
а гласовете на града се удряха
като преляла река
във вратата,
в мислите, в теб.

 

Чуваше само шум
от пресъхнали спомени
и навярно
ще продължаваш да рисуваш
стени
върху вълните от думи,
докато не изплуваш
преобразен.

 

 

 

 

 

СИМЕТРИЯ

 

 

И думите ни са огледала,
които ще останат счупени.
Домовете ни – отражения
на предметите по местата им:
мрежи, които изговаряме...

 

Мислите потъват в парчетата.

 

И ако ме погледнеш, ще видиш,
ослепявам, замлъквам, забравям.
Забрави и ти огледалата,
после предметите и местата:
за да можем да се разпознаем...

 

Парчетата потъват в мислите.

 

 

 

 

ПОСОКА

 

 

Вливаме се в думи
от пясък –
потръпваме в тях
като риби в мрежа –
монети,
хвърлени в дълбокото.

 

Настояваш отново
да повярвам, да пожелая –
пожелавам ти
да забравиш улова
от прах.

 

И ако на дъното
падне ези,
ще ти разкажа
за другата страна
на водата,
но все още е рано
за приливи,
рано е
да изплуваш
от себе си.

 

Във вълните
проблясва тура
и тръгвам
на запад от притока:
търся извора
на изричането,
вървя
към първата сянка.

 

 

 

 

УДАВНИЦИ

 

 

1.

 

Нощем
съдя по цвета, по речта
на водата
за потъналите ни кораби
и чакам
първата сянка
на деня
да смълчи вълните,
за да сляза по тях:
да търся човека
сред старите удавници.

 

Рано е,
но при пробойните
откривам Капитана,
заспал, преди да събуди
екипажа и да повика
на абордаж
вярата,
че сме свободни
и пред живите,
и пред мъртвите.

 

 

2.

 

Слязох, Капитане,
безсънен
при познатите
мои удавници,
но нито един от тях
не вижда въжетата,
затегнали и платна, и реки, и хора,
и истина.

 

Посрещнаха ме
впримчени в мислите си,
чужди,
неми до костите.
Препиваха с разкази
за уловени дребни риби,
за брегове.
Показаха ми, че приближаваме
края на отлива.
Поканиха ни
да се наредим по дъното –
но нека
само който желае,
да остане
без думи, без посока,
ако може,
да преодолее жаждата
за тайните, за изгубеното руно.

 

А ние, Капитане,
дотогава ще търсим,
дотам ще помним,
докато не прелее
до облаците.
После ще ни развърже,
ще ни върне слънцето
и вече,
вече ще съдя по него.

 

 

 

 

РЕПЛИКА

 

 

В пепелта
изчезват вдлъбнатините
на календара –
изтлели са
подчертаните дати,
месеци, години.

 

И вече сме пораснали,
но в белези
все още търсим
огъня зад пушека,
за да се завърнем
при слънцето
като капки – при облака.

 

И ни прилича
да сме същите –
като деца да гоним,
да крием, да събираме дъжда –
за да бъде ясно
небето
за другите.

 

И нали досега
само сме слушали
разкази от дим,
следвали сме
гласовете на панаира –
преминали като пламък
през лицата ни –
щриховани, утрешни.

 

И вече знаем
какво стои
зад изгаряния,
разстояния, маски:
знаем как да отговаряме
пред рамките
на деня;
разбираме
кои трябва да бъдем
след пепелта.

 

 

 

 

ОТПЕЧАТЪК

 

 

Дотук с неспокойното очакване.
Дотук с дъжда.
Отдалечавам се от облаците –
речта
на стари панаирни хора.

 

И днес
по-близо съм до тебе.
И чувам как ясното небе се смее
на играта,
която така и не разбрахме.
И пак укротителите
ще приберат номерата си за утре.
И пак ще завали.
И пак ще те поканя.

 

И идваш. И си отиваш от дома ми –
без да ме познаеш:
прекрачи прага
на вчерашните мисли,
понеси
капките, смеха, шума
и ще се срещнем,
когато
очакването не е отпечатък
от истинското време.

 

 

 

 

НЕНАПИСАНО

 

 

Заваля. Вали.
Не съмва.
И със стени, с къщи, с пътища
градът разказва за хора,
за облаци, за луни.
И не млъква. И не спя.
И те търся
в истории, в портрети –
в отражения
по напукани стъкла.
И по прозорците, по улиците
няма вече място
за небе, за сънища, за думи.
И ослепял, полудял,
дъждът се смее.
И в смях
пропълзява до ъгъла.

 

На ъгъла те чака
вчерашната ми сянка –
чака да получи
ненаписано писмо.
И се унася, и се удължава,
докато гледа
как капките
разтварят мъглата –
като плик
с празни чернови.
И все по-лесно
различавам листите –
запечатани, изпратени,
твои.
И не чакам изгреви.
И не чакам
да ме пренесеш
на белова.

 

 

 

 

СТРАННИК

 

 

Изгубихме
жаждата за общи спомени
в бурята, в реката.
И знам, лесно е
във водовъртежа
да удавиш думи,
месеци, години
в търсене
на нови брегове.
Лесно е да не забележиш,
че вече те няма:
приел си
да бъдеш сянка на странник,
изоставил си
на дъното
човека, който наричаше
далечината
истина.

 

 

 

 

МОРФЕЙ

 

 

Търсих я
в силуети, в сенки,
както птицата търси клон
от светлина,
за да свие гнездо
на полета си –
когато небето се огъва
от плод,
облаците се разпукват.

 

И в дъжда, в съня,
остарял, потъмнял,
разбрах
къде потъват лъчите
и кога увяхва стволът
от думи,
и запомних, и изминах
разстоянието
между корените
на бурята
и короната от мълчания:

 

намерих далечина,
към която да полетя.

 

 

 

 

IMAGO

 

 

Не виждаме
как залези, бури, реки
отлитат, отекват, заглъхват.
И минути, години,
облаци
се преобръщат, превръщат
в кратък пламък,
във вълна
по белязаната кожа
на хоризонта.

 

Рано е
за изгреви.
И за да залъжем жаждата
за огън, за полети, за посока,
местим стрелки
на мъртви часовници,
преминаваме
през пушека
от избледнели дати,
следим вдлъбнатините –
очите на небето.
Но сме слепи,
щом забелязваме кога падаме,
а не разбираме защо оставаме
в разстоянието
между изречено и премълчано –
между две писма, два града –
губим се
в мрежи
от пресъхнали, слети улици,
изчезваме
зад редици от огледални,
неми прозорци.

 

Вече е късно
да събираме
седмици, месеци.
И нищо
няма да ни освободи
от дима, от пепелта:
ако останем
отражения на Икар
в нощта на Дедал.

 

 

 

 

БРЕГОВЕ

 

 

Рисуваше нови хоризонти,
непознати острови,
измисляше
източни лета, дървета
от светлина –
и вярвах в тях.
Не оставях
облак, буря, есен
да ги обгори, да ги обгърне,
да ги повали в реката.

 

Но небето потъмня
като монета,
изгубена в плитчините.
И платната
от дъжд
покриха поредния град,
в който спрях
за ден, за година,
за да забравя вълните,
мълчанията,
за да си представя
улицата, вратата
на отминалия юли,
да позная
посоката към къщата,
в която живя,
и стените, и историите –
и в тях да открия
корабите, задимените каюти,
старите удавници.

 

И отпътувам
навътре
във водата, в нощта,
и се завръщам –
и бряг след бряг
не откривам брега.

 

 

 

 

ВРЕМЕНА

 

 

Наполовина изрисувани
от мълчания,
наполовина потопени
в река
от уловени пясъчни думи –
не чакаме, не търсим,
не гоним вече сънища –
приехме,
че месеци, години
сме сверявали посоки,
часове, минути
в изгубени домове,
живели сме
в каюти
на чужди кораби,
превръщали сме
потъвания, полети,
маски
в посвещения –
посвещавали сме се
на сенките, на слънцето.

 

И вече нищо
не може да ни скрие
от течението.
И утре никой
няма да ни разпознае
във вчерашните ни портрети:
и в половината,
отнесена, заличена
от вълните –
и в половината,
която трябва да доживеем.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*„Гост“, „Посока“ и „Удавници“ са публикувани в „Литературен вестник“ – год. 27, бр. 2, София,
17-23.01.2018, с. 11; „Разстояния“ и „Рамки“ (под заглавието „Дете“) са включени в
алманах за стихове „Моето синьо лято“ – год. II, бр. II, Бургас, 2017, с. 13 – 14.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. януари 2018 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]