„Критиката за книги в медиите“

дискусия

Литературен клуб | публикуване | азбучен каталог

 

Критиката за книги в медиите

 

(дискусия)

 

 

         Участници:

 

         Катя Атанасова - литературен редактор на сп. „КапиталLight", автор на многобройни рецензии за книги и музика в различни вестници и списания.

 

         Силвия Чолева - водещ на предаването „Арт Ефир" по радио „Христо Ботев", редактор на страницата за книги в сп. „Егоист", литературен редактор в сп. „Алтера", водещ на рубрика във в. „Стършел", автор на няколко стихосбирки.

 

         Емилиян Николов - редактор на сайта „Литературен клуб"

 

         Пламен Дойнов - поет, литературен критик, преподава в НБУ, гл. редактор на сп. „Книгите днес"

 

         Мария Калинова - автор на стихосбирката „Окото", автор на литературнокритически статии и рецензии

 

         Камелия Спасова - автор на стихове, разкази, литературнокритически статии и рецензии

 

         Дата:

 

         17. октомври 2005 г.

 

         Място:

 

         Редакцията на сп. „Книгите днес"

 

 

         Пламен Дойнов: Първо искам да ви благодаря, че се отзовахте на поканата на сп. „Книгите днес". Идеята ми е този разговор да бъде посветен на критиката за книги в медиите, като нашият замисъл беше да се хванат хора, които пишат за книги в медиите. Ще започна с моя първи въпрос. Как намирате медийната среда и доколко тя облекчава критиката за книги. Какви са акцентите, тенденциите. Има ли нещо, което да тревожи или да дава надежди? Аз смятам, че има очевидно раздвижване в последните година-две по отношение на писането за книги в медиите и то сериозно писане. Има един опит, колкото и да е тежък, труден, бавен на моменти, да има противопоставяне на т. нар. скрита реклама колкото тя да доминира все още, или на явната реклама. Има едно писане, което засега се разполага в не толкова тиражни медии, но все пак се явява алтернативно на доминиращото.

 

         Силвия Чолева: Аз взимам реплика от Пламен, понеже говорим винаги, че има рекламно писане, има и друго писане. Аз искам тук да разграничим двата типа писане, не да ги противопоставяме едно на друго, защото според мне има необходимост във всяка медия от двата вида писане. В последните две години наистина има промяна, но аз мисля, че тази промяна не е само от гледна точка на отразяването, а и на четенето. И те вървят ръка за ръка. Защото медията винаги се интересува от читателя или съответно слушателя. Дори да не си го признава. Дори да стои в някои неща над това. Тъй че нека да не ги противопоставяме - рекламно да. Има рекламно. По цял свят има рекламно писане. Такива кратки анотацийки, да ги наречем, и критики. Друг е въпросът, че като при нас всичко се струпва за 15 години да се навакса някакво говорене, изчезнало в годините. Получи се някакъв хибрид между рекламно писане и анотация. И който е търсил рецензия за някой автор в Интернет, веднага ще признае, че и там стоят по същия начин нещата. При тази уговорка аз съм склонна да говоря от една страна за рецензиите и от друга страна за рекламните текстове, но не в негативен смисъл, не като противопоставяне. Защото във всяка медия, например в радиото, някой път се правят наистина рецензии, които по радиото звучат по един начин, и в други случаи се прави чисто информативно. Казва се имаше еди каква си премиера еди къде си. И това минава в рубриката анотация. Т.е. разделянето на журналистическите жанрове, грубо казано, трябва да се извърши и трябва да го отчетем според мен в този разговор. Защото ако го смесим ще започнат едни обвинения, че журналистите пишат несериозно, защото им се предлагат едни книги, а други не им се предлагат. Аз с чиста съвест за себе си мога да кажа. В списание „Егоист" за две години само два или три пъти са ми предлагали тая книга и не със специалното изискване да пиша за нея. Ако ми хареса - тогава може, ако не аз я връщам. Аз съм си избирала книгите. Разбира се, че се съобразяваш с аудиторията. Примерно в „Арт ефир" нямам никакви компромиси. Задължително си избирам много внимателно какво точно ще представям. Но „Арт ефир" е за много широк кръг слушатели. Докато „Егоист" е друга аудитория. Съобразявам се с нея. Гледам да отразявам високо художествени книги, но и по-развлекателни книги и криминалета, което е рядкост. Но пак казвам: Никой не ми е казал така или онака. И един трети въпрос - мисля, че ще се съгласите с мен, че във всяка печатна медия има ограничено пространство за книги, а книгите, които се издават, са огромно количество. Необходимостта от баланс между мястото, което се предлага, и обема книги, понякога ме кара да съкратя текста за една книга, за да мога да „вкарам" още една. И предпочитам ако имам две хубави книги, да намеря място и за двете, отколкото да напиша хубава дълга рецензия само за едната. Може да се стегне, както в „КапиталLight" го има, и в „Егоист" го правим. Акцентира се върху една книга, която се обозначава като „Книга на месеца". Избира се една книга, която се рецензира, и други, за които се пишат едни кратки анотации.

 

         Катя Атанасова: Аз съм абсолютно съгласна с Пламен, че ако не последните две години, то поне през последната година се наблюдава едно раздвижване в писането за книги. Първо чисто количествено. Смятам, че започна да се пише повече за книги и повече издания избраха да представят книги. Причините затова са различни. От една страна може да се определят като чисто технически. Много издания решиха, че е добре да имат някакви страници за култура и е ясно, че в тях трябва да фигурират и книги. Т.е. това не е толкова по убеждение, както се казва, а по-скоро чисто издателски принцип. Но каквото и да е, това е полезно за книгите. Но от друга страна, това е малко, чак опасно не бих го нарекла, но това пък заличи тази рязка граница, аз не знам добра ли е или лоша, между критическото писане и анотациите. Ако си мислим, че все пак писането за книги е не просто представяне на дадена книга, защото тя би могла да се представи на много места по различен начин, но може би и по най-буквалния - корица и анотация, която я има на задната корица. Това е по-скоро информация, която я има и в Интернет. Това разрастване като че ли малко рефлектира върху критическото писане за книги, което започна да сърфира между двата типа. Аз естествено, както и Силвия, ще дам пример с „КапиталLight" и ще го дам и в отрицателен смисъл, като мой проблем. И като нещо, което и аз правя. Когато ние си мислехме как да направим така, че все пак да има повече място за книги. Защото „КапиталLight" е едно седмично издание с една малка страница за книги и това означава, че ти можеш да побереш две. Ако напишеш някакви текстове за четири книги, това означава, че ти трябва да напишеш по пет реда, т.е. на практика трябва да правиш анотации. Ако не си супер добър, т.е. да „заковеш" в три изречения големия смисъл, не ти стигат. Аз не смятам, че съм толкова добра. И тогава решихме, че ние не можем да представим всички или поне достатъчен брой смислени издания на страниците на „КапиталLight". Отделно, че от тях идват тонове. Значи аз не знам какво получава Силвия, но аз получавам по двайсет книги на седмица. Много от които въобще не рецензирам. Има някакъв подбор, който на първо място е технически. След дълги обсъждания решихме, че все пак трябва да направим някаква диференциация и тогава разделихме представянето на книги на две. Имаме една книга, която е събитие на седмицата, ако има такава, и една отделна страница, която на практика е информационна. Много малка доза рецензии има там. Аз се опитвам, признавам това, особено ако нещо е гранично и си заслужава да го отбележиш или пък да го наплюеш, и това е някакъв начин за нас и особено за мен да направим това, което разбира се не променя общата картина на нещата. Аз наистина смятам, че същинското критическо писане е много трудно да се постигне в медиите. Поне в седмичните медии. Аз пиша само в седмични издания. В ежедневници почти не съм правила опити. Няколко пъти съм реферирала книги по телевизията. Там по-скоро е важно да намериш нещо интересно за автора или нещо интересно от сюжета. Не дори да анотираш книгата. Но телевизията е такъв тип медия, но тя наистина все още не е използвана за сериозно говорене за книги. А телевизията е жестока популярност. Аз разбира се съм пристрастна към изданието, в което работя (бел. ред. сп. „КапиталLight"), там работата ми е да представяме някакви много смислени книги, и ние имаме отзиви, от които разбираме, че нараства интереса към представянето на книги в списанието и въобще към книгите. По-късно ще кажа още за обратната връзка. Но истината е, че веднъж говорих за един роман по bTV, около 15 минути, след това ми се обадиха двайсет човека, за да ми кажат, че искат да си го купят този роман. А аз съм говорила някакви общи неща, не съм казала, че тази кинга е добра, но факт е, че това е много силна медия.
         Силвия Чолева: Тъй като нищо друго не се представя, една книга, като се представи, и прави впечатление. Дано не са се обадили на Цочо Бояджиев да искат да купят книгата на Тома Аквински, която преведе. Само да кажа в скоба за телевизията въобще като такава. Значи там има едни журналисти, които освен че вместо репортажи се оказа, че правят късометражнни филми, и документални. Те иззеха тази функция на представящи книги, изложби и пр. И го правят абсолютно „предъвкано и изплюто", нещо, което те нито имат време. Те не те допускат да им помогнеш. Когато ти не си достатъчен специалист в дадена област, каниш специалисти.
         Пламен Дойнов: Искам да ви попитам как извършвате избора на книгите, които представяте? По какви критерии? Примерно Катя каза, че получава 20 книги на седмица и от тях трябва да избере две или четири, които да представи в сп. „КапиталLight". Директно ще ви попитам, имат ли практика медиите, в които работите, да получават пари от издателства? На вас лично плащали ли са ви от издателства?
         Катя Атанасова: Не.
         Силвия Чолева: Не. Никой. Нито се плаща, а обикновено издателствата не си изпращат книгите. Разбира се, има изключения, има издателства като „Еднорог", които имат страхотен PR и които непрекъснато изпращат книги, но това също е политика. Има книги, които аз искам да ги представя и издателите искат, но просто няма рефлекс. Като че ли трябва аз да ги подсетя и да им кажа да дадат. Това е масово. Всеки път се случва това. Всеки понеделник, когато аз съм водеща на „Арт ефир", има представяне на книга, която трябва да търся, а има и в другите дни. Аз се обаждам и казвам „Видях, че излезе еди-коя си книга. Искаш ли да я представим по радиото?". Аз се обаждам, не те. Което за мен е абсолютно обърнат модел. Би трябвало, както прави „Еднорог", издателите да изпращат или да предлагат, или да си изпращат книги, които смятат, че трябва да бъдат отразявани.
         Пламен Дойнов: При „Егоист" как става?
         Силвия Чолева: При „Егоист" аз си ги избирам. Абсолютно субективно. Виждам или в книжарница, или в някой сайт в Интернет, че е излязло нещо. И се обаждам и се интересувам. Много рядко ми изпращат. Изпраща ми Саня Табакова от „Леге Артис" от време на време, като се сети, и като наближи панаир. Няма го контакта с издателите, камо ли издателят да ти плати! Абе той не те почерпи едно кафе, казано в кавички. За да не им се обидят, защото аз не им ща и кафето.
         Катя Атанасова: Обаче тук има и нещо друго. Издателите не плащат и наистина няма политика. Дори „Капитал", която е голяма медия и влиза в най-различни бизнес отношения. Няма никакви договорки с издатели. Въпросът е, че това е въпрос на PR. Това е много голяма тема. Ние от „Капитал" организирахме един разговор по този въпрос в „Червената къща" през февруари месец. (Бел. ред. Стенограма на тази дискусия може да се прочете в сп. „КапиталLight“, кн. 7, 19-25 февруари 2005 г.) Разговорът беше за рекламирането и PR-а на текстове и на книги. Защото това е нещо много важно. Книгата, при цялата ми любов и уважение към нея, от една страна тя е нещо специално, тя е „духовен" продукт, но тя е и продукт. И като всеки продукт тя трябва да бъде рекламирана. Трябва да има канал, по който информацията за нея да достига до хората. И тези канали са ясно - това са рекламата и PR-а. Има много малко издателства като „Еднорог" и „Колибри". Има големи издателства, които са си развили този начин на работа и в този смисъл като последствие какво се получава. Аз примерно получавам десет книги от „Еднорог“, пет от „Сиела", две от „Колибри" и... това е.
         Силвия Чолева: Също има издателства, които поне пращат инфо за новите си книги. Например „Обсидиан". Разбира се, ние следим и останалите неща на автори и издателства, които познаваме. Не струва толкова много като усилие или като пари да изпратиш книгата до редакцията. София не е толкова голям град и всичко е събрано в центъра. Просто е въпрос на... Не знам и аз на какво.
         Катя Атанасова: Това е въпрос на организация.
         Силвия Чолева: И на отношение към медиите, които представят новите книги.
         Катя Атанасова: И на отношение към този тип работа и към тази специфика на книгата. Иначе физически е невъзможно. Аз си признавам, че първите години, когато не бях „закотвена" в „Капитал" и нямах толкова неща за вършене и други, ходех точно както Силвия сега прави. Всичките издателства ги обикалях, а сега не мога. Не че не искам.
         Пламен Дойнов: Можете ли да кажете от вашата практика в медиите, да кажете колко приблизително са еднозначно отрицателните рецензии на книги?
         Силвия Чолева: Много малък процент. Предпочитам да използвам мястото, за да покажа една добра книга, отколкото да оплюя три слаби. А ако е български автор, съвсем не е възможно. Примерно в сп. „Егоист" българските автори са сведени до минимум, а поезията е въобще забранена. Отрицателната рецензия и въобще рецензията за художествена литература има място в специализираната литературна и културна периодика. Не можете да карате примерно читател на вестник „Капитал" да прочете рецензия, която ще трябва да се напише примерно за Буковски. Нищо, че самият Буковски може да бъде прочетен от този читател, но не и рецензия за него. Аз предпочитам да го накарам да си я купи тази книга и да я прочете отколкото да напиша всичко, каквото мисля аз за книгата. Давам ти веднага за пример канадка, която в момента е в България, и има много готин роман, преведен на български език. Каня я, отделям й трийсет минути от предаването, т.е. аз съм решила, че тази книга е важна. Важно е, че тази жена е дошла през океана тук, че присъства и може да каже нещо на слушателите. Това е все едно да напишеш рецензия за „Капитал", която ще пуснеш в „Култура". За стихосбирката на Костас Монтис примерно, на „Стигмати". Прекрасна книга. Световен автор за мен. Но той не може да има рецензия - дори да не беше поет - не може да има в „Арт ефир". Аз правя изключение на шест месеца, например, за да не ми „отрежат" главата. Има медии, в които това може да се случи, а в други, както каза Катя, се получава някакъв „хибрид" между анотация и рецензия, за да можеш хем да кажеш нещо смислено за текста, хем да не отблъснеш читателя, който иска всичко да му е до трийсет-четиресет реда.
         Катя Атанасова: Аз ще кажа нещо лично. Аз имах голяма драма, когато започнах да пиша в „КапиталLight", точно с това. Аз много добре си спомням първата си рецензия. Тя беше за „Лунен дворец" на Пол Остър. Аз бях написала доста редове. Херасвах си книгата, харесвах си Пол Остър и много ми беше важно да кажа всичко каквото мога. Когато я изпратих на Борислав Колев, който тогава беше главен редактор, той ми каза OK, освен това се бяхме разбрали, че не искам да ме редактира, а аз ще се старая да изпълня това, което ми казват. Те ми публикуваха този текст без никакви корекции с изключение на някаква дума, която на мен ми се видя много важна. И понеже аз не бях казала това, което бях искала да кажа, написах една огромна рецензия за Пол Остър, която занесох в „Литературен вестник" и тя излезе там. Ето пример затова, коета каза Силвия. След това научих нещо важни, а именно, че всяко издание има, просто казано, формат, има определена аудитория, по-малка или по-голяма, и ти трябва да го отчиташ. Защото една част от хората нямат нито твоята подготвеност, нито познават този език, за да го разберат. Ако ти го „преведеш" този език, тогава пък на друга част й липсва „бекграунда", който ти отчиташ, за да разберат те какво им казваш. Т.е. има страшно много неща, които трябва да се отчитат, за да можеш наистина да постигнеш нещо, а то е в крайна сметка това - да накараш някакви хора да отидат да си купят книгата и да я прочетат. Въобще да проявят интерес към книгата като такава. Защото естествено, пишейки примерно за Пол Дохърти, аз със сигурност не мисля, че някой ще изгуби кой знае колко, ако не прочете някоя от загадките на Пол Дохърти. Но по принцип някои типове четива като например криминалните, които един човек, който пътува с куфарче, примерно читателите на „КапиталLight", които ние отчитаме, иска да си вземе и да прочете в самолета.
         Пламен Дойнов: Въпросът ми беше за отрицателните рецензии. Отрицателна рецензия може да се напише в 15 000 знака за „Литературен вестник", може да се напише и в 1000 знака за друго издание.
         Катя Атанасова: Може и в по-малко знаци. Аз обикновено съм го правила по два начина. Аз няма да кажа „Тази книга е тъпа, защото...", а по-скоро по някакъв начин ще я иронизирам. Това е, което правя на „малките" страници. Отрицателни рецензии ми се струват важни за тенденции и за някакви по-общи процеси в писането. Ние тези неща ги казваме в някакви по-общи текстове, в които могат да се кажат. Примерно в текстове за конкурса на „ВИК" за български роман на годината или за Нобеловата награда за литература, т.е. този тип неща, там, където в някакъв по-голям текст можеш да кажеш едно или друго. И все пак аз си мисля, че ако искам да напиша наистина нещо по-сериозно, бих го предложила в „Литературен вестник". Но много е трудно при положение, че ти си в издание, което представя „общи" книги, дори леко неадекватно, изведнъж да напишеш смислена отрицателна рецензия. Ако ти имаш колонка...
         Силвия Чолева: Както аз в „Стършел"...
         Катя Атанасова: Ето нещо такова си представям. Ти да стоиш с името си и да избираш много добри и много лоши неща, чрез тях да казваш и някакви по-общи, но да знаеш, че ти ги избираш. При нас това го няма, признавам си.
         Пламен Дойнов: Аз ще кажа само две изречения още и ще дам думата и на колегите. При нас, в списание „Книгите днес", е много важен въпросът за отрицателната рецензия, най-вече е важен спрямо новите български книги, имам предвид книгите от български автори. За нас точно това е нишата, която не просто не е заета, тя се избягва. Неудобно е да пишеш отрицателна рецензия за автори, които можеш да срещнеш всеки един момент на улицата. Разбира се, отрицателно звучи тенденциозно, защото тя може да еднозначно отрицателна. Тя би могла да бъде положителна, но да е посочено и нещо отрицателно. Но това е много важно за българската книга просто защото тя е тук и сега, тя е жива и по някакъв начин чрез рецензията участваш в процеса на правенето на тази книга. Докато при писането за чуждоезични книги, там по-скоро отрицателното тълкуване е в посока превода. Ние се опитваме точно това да правим. При нас, не съм ги изчислявал, но да речем 30% биха могли да бъдат определени като отрицателни. Според мен в медиите би трябвало да има приоритет на книгите от български автори, т.е. те да бъдат оценявани. И по този начин се прави прословутия PR на българската книга, за който говорим. Без да правиш нарочен PR, ти когато си направиш труда да следиш новите книги от български автори, ти правиш PR на българската книга, дори да пишеш и отрицателни рецензии. Ти се опитваш да провокираш някакъв разговор за българската книга.
         Емилиян Николов: На мен ми хрумна един такъв въпрос, който донякъде е реторичен, но аз все пак ще го задам. Преди десет години списание „TIME" излезе със заглавна страница, на която беше снимката на корицата на „Джурасик парк" на Майкъл Крайтън. Възможно ли е в България да стане подобно нещо, а възможно ли е да стане с книга от български автор?
         Катя Атанасова: Веднага ще ти кажа. При нас, в „КапиталLight" е възможно, но книгата трябва да е изключително голямо събитие и ако се реши, че може да бъде развито като някаква тема на изданието, и да има някакви допълнителни неща, да обхванем автора по някакъв начин, голям текст върху книгата. Това абсолютно е възможно, но има едно голямо „но". „КапиталLight" е притурка. Ние имаме „ракета-носител". Това означава, че ние можем да си позволим почти всичко.
         Силвия Чолева: В „Егоист" това е абсурд, няма и смисъл. Може да се появи само лице на писател. Появи се на корицата на списание „Лидер" Жоро Господинов, което за мене е прецедент. Може би след време ще се появи и Антон Дончев.
         Катя Атанасова: Аз мога да ви кажа друго нещо, което е интересно и което е добра тенденция. Аз лично в първия момент бях абсолютно шашардисана от това. Но е факт. Когато започнахме да събираме мненията на читеталите ни от една много голяма анкета, която бяхме подготвили, в нея имаше възможност да се оценява всяка рубрика. 90% от хората бяха посочили, че четат страницата за книги и държат да я има. Което за мен беше абсолютно изненадващо, но пък от друга страна важно. Аз, разбира се, имам обяснение и то не е свързано с писането за книги в „КапиталLight", а е свързано с нещо друго. Ако киното и музиката са жанрове, за които получаваме по-голяма информация, и от друга страна са някакви по-свободни жанрове, и човек смята, че разбира и може да си избере, докато книжният пазар, както знаете, е един хаос, и вероятно хората желаят някъде да имат нещо подредено, нещо, което да ги насочва.
         Силвия Чолева: А и дори самият факт, че една книга не можеш да я прочетеш за час и половина-два, колкото ти трябва за един филм или театрална постановка. Книгата изисква вглъбяване и много други неща, които хората не могат винаги да отделят. Това е редовният въпрос, който получавам: „Кажи какво да си купя или какво да прочета". Има нужда от такова нещо. Въпросът е доколко самото издание или предаване, като това, което аз водя, може да си позволи да отдели време или място, за да насочи. Ако се хвърляме в посока българските книги, мога да кажа, че съм гледала почти винаги да има българска книга в предаването. Аз много рядко пускам книга на чужд автор в „Арт ефир". Не защото не ми харесва или не искам, а защото предпочитам като има една книга в предаването, тя да е от български автор. И даже поезия, ако е възможно. Ето днес освен канадката, представих стихосбирката на Пенка Ватова. Това според мен е важно, защото радиото е такъв тип медия, че някой някъде ще чуе. Обаждат ми се от Варна примерно или от Смолян. Има един слушател от Смолян, който се обажда и казва: „Аз даже мога да ви предложа еди-коя си книга, която прочетох, и може би е добре и още хора да разберат за нея.".
         Катя Атанасова: Аз обикновено се опитвам да представям и български автори, но тези книги, които не са добри, просто не ги представям. Сега например се боря с романа на Кирил Маричков-син.
         Силвия Чолева: Аз прочетох, че романът на Ваня Щерева е в десетката по продажби.
         Емилиян Николов: Трябва да ви кажа, че в последния брой на списание „Лидер" двете представени книги, са „трилъра" на Кирил Маричков-син и романът на Ваня Щерева. И толкова.
         Силвия Чолева: В българската литература е хубаво, че се появи и този тип литература и нека да я има, въпросът е, че тя изземва място, на което може да бъде представен някой друг. Както каза Катя, най-добре да не го избираш или направо отказваш, както беше случаят с Кирил Кадийски, който ми се разсърди и оттогава не ми говори. Става дума и за манталитета на българския писател, който се счита за недосегаем. Аз имам прословут случай с една поетеса, няма да й казвам името, и когато и казах, че една част от бъдещата й книга не ми харесват, тя каза, че точно те най-много й харесват. Аз не мога да си го спестя да й кажа това.
         Пламен Дойнов: Обаче това е много „удобна" позиция. Просто да отстраняваш книгите, които не ти харесват, по простата причина, че по този начин се представя една доста захаросана картина на ситуацията в България, тя е много бодра. Един ден ако разгърнеш медиите от тези години и се оказва, че съществува една литература във всекидневниците и масовите медии, и друга литература, в специализираните издания. Става нещо шизофренично. Друг е въпросът, че културните медии, все по-малко изпълняват тази позиция, която ние бихме искали да изпълняват. Критиката би трябвало да я има навсякъде.
         Силвия Чолева: Имаше един отлив от този тип писане първо в специализираните издания, т.е. отказът да се напише, че еди-кой си роман просто е слаб. А понякога има и определена позиция да хвалим поради някаква причина очевидно слаба книга на български автор, т.е. защото е български, защото ни е познат, примерно, защото ми е еди какъв си, по всякакви извън литературни процеси.
         Пламен Дойнов: В кръга на шегата: Достатъчен подвиг е това, че е български, и че е автор.
         Силвия Чолева: Имаше книги, които така си заминаха без да напишем за тях каквото трябваше да се напише. Но пък аз такъв натиск съм имала от автори, които искат да се пише за тях, което също ме дразни, и това ме кара понякога да се откажа да пиша дори и да съм имала какво да кажа.
         Катя Атанасова: Има го и този въпрос: На мен често ми се е случвало добра книга от български автор и ужасно добра книга от чужд автор. Въпросът е ти в какъв контекст поставяш всяка от тези книги. Българският автор може да е ужасно добър, но в нашия контекст, а сравнен с онзи роман, от чуждия автор, виждаш как му издиша това, издиша му онова...
         Пламен Дойнов: Сещам се за един много интересен случай. В една анкета на „Литературен вестник" Митко Новков беше казал за един автор, че е написал най-добрата стихосбирка, написана от бургаски автор за годината, и съответният бургаски автор му се беше обидил, че го поставя в такъв контекст. А Митко Новков имаше съзнанието, че го е похвалил.
         Камелия Спасова: Аз искам да попитам трябва ли критиката за книги да се пише от професионалисти?
         Катя Атанасова: За мен този въпрос е много важен. Първо, ако ти пишеш непрекъснато за книги, ако това е основната ти работа, това означава, че трябва и да четеш много книги. За мен е много важно четенето и като вид удоволствие, когато това се превърне само в работа, ти някак си в един момент започваш да си губиш собствената мярка.
         Силвия Чолева: Загрубяват ти сетивата.
         Катя Атанасова: И като си мислех затова, стигнах до убеждението, че би било не само едно издание да се разнообразява с повече автори, които пишат за книги, но някои от тях да бъдат професионални критици. Но това навсякъде може да се случи. Ние например често избираме да представяме политологически, социологически, културологически книги, и примерно аз съм спряла да пиша за тях, въпреки че съм страшен фен на Джеръми Рифкин, помолих колегата ми от в. „Капитал", който се занимава с европейско право и европейска култура, той да прочете книгата на Рифкин и да я рецензира. И мисля, че стана много по-добре. Аз мисля, че ако книгата е леко специализирана, би трябвало да се представи от човек, който работи в съответната област. Също така съм забелязала, че когато някой е добър журналист и има отношение към четенето, той може да напише много по-жива рецензия и с много по-интересни гледни точки. И дори да няма много специализирано мнение, т.е. да не работи точно със съответната стилистика, да не каже точно за сюжета и такива неща, които според мене вече не са и толкова нужни, се получава по-добре. Така че аз смятам, че наистина е добре да се включват и рецензии на непрофесионални критици.
         Силвия Чолева: Но когато това са журналисти от други медии, които не са така близо до четенето, има опасност нещата да се изтънят, и това се случва често. И понеже журналистита в България имат твърде високо самочувствие, те мислят, че всичко могат. Не, не могат. Има журналисти, които правят всичко и хич не им пука. Когато става дума за специализирани рецензии, за някои неща мога да седна да напиша текст, но за други - не искам. Критикът да си върши работата. Например: Светльо Игов го прави прекрасно в списанието, няма да го направя аз като него. Искам да има все пак някакво разделение, някаква специализация.
         Камелия Спасова: В някои многотиражни вестници, анотациите на книги повтарят дословно анотациите от корицата на самата книга.
         Силвия Чолева: Ами в „Труд" правят точно това! Жалко, че я няма Кристин Димитрова тук. (бел. ред. тук Пл. Дойнов обяснява, че не е била поканена и поради това я няма)
         Катя Атанасова: Проблемът е, че в ежедневниците няма хора, които да се занимават само с рецензиране на книги. Ние със Силвия и още няколко души сме изключения. В ежедневниците има по двама човека, които отговарят най-общо за културата. Аз лично харесвам страницата за книги на вестник „Сега" и на Петко Тодоров, който има попадения и се отнася сериозно.
         Пламен Дойнов: Има и личен почерк.
         Катя Атанасова: Да, има и личен почерк. И обикновено тези журналисти в ежедневниците покриват всички аспекти на културата и всички изкуства, и обикновено, това вече го казвам наистина отговорно, това са най-слабите журналисти във вестниците.
         Силвия Чолева: Шества идеята, че за култура може всеки да пише.
         Катя Атанасова: Най-драстичният пример е музиката, което мен винаги ме мъчи. Ако някой е адски зле и от нищо не разбира, той пише за музика. Същото важи и за книги, и за кино и т.н. Това е проблем на практиката на ежедневниците. Ако едно издание може да си позволи поне трима-четирима журналисти за различните области на културата, би било добре. Не е задължително ти да пишеш само, можеш да си редактор, да възлагаш на хора, защото можеш да прецениш кой може да напише добре за съответното нещо. И това е твоята отговорност - освен че си критик, ти си и редактор.
         Пламен Дойнов: Тъй като искам да се ориентираме към приключване, искам да повдигна един въпрос, който има пряко отношение към критиката за книги в медиите. Това е въпросът за книжните класации. Как се отнасяте към книжните класации? Къде мислите, че е проблемът? Коя би била идеалната класация?
         Катя Атанасова: Проблемът с класациите е голям. Преди имаше в „Капител", а по-късно и в „КапиталLight" класации, сега няма. Аз се отнасям изключително отрицателно. И ще кажа защо. От една страна, разбира се, класациите, които правят „Хеликон", и които излизаха при нас, това са класации по продажби. Ако едно издание, един сайт или интернет книжарница, пуска някаква класация, която казва колко хора си купуват дадена книга, тогава - OK. Но на страниците на едно издание, което рекламира книги и препоръчва книги, една такава класация стои неадекватно. Защо? Аз съм правила такава класация и мога да ви кажа какъв е нашият опит. Публикувахме класация по продажби на „Хеликон", за която те си плащаха. Значи тези класации, когато се публикуват, са платени. Ние се опитахме да направим индивидуални класации на критици. Всяка седмица избран от нас литературовед подреждаше своя избор на книги под формата на класация. Правихме и собствени по продажби. И тогава се оказа, че това е доста трудно, защото се получаваха пет книги на трето място и пр. За класациите за книги според мен си има други места, аз лично съм много против да има класации за книги в тези издания. Другото което е - хората се бъркат и мислят, че класацията по продажби е някаква класация на редакторите на изданието и че книгата, която е на първо място, примерно „Шифърът на Леонардо" на Дан Браун, се препоръчва от тях.

 

Електронна публикация на 08. февруари 2006 г.
г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]