Проф. д-р Светлана Стойчева

история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | за книгите!

 

За „Играта на 100 листа и други разкази” от румънския писател Варужан Восганян

 

Проф. д-р Светлана Стойчева

 

Корица на книгата

 

         Първото очевидно, което може да се каже за книгата с разкази на Варужан Восганян, е, че тя е художествена ретроспекция към травмичното близко минало 25 години по-късно: престъпленията на Секуритате спрямо човека, убитите бегълци при опита им за бягство от Системата през Дунава, кървавите “минериади” от началото на 90-те, когато румънските миньори от долината на Жиу са “обработени” и хвърлени срещу протестиращите студенти. Книгата обаче е захранена не толкова от фактологията на това минало, колкото от уродливите му метаморфози в новия век (още в първия разказ художественото време е обозначено ясно); от предопределени от него болезнени “развръзки” на човешки съдби, случили се преди и случващи се днес. От тази гледна точка въпроса, който задава книгата, е дали изобщо близкото минало е “минало” или е “преминало” в новата реалност и съответно “произвежда” нови сюжети – загърбени от историята (заета с изграждането на “демокрацията” и издирването на новите исторически лица), оставени за литературата.
         След толкова разсекретени и публикувани безумни истини за социалния експеримент “социализъм”, след стореното те да бъдат архивирани за бъдното поколение (запазени от огъня документи, спомени, открити музеи), в книгата се долавя ясно въпросът, дали е достатъчно това – не само от гледна точка на живата памет на хората, преживели прехода към следващия експеримент – “демокрацията”, но и от гледна точка на родените през новия период. Авторът очевидно разглежда историята не като хронологична последователност, а като палимпсест, при който петната на миналото избиват върху фасадата на настоящето (“зее мазилката отдолу”, казано с неговите думи); като взаимодетерминирани величини, без категорична разделителна линия (казано отново чрез цитат: “Викат, че пак идват лоши времена...Та нали съвсем скоро настъпиха.” – “Страшният съд на статуите”).
         Палимпсестът обаче стига много по-дълбоко – чак до митичното време. Като че ли героите и събитията само привидно са свързани с историческата събитийност – обагрени от християнска архетипност, те повтарят християнски митични парадигми и съответно носят митичните си християнски имена: Йоан, любимецът на Иисус, брат му Яков Заведеев (неговото име носи един от разказите), Магдалена (макар и да не подозира, че е Магдалена, тъй като родителите й са й дали друго име) и т.н. Всъщност Тиле, един от играчите на сто листа (новелата “Играта на сто листа”), който именува глинените кукли на Майстора (той пък е буквално митичен персонаж), притчово илюстрира стратегията на самия автор да именува героите си, да им вдъхне битийност, изобщо да пресъздаде света, както го вижда, макар да си дава сметка, че в днешните времена светът не е обвързан с името и даващия име: “И без него, и ненаречен, светът продължаваше да съществува...” (последното изречение на новелата).
         Художествената равнина на тези разкази е човешкото съзнание, на чиято основа става пречупването на всички времена. На подобна равнина предопределено се раждат не исторически или политически, а философско-екзистенциални разкази. На нивото на човешкото съзнание травматичното минало се превръща в травматично настояще; то не може да се архивира (капсулира), то е развиваща се метафора, която може да приеме фантастични и мистериозни измерения, може даже да погълне субекта си, но самата тя остава “жива”, така да се каже, завещана на следващите поколения: “Понеже не можем да излезем изцяло от миналото, нещата там продължават да се случват. Така както не можеш да бъдеш на две места едновременно, но подобно на Персефона си свързан и с двете земи, бъдещето се превръща във форма на паметта” (“Яков Заведеев”, с. 144).
         Какво може да направи един ретроспективен философско-митологичен поглед? – да осмисли ставащото през станалото: “Разказваш, за да разбереш” и едва тогава да се помириш, както това се случва с Рада от “Връзка девисил”. Казано с думите на Тили от “Игра на сто листа”: “Имаш ли памет, имаш и смисъл” (с. 462). Осезаемата дистанция от “революцията” (относителността на тази дума се обяснява още в първия разказ: “Революцията беше колкото да се обърне сеното, че да не мухляса. Сламките обаче са си същите“ (“Страшният съд на статуите”, с. 13); “Две революции в един век са много” (“Яков Заведеев”, с. 94), осигурява новия екран, на който трябва отново да се “прожектират” събитията, за да бъдат “разбрани”. Както казва героят от разказа “Яков Зеведеев”: “Сега, след като вече е изминало известно време, може да говори за себе си като за някой друг” (с. 75) и: “Когато разказваш, единственият шанс е да разбереш това, което не можеш да промениш” (с. 131) – особено когато миналото натежава повече отколкото бъдещето, както казва Мака от “Игра нс сто листа” (с. 496).
         Ако чрез героите на разказите си авторът казва “време е за разбиране”, на художественото равнище на самия разказ ни казва: “време е за философиране”. Паролата ни дава сам: Мартин Хайдегер (с. 98) Преплитайки събитийния разказ с притчата, алюзията, съновидението, мита, той трансформира “съществуващото” в “битие” във философския смисъл на думата. Екзистенциалната криза на неговите герои винаги ги довежда до ръба на смъртта. Самите те се мъчат да я разберат, първо говорейки за нея (“Страшният съд на статуите”, с. 19). “Вкусът” на смъртта са страхът и самотата – обща тема за всички разкази в книгата. Най-разтърсващите страници за близостта до смъртта съдържа разказът “Яков Заведеев” в спомените и размислите на бившия политически затворник, за когото не смъртта, а животът се оказва изкупление. По-страшна от смъртта е “смъртта, която не настъпва” (с. 108), наречена “небитие”: “Трудно е да определиш небитието като човешко състояние. Именно в това се състои ужасът на преживяването: нищо вече не е вътре в теб, дори самият ти вече не си там” (с. 108). За да илюстрира (а не да обясни) този екзистенциален парадокс, авторът прибягва до притчата (негов любим похват): “Представи си: младият апостол очаква, останалите хвърлят камъни по него, защото там, където се намират те, не се знае какво е грях и каква е неговата противоположност. В това пространство има изкупление, но не и избавление. И тук идва най-страшното: сред онези, които търсят в пръстта колкото се може по-голям и остър камък, за да замерят апостола, който се е свил на земята, се намира самият апостол. Ако ти самият се превърнеш в пъдар на собствената си същност, станеш свой собствен мъчител, тогава къде можеш да се скриеш?” (с. 108) Тази притча има отношение към феномена, разгърнат малко по-късно в разказа, за обезличаването и заличаването на индивидуалните граници и на двете страни – на жертви и палачи в затвора (с. 111). Висока доза херменевтичност съдържа и видението на Мака (“Игра на сто листа”) за светеца и двете му глави – едната на ременете, другата на подноса, който държи, и припознаването му в него (с. 446). Двете колажирани притчи в новелата “Играта на сто листа” предлагат допълнителни смислови нива на прочит (притчата за художника и смъртта граничи с енигма, въпреки че някои могат да припознаят в образа на художника самия Чаушеско). Подобна функционалност има и китайската притча в “Яков Зеведеев” (с. 86).
         Философската битийност на разказите не пречи на създаването на пластични персонажи със запомнящи се и силно емоционално въздействащи съдби (независимо от предупреждението, че който не е преживял, не може да разбере, с. 151). Става дума все за неудачници, някои изгубили не просто работното си място, а професията си, оказала се в новите времена безпредметна; изхвърляни от “нормалния” живот сакати, клошари, просяци – фигури, от които ситият поглед бяга. Въздействието се постига не само чрез покъртителните им историите, но и чрез включването към сугестивните умения на разказвача и на сетивната метафора. Освен словесната риторика, разказвачът използва и метафориката на светлината, съответно на сянката, на цвета, на гласа, на мириса (напр.: “Изтрих с тази светлина ръцете, страните си, сякаш се миех с кладенчова вода” (“Яков Зеведеев”, с. 55). Така се засилва “стереоефектът” на тревожното и напрегнато очакване и изненадата на читателя – особено при разгръщане на фантазните обсесии на героите. Восганян е майстор на запаметяващи се масови сцени (“Връзка девисил”), на словесния портрет (вж. портретите на персонажите от “Отвъд отвъдното”), на груповите композиции (“Когато светът беше цял”). Майстор не само на метафората-образ, но и на цели метафорични масиви (за машините от “Играта на сто листа”, с. 370; за самата игра на сто листа, с. 372), на метафората-притча (за хората, прилични на миди с обърната конструкция, с. 98; за мастиленото петно, с. 144), на макрометафората, превръщаща целия разказ в притча (всички разкази). Майстор е на метафоричния футуристично-кубистичен пейзаж (“Отвъд отвъдното”, с. 283, с. 304.) Майстор не само на трагичното, но и на смешното (“Играта на сто листа”, с. 358).
         Размишлявайки върху разказите, се улових, че всъщност мисля за тях в цялост – като за роман. Не става дума само за родство на базата на стила и разказваческите похвати (това е напълно логично). Забелязва се структурно единство и изграждане на обща структура и общо послание (това, с което започнах). Същото като че ли е доловил и художникът Борис Праматаров, който е събрал отделните рисунки към всеки от разказите и на корицата ги е композирал така, че да изобразят нееднородните сюрреалистични знаци на човешкото обременено съзнание.
         Според мен подобна неомитологична книга върху бъдещето като форма на паметта ние нямаме. Затова смятам, че книгата ще се впише в българския културен контекст по-дълбоко от останалата преводна литература.

 

 

 

 

---

 

Варужан Восганян. Играта на 100 листа и други разкази. Прев. Ванина Божикова, художник Борис Праматаров, изд. „Сонм“, С., 2016.

 

 

Книгата е част от проекта на издателство „СОНМ“ „Разказът – един пренебрегнат жанр“, осъществен с подкрепата на програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Електронна публикация на 28. ноември 2016 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]