Огнян Николаев Стателов

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    СКУ-
    КА
    или
    Спокойното място между трите хълма

     

    Огнян Стателов

     

    „Но, чуйте, всеки е убивал
    любимата жена,
    един с отровно нежен поглед,
    друг – с думичка една,
    страхливецът с целувка кротка,
    а смелият с кама.“

     

    Из „Балада за Редингската тъмница“ от Оскар Уайлд

     

     

             „Някога, много отдавна, когато мъжът беше небе, а жената – земя, когато небето и земята живееха в мир и разбирателство, когато любовта имаше сили ...“. Така започва своята съвременна приказка писателката Мария Станкова. Текстът е разделен условно на три отделни части. Привидната обособеност – различни жанрове, различни човешки истории, различни имена – Черната жена, Яблена, Дора, Верчето ... – ни отвежда до една и съща нишка. Художникът на книгата, Христо Гочев, е създал чудесен алегоричен образ на думите на авторката. Паяжина. Капки. Големи и малки. Нишки. Избледнели портрети. По паяжината на живота капките приличат на хора. Нишките са пътят. Срещи.
             Жена. ЖЕна. ЖЕНа. ЖЕНА. Една и съща дума – всеки път звучи еднакво, но и различно. Нов нюанс, нов тон, нов език. Много езици. Омайва ни, изненадва ни, дразни ни, липсва ни, търси ни. Това е и думата, която е съсредоточието на паяжината от думи, които с вещ усет е изплела авторката. Всяка нова дума, всеки нов образ чудесно допълват хипертекстуалността на този свят, който е някъде между земята и небето, несигурен, защото всеки миг може да бъде разрушен, но също така и лек, готов да се откъсне и полети. Ще успее ли да полети или ще падне, разкъсана, обругана, изоставена, погребана.
             Писателката ни помага да видим, че откакто светът го има, я има и нея – нежната, самотната, влюбената. И ще я има – тя винаги ще бъде земята, чакаща и търсеща своето небе, с което да се слее. В историите на Мария Станкова присъства и другата дума – мъж. Но тя е тук само да ни улесни да разтълкуваме мита.
             Книгата обединява и трите – миналото, настоящето, бъдещето; земя, човек, небе; дух, душа, тяло – в неделимостта, от която е проникната всичко. Самата писателка пише за това място: „Там не духаше вятър. Нямаше бури и урагани. Хората се усмихваха едни на други, кимаха с глави, пак се усмихваха и се познаваха!!! Бяха си близки.“
             Мотивът, който тласка всички жени на Мария Станкова, е онзи, който пръв е успял със своето „relegare“ да отдели Цицерон: вечният копнеж на човека да възстанови връзката си с Бога, или, както е в книгата – щение по миналото, към нарушената връзка между мъжа и жената. И затова разказът се превръща в търсене на изгубения рай, в мономит, чийто митограф е авторката. Тя ни напомня, че ние сме се самозабравили, не си спомняме кои сме, не си спомняме откъде сме дошли. Припомня ни мита за нашия произход, за изначалната хармония, разрушена от вторичността, която и до днес властва над нас. Казва ни, че митовете не са някакви си легенди, приказки, които да ни забавляват. Те са обяснението, кодът към самите нас, към пътуването, което наричаме живот. Митовете не са илюзорни, измислени – това иска да ни каже тя, подобно на древногръцки аед.
             Събуждащ, размърдващ, увличащ – така може да се характеризира езика на книгата. Лаконичен, мрачно ироничен, метафоричен: „Усмивките висяха по закачалките, добрите думи се изтупваха и се прибираха по местата за добри думи ...“
             Диалогът е жив, кратък, без излишни обяснения. Изградена е синкретична връзка между средата на персонажите, техните мисли, действия и думи.
             Символично на корицата на книгата заглавието на текста от три части е разчленено: Ску-ка. Една търсена еманация на ритуалното убийство, на разкъсването, както е при Орфей. Опит за бягство от монотонността.
             В книгата на Мария Станкова хората са част от „мрежата“ – било то реална или виртуална. Те са иманентни единици от пространство, което определя целия им живот, част от каузалността и принципа на потенциалността.
             „Скука“ – едно четиво, което ще помогне на всички, които искат да опознаят по-добре женската същност, да се докоснат до съкровения свят, изграден от мисли, желания, страхове, самота, любов.
             Поглеждам книгата до себе си. Има още толкова много неща, които тя ме подтиква да споделя. Мрежа ... нишки ... капки. Сливат се, разделят се, изчезват. Сред капките на Мария Станкова навярно всеки ще открие собственото си отражение, собствения си образ. Там, сред капките се е спотаило и нашето очищение, което ни очаква.

     

     

     

    ---

     

    Използвана литература:

     

       1. Мария Станкова. Скука. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008
       2. Оскар Уайлд, Избрани творби., Изд. „Народна култура“, София, 1980

     

     

     

    ---

     

       Мария Станкова. Скука. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008

Електронна публикация на 08. декември 2008 г.
г1998-2010 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]