Сирма Данова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

Йордан Ефтимов Remix

 

Сирма Данова

 

 

         Новата книга на Йордан Ефтимов „Двойното дъно на класиката” събира негови статии, излизали между 2000 и 2005 г. Отдалечени от пораждащите ги контексти на конферентните форуми и сборниците в „чест на...”, тези текстове отвеждат към двойно дъно на класиката в книга, маркираща почти по кандидатстудентскому места от конспекта с посочените в заглавието изследователски обеми: от Ботев и Вазов до Йовков и Далчев. Така обектът на изследванията – българската класика – се оказва двойно обгърнат от имена. И с това нещата изглеждат поне по-сложни. В условията на подновяващите се вълнения около канона, бихме могли да мислим неоконсервативната употреба на понятието класика привидно като безпроблемна. Класиката си е класика, а на канона все нещо му има – я травми, я липси, я означения с въпросителен знак. Йордан Ефтимов изработва концептуалните си вглеждания в класиката, обвързвайки ги с парасюжет на онова, което е безусловно и неотменимо не-класично. Например в книгата бихме могли да разпознаем Първан Стефанов и Кирил Борисов като фигури на не-класичното, привлечени в четенето на винаги класическия Далчев. Димо Хаджилиев и Ясен Велковски влизат в същия сюжет, когато става дума за стила на Димитър Димов. И други примери могат да се посочат, обвързани с малко известни творби – „Груинската река” на Емануил Попдимитров, поемата „Градът” на Вен Тин. Оглеждането на класическото в не-класическите второразредни и треторазредни литературни неща конфигурира референциалния минимум на филологическото решение да се чете не просто внимателно, а още. Но това едва ли е най-характерно за почерка.
         Концептуалната и реторическа сила на книгата на Йордан Ефтимов се състои в контрадискурсивната нагласа на писането. И доколкото контрадискурсивното е винаги дискурсивно, Ефтимов оспорва и заедно с това припомня конвенционални „едри представи” за българските писатели. Така нито е страшно да се напише, нито е страшно да се прочете, че Вазов е „национален поет”, чиито преводи са „смешни”, а още по-малко невъзможно е да се заключи, че националната българска литература е родена от „духа на превода”. Ако имаме пред очи анализа на „Индже” („Гърбушкото от Нотър Ромъня: Йовковият „Индже” като стилов експеримент”), ще видим, че той се конфронтира с идеологически отглеждания реализъм на Йовков. Потенциите за детривиализиращ прочит на разказа са видими в уедряването на контекстите, както с въвеждане на компаративни тигели към Юго и Балзак, така и с разширяване на интертекста на родна почва. Ето за какви възможности става дума: разказът „Индже” би могъл да бъде четен като новела в контекста на българския диаболизъм; в декоративната си близост със сборника „Богомилски легенди” на Николай Райнов; предложен е и интертекстът „Индже” и „Диви разкази” на Хайтов. Отчетено е смесването на гротескно и фантастично при Йовков. Й. Ефтимов показва усета си към примесите, смесването, сплавянето и зоните на хетероглосия не само в този си текст. Назоваването на смесването на хетерогенни епистемологически модели в дефинирането на понятието меланхолия през Възраждането е определящо за първия текст в книгата „Двете меланхолии: случаят с едно понятие на Късното възраждане”. Емануил Попдимитров е характеризиран като „смесен” автор „с множество валенции”.
         Предвид свободата да не повярваме или да набедим написаното за „насилено”, наблюденията на анализатора назовават конкретното недвусмислено. „Душевността е другото име на морала – и толкова.” (с. 23) / „...преводите на Вазов са смешни и вълнуващи.” (с. 39) / „Вазов е много по-силно свързан с Възраждането, отколкото го мислим обикновено.” (с. 53) / „В действителност Дебеляновата поезия е реторическа.” (с. 57) / „...свръхчовекът е свръхинтерпретиран в ключа на романтическия творец.” (с. 87) / „Почитателите на Яворов не може да не са забелязали минималистичната организация на „Две хубави очи”, което при едно четене, освобождаваща го от аурата на канона, която го защитава, би звучало като албумно, лексиконно бръщолевене” (с. 150).
         „Двойното дъно на класиката” на Й. Ефтимов показва ангажимент към все още несбъднати високи прочити, подсказвайки посоки и цели: „Дай боже някога да можем да четем и текстове за късния Вазов и за българския символизъм, който му е съвременник.”(с. 56) / „...изследванията на Попдимитров могат да спомогнат за по-доброто очертаване на наистина летливата граница между неоромантизма и символизма.” (с. 97) / „Като говоря за плътно описание [на доносничеството, бел. м., С. Д.], имам предвид не толкова съпоставянето и анализа на конкретните случаи на митологизирани доносници, колкото конкретната резултатност на текстовете в тяхната фигуративност, а също и внимателното разглеждане на самия механизъм, включително специфичното положение на доносника по принуда.” (с. 161).
         Когато коментира лирически творби, Йордан Ефтимов помества цели стихотворения („Пловдив” на Дебелянов, „Гергьовден” на Ботев, „Поет” на Далчев). Така читателят става свидетел на анализи-„детеводства”, доколкото търпеливото анализационно спускане по всеки стих на стихотворната структура ми напомни например за далновидния анализ на Роман Якобсон върху „Проглас към Евангелието”. В този смисъл бихме могли да разпознаем в разсъжденията за лириката едно педагогическо усилие, внимателно към разликите между символ и алегория и катахреза и оксиморон образно казано. Да цитира цялата лирическа творба е най-малкото основание на Йордан Ефтимов да говори за нея отново и направо.

 

 

 

---

 

Йордан Ефтимов. Двойното дъно на класиката: От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев Изд. „Хермес“. Пловдив, 2010 г.

 

Електронна публикация на 21. юни 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]