Сирма Данова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

Редукции на мита в поемата "Ахасфер" от Николай Лилиев

 

Сирма Данова

 

 

         "Ахасфер" (1924 г.) живее в особено, митогенно поле спрямо другите поеми на Н. Лилиев.
         Изходна точка при настоящия анализ ще е разглеждането на творбата не през писания библейски код, а през по-широкия, неписан и смътен митопоетичен. Легендарният сюжет "помни" митогенен образ. Съществуващите критически интерпретации четат персонажа, като акцентират върху "библейския" му генезис. В разработката на Ст. Илиев от 1985 г., посветена на "Ахасфер", за първи път е припозната притчата за блудния син. По-късно внимание на мотива за скитничеството обръща М. Кирова в книгата си "Сънят на Медуза" (1995 г.). Авторката прицелва късносредновековната християнска притча за Скитника Евреин, която по същността си е неканонична, към Библията и обяснява с това "желанието на индивида да прочете себе си в евангелските текстове". Това, което обединява разсъжденията по поемата на М. Николов, Ст. Илиев, М. Кирова, както и тези на Владимир Василев и Георги Цанев, е ориентирането на анализа изцяло към Образа. В критиката, която е по-отдалечена във времето, фигурира прозопопеята: лирически герой - автор. "Ноуменалното" постигане на "себе си" в обекта на изображение е посочено още от Малчо Николов:
         "Поемата на Лилиева е интересна и като живо създание на един автор, който в него е отразил себе си". В материал, озаглавен "Николай Лилиев"1, Георги Цанев коментира накратко творбата, като прави следния извод: "същественото тук е Лилиевско"; Ст. Илиев завършва изложението си, потвърждавайки, че "Ахасфер" е "типично лилиевска творба". Съществуващите разработки тълкуват поемата предимно през мотива за Скитника Евреин.
         Точка на усъмняване в пълнокръвието на образа бележи Николай Райнов в поредицата "Вечното в нашата литература" (1941 г.). Статията за Н. Лилиев е приносна не толкова с обглеждането на мотивите в лириката му, по-скоро е важно в оценъчен план написаното за "Ахасфер". Редовете, посветени на неговите поеми, спрямо отделените думи на стихотворенията, стоят по особен начин в текста, чиято нишка на разгъване се движи в адмирирането на "чистите" символи, музикалността, индивидуализма. Н. Райнов признава Лилиев единствено като "майстор на късата нежна песен". Нарича поемите му "стихотворни везаници". Основната забележка е в "смътността" и в липсата на споеност на съдържанието. Характерната за модернизма анаративност предполага наличие на фрагментарност и "безсъбитийност". Наред с изтъкнатата "смътност" на образа, Николай Райнов критикува слабото застъпване на еврейската тема:

 

         "Най-сетне в душата на скитника не са отразени и редица други разнообразни подбуди, за да застане пред нас Ахасфер като истинско величаво въплъщение на това племе, разпръснато по целия свят, страдало дълго, добило хитрост и жилавина, унижавано и унищожавано, скритом заповядващо на народите чрез лукавия и мощен капитал..."

 

         С тази насока на критиката си Н. Райнов улавя момента на липсващата обвързност на мотива за скитничеството с темата за еврейството като слабост на писането.
         Ще използвам това наблюдение в обратен ракурс или ще видим в неизразения еврейски код специфика на Лилиевата интерпретация на мита за Ахасфер.

 

 

(ПО)ЕТИКА НА РЕДУКЦИИТЕ В ПОЕМАТА

 

         Вече посочихме възможността да разглеждаме образа като митогенен и с това го освобождаваме от "великия код" (кодификацията) на Библията. Всъщност, още заглавието разчита да актуализира (а с това и да набави) знание за притчата за Скитника Евреин. Наистина в поетическото цяло повтарящият се мотив за прокълнаването "попива" в историята на евреите, която текстът упорито избягва. Митът не е предаден там, а е алюзиран от заглавието. Нещо повече, редуцираният мит (редуцираният разказ) е заместен от името. Ахасфер е митопоетичният код, сгъстил, побрал и скрил генетичната информация на притчата. Разсъждавайки за "неомитологизма" в изкуството на XX век, руският семиотик Ю. Лотман подчертава същественото значение на митологемите, "свити" до името - "най-вече до собственото име - "остатъци от митологичния текст, "метафорично" съпоставящи явленията от световете на мита и историята и "метонимично" заместващи цялостни ситуации и сюжети".2
         Според християнската легенда от XIII в.3 по време на страдалческия път към Голгота Иисус се спира пред дома на евреина Ахасфер (интерпретиран от М. Кирова като последен дом на човечеството ("последното място - на - хората"). В инвариантния разказ на Николай Райнов последното място е обозначено като "работилница". Трудът всъщност е предгреховна форма за оневиняване4, която се проблематизира от диалектиците на Просвещението. По-нататък легендата разказва как евреинът отказва на Христос почивка и обидно му заповядва да се движи напред. Затова Ахасфер е осъден на вечно странстване през вековете, на безспирно движение до Второто пришествие на Христа. Това най-общо представлява "сюжетната линия" на притчата. Ако условно я разчленим могат да се откроят няколко компонента: "срещане", "разговор" (който съдържа както молбата на Божия син, така и оскърблението, от страна на Ахасфер), "клетва", "скитане", "покаяние". Посочените опори на действията чертаят пълната наративна структура на мита за Ахасфер. Всеки сюжетен компонент представлява точка на случване по кръговото поле на разказа. Лилиев репрезентира средновековния сюжет, без да следва очертаната последователност от действия5. Някои сюжетни компоненти липсват (молбата на Христос), други алогично се повтарят (клетвата). Оттук следва, че отделните елементи на митическата структура са задвижени самостоятелно. Поемата като феномен на литературата избира да се освободи от някои "точки" на митическото случване, а тези, които запазва ги трансформира и метафоризира. Погледнато от друга страна, тя подбира елементи от автентичния мит, като ги подлага на литературна метаморфоза. Но най-значителната "редукция"6 не е в обезсилването на мита с отнемането на наративен компонент, а е в заличаването на основанието за мит. Дълбинното основание за съществуването му се корени в различието на Ахасфер - разно-родово, разно-верско... Лишеността на поемата от еврейски код бележи заличаване на различието. Отсъствието на основанието за разказ руши и самия разказ на структурно и идейно ниво. Променената структура на мита се съотнася с фрагментарността на Лилиевата поема. Липсата на еврейски ключ автоматично обезсилва и християнския код.
         В разработката на мотива при Лилиев откриваме изместване на идеята за вечнодвижещия се скитник от по-силното наблягане на невъзможността за умиране. Не безспирното кръжене задава ритъма на текста, а молитвеното чакане на смъртта.

 

 

УПАДЪКЪТ НА РОМАНТИЗМА ИЛИ "УГАСНА РОМАНТИЧЕСКОТО СЛЪНЦЕ"

 

         Редуцирането на разказа, респ. редуцирането на наративността, се синхронизира със стилистична трансформация на жанра "поема". Лироепическият модел, познат най-вече от "философските" поеми на Пенчо Славейков, "се свива" единствено до лирическото. Осезаема е все по-силната "лиризация" на поемата през 20-те години. Едно от обвиненията на Н. Райнов, заложено в книгата му, е, че поемите на Н. Лилиев са "неспоени от събитие" ("разпокъсани откъм постройка"). "Абсурдно е да се пита "какво се разправя" в една лирическа поема" - пише Гео Милев в статията си "Фрагментът", като по този начин набляга на поетическото (не-наративното) начало в поемата.
         "Ахасфер" се състои от девет поетически цялости. Всяка от тях е по символистически (не)ясна. Всяка част позволява автономно четене и битуване на стихотворение. Относителната самостоятелност на стихотворните фрагменти в обемите на по-голямата единица - поемата - говори за опитите на тази единица да се разпада. Вътрешното "разбягване" на частите в отделни смисли, наличната неспоеност, се рамкира от първото и последното стихотворения, посочващи наличие на лирически говорител:

    просторите не ронят звън,
    но ти си буден, Ахасфере

    [курс. мой, С.Д.]

         "Колебанията" на символизма и процесите на изчерпването му (особено при Лилиев) личат от все по-сигурно изразяваната деперсонализация. Наличната ти-форма, която се явява в рамкиращите творбата стихотворения (части), показва сложното контаминиране между лирически субект и говорител. В останалите стихотворения фигурира Азът, който се лута между надеждите и умората от чакането на смъртта. Поемата губи класическото си романтическо единство. Разпадът на жанра и изобщо кризата на формата са характерни за 20-те години на XX в. Фрагментаризирането, осъществено като изменение на жанра (а с това и концентрация в стила), е съотносимо с темите на Модернизма - отделеност на Аза, невъзможност за изразяване и за споделимост, съсредоточеност във "вътрешния живот" (понятие на Д-р Кръстев)...
         Ако поемата на Н. Лилиев съдържа няколко стихотворения, то опитът му да "побере" поема в обемите на стихотворение също не е чужд на лириката му. Стихотворение от цикъла "При морето" се отъждествява с "една несвършена поема". Поемата, побираща стихотворения (и обратно - стихотворението, имплициращо "концепт" на поема), визуализира, от една страна, несъобразяване с установените графики на лиричното, а от друга, е пример за жанров и естетически синкретизъм в литературата на модернизма.
         Нарушеното романтическо единство на формата говори за хетерогенния характер на лириката. Идеологията на символизма още от Бодлер пази и помни метафората за "умиращото" слънце като артистичен израз на упадъка на Романтизма. Стихотворението на френския символист "Залезът на романтическото слънце" се докосва до характерния за направлението дуализъм: "ден" - "нощ". Романтизмът е представен чрез експлицитна метафора - "знойното око" на слънцето. Бодлер поетизира неуловимостта на залязването му. В лириката на Н. Лилиев могат да бъдат открити различни метафори за изчезването /умирането/ на слънцето: слънцето, "изгубено в нощта на мойте степи"; "слънца, удавени в мъгли" (от „Птици в нощта“) ; "слънцето, удавено в морето" ... Залязването на слънцето при българските символисти носи смислите на безнадеждността. В "Ахасфер" мотивът за угасването на слънцето присъства като молба от страна на лирическия герой за приближаване към нощта-смърт:

    Спусни без жал завесата над тях [сънищата - б.м., С. Д.]
    и слънцето за мене да угасне.

         Времето на символистичната нощ концентрира безнадеждния опит на Аза за достигане до "Бога". Романтическото темпорално полагане следва християнската есхатология. Модернизмът обаче експериментира, така че да не е подвластен само на една сакрална етика, каквато е християнската. Затова започва да си служи със синтеза, изразен многопланово: като синкретичност на изкуствата (писането като "слово" и музиката като друг вид "слово"); преливане на жанровете един в друг, стилизация и, не на последно място, срещане на различни ценностни (цивилизационни) структури за обяснение на света. Избегнатия библейски код при тълкуването на "Ахасфер" можем да оправдаем с една кратка, но наситена със смисъл статия на Атанас Далчев - "Религиозното чувство в българската лирика"8:

 

         "В своето 50-60-годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за Бога, както у Достоевски или у Р. М. Рилке.... и обяснение за отсъствие на религиозна поезия у нас се търси в малката или никаква религиозност на българския народ в сравнение с руския например".

 

         Богът е видян единствено в своята тайнственост и неназовимост. "Бог в случая е една метафора, един поетичен образ."9 Акцентирайки на естетическото отношение към религията и на декоративността на лириката, Далчев се доближава до ницшеанското възприемане на бог: външно - като "понятие". ("Залезът на кумирите")

 

 

МИТЪТ, ПОВТОРЕНИЕТО, СМЪРТТА

 

         При Бодлер движението към Бога се състои в неговото следване ("но аз напразно днес - уви - преследвам бога"). Н. Лилиев си служи със смислите на броденето - разнопосочното движение, от една страна, и чакането ("чакам години, чакам и днес...") на повторното явяване на "Бога". Движението към "божественото" представлява вечният опит на Аза към постигане на трансцендентното. В "Ахасфер" "чакането" (на свръхвисше повторение), както и "надяването" са медитативни техники за постигане на отвъдност, която обаче не се случва. Единствената възможност за трансценденция не е нито в себеосъзнаването (а с това и осъзнаването на греха / грешка), нито в движението (понеже е постоянно), нито в моленията, нито в сънуването, а в заличаването на самия себе си; смъртта. В Мита наказанието повтаря грешката. На Иисус е отказана почивка, на Ахасфер - покой. Така в безспирното кръжене и невъзможността за умиране се утаяват вечносъществуващи напрежения от задържана вина. Цикличната структура на мита предвижда безкрайно повторение на едни и същи дълбинни сюжети. (Митът живее в повторението). Творбата "Ахасфер", видяна в "митичния плен" на литературата, битува сякаш в "спряна" митология, копнееща за сбъдване. Втората поява на Христос на земята гарантира умирането, изчезването на Аза. Ето защо смъртта представлява условие за бъдещо повторение. Непосилното битие, примирено със зависимостта си от повторно случване, си служи с философията на "вечното завръщане". Непостижимата отвъдност е алюзия за липса на завръщане. Лириката на Н. Лилиев представлява метапоетика на невъзможността10; нежен, музикален израз на негациите. Всъщност единствената възможност за саморефлексия (или знанието, че съществуваш) се проявява в повтарящите се медитативни техники - сънуване, надяване, чакане.

 

 

АЗЪТ - "ИЗВЪНВРЕМЕНЕН" И / ИЛИ "МЕЖДУВРЕМЕНЕН"

 

         Символизмът обича да си служи с абстракции за времето. "Ахасфер" внушава присъствието на тихия мрак, на нощта - "безкрайна, безначална". Състоянието на човека прилича на изгледа на нощта. Азът - "обезкоренен" и "обездомен"11 - битува в "бездомна" нощ ("нощта се спуска над пустините бездомна"). Образът носи чертите на времето, доколкото темпоралните маркери Нощ и Вечност парадоксално представляват "фигури на безвремието"12. Нощта - "безкрайна" и "безначална" - придава усещане за безформеност на настоящето и невъзможност за трансценденция.
         Ще разгледаме една от уникалните за творчеството на Лилиев метафори в поемата, за да видим как концентрацията в стила поетично трансформира притчата за сметка на отнетите сюжетни компоненти.

    Къде в нощта, безкрайна, глуха нощ,
    в зениците на кървав студ стопена...

    [курс. м., С.Д.]

         Представената амплификация (в смисъла на натрупване) на метафори, освен че поразява с красотата си, представлява стилистичен начин за компенсация на редуцираната наративност. Митът, видян от Ницше като "сбит образ на света"13, търпи редукции, компенсиращи се от свръхобразността в стила. Митическите структури продължават да придават форма на метафорите.
         Сдвоеното от изразите - "удавяне" на слънцето и "стапяне" на нощта - можем да четем като знак за безвремие, за стремежа към "извънвременно" битуване на лирическия човек. Всъщност копнежното му "освобождаване от времевостта" е една от точките, залегнали в "Символисткият проект", очертан от Бойко Пенчев.
         Съпоставянето на два типа съзнание - колективно и индивидуално - е обект на изследване от проф. Спиридон Казанджиев в есето си "Колективният човек", публикувано през 1932 г. Тук авторът, за да означи преминаването на личността от една форма на живеене към друга, употребява лексемата "междувремие":

         "Във втория случай, наопаки, човекът е винаги проблема. Разрешаването на тази проблема е трудно, тъй като човекът сега е в движение извън формите на традицията. Неговото съзнание излиза от един строй и преминава към друг. То е в междувремие и в това междувремие е изпълнено с противоречия..."14 [курсив мой, С. Д.]

         Поемата на Лилиев е наситена с неопределени времеви и пространствени ориентири.
         Липсата на конкретност при назоваването на топосите се укрива в употребата на лексеми в множествено число - простори, небеса неугасими, заледени пустини, сините долини... Постигнатата пространствена абстрактност в множествеността на пустини, небеса, планини видимо се противопоставя на основната темпорална единица в поемата - Нощта (винаги в единствено число). Нощта - "безкрайна", "безначална" и "бездомна" побира цялото време. Тя се превръща в състояние на душата и запълва онази "пауза" на "трептенето" на Аза в междувремието на двете появи на Христос. "Паузата" е извънвременното изчезване на Ахасфер от тук - и - сегашното; онази вечна продължителност на Нощта, изпълнена с напреженията на кръженето, моленията, покаянието при чакането на Втората поява на Христос. Поява, която не се сбъдва.
         И Азът остава "там" и завинаги.

 

МЕТАФОРИЗИРАНЕ НА СКИТАНЕТО

 

         "Преливането" на мита в литературата особено личи във времето на културната индустрия през XX век. Конвергенцията между мит и литература, означавана като "неомитологизъм" (Лотман), наслагва спрямо романтическите представи за митология усещане за освобождаване на разказа от важен елемент - сюжетен, персонажен и т.н. Така литературата на модернизма владее мита, като го редуцира, разрушава и волно го тегли към интерпретации, които са едновременно образно-ритуални (като самия мит), но и силно интелектуални. Редуцирането не прави мита за "Ахасфер" по-беден, а просто - различен.
         Литературата отдавна си служи с мита, лишавайки го от буквалността на ставащото в него.

         Парадоксално е неналичието на телесно движение в текста, осъвместено с мотива за скиталчеството. Метафора за движение, сочеща "интериоризирането" на страданието е:

 

    Аз стигам до пределната черта
    на свойта черна скръб...

 

         Азът не се движи сам, а е носен от абстрактни сили ("и пак ме люшкат странни ветрила").
         От митологичния архетип се "снема" пътуването, но вече трансформирано във "вътрешно" движение. Всички онези сигнали за нестихваща времевост, изразени в стиховете - "пригвоздено времето трепери"/ "времето пак своя ход отмери"/ "вековете летят"/ "годините не спят" - говорят за наличието на алегорична същност на образа Ахасфер (доколкото самата алегория е темпорална категория).
         В "Моделирането на Аза" Б. Пенчев набляга на синонимното звучене на понятията - "анекдот", "разказ", "алегория" до 20-те години. Ако за символа е характерно "вдълбочаването", алегорията побира в себе си идеята за сюжети, за разкази. Символът е анаративен, алегорията предполага фазовост, процесуалност и с това стои близо до мита. Тя винаги си служи с условността на преозначаването. С редуцирането на мита за Скитника Евреин до мит за Скитника в "Ахасфер" настъпва преформулиране на цивилизационния символ и се стига до алегоризирането му. Тук започналото "разпадане" на естетическото направление прозира от сложното битуване на Алегорията в тялото на символистическа поема.

 

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

 

         Настоящата работа се опита да погледне притчата за Скитника Евреин през поетическата уникалност на Лилиевата творба "Ахасфер". Отчетените трансформации бяха определени като "редукции", проследени както на нивото на наративната структура на мита (за Скитника Евреин), така и в стилистичния план на поемата.
         Лишаването на митическия разказ от неговото основание (еврейския генезис на образа) говори за опита му да се разпада. Разчеленяването съотнесохме с фрагментаризирането на самата поема. Остава големият въпрос: защо Лилиев "лишава" героя си от еврейския му произход и дали само заради отчетената дълбинност на сюжета запазва името Ахасфер? Отговорът няма как да бъде еднозначен. Модерността си служи с трансформациите като избира възможно най-компактния код за (за)връщане към автентичността - Името.
         Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес използва в есето си "Безсмъртният град" (цик. "Алефът", 1941 г.) по-древното име, свързано с легендата за Скитника Евреин - Йосиф Картафил. Борхес също не настоява на еврейския корен на персонажа си. Текстът му е по близък до митическата структура на притчата, в сравнение с Лилиевата интерпретация на мотива, понеже сам представлява разказ, съдържащ ръкописа на Картафил, (не)случайно открит в последния том на "Илиадата". Ръкописът помества философско тълкуване на безсмъртието: "Да бъдеш безсмъртен е безсмислено... божественото, ужасното, непонятното е да знаеш, че си безсмъртен".
         Не лишаването от митическото основание сближава текстовете на Лилиев и Борхес, а умението на литературата да преозначава.
         Съкращаването на логическата схема на мита в поемата е само един от начините за неговото "разчленяване", "обезсилване", "разпадане". Често узнаваме за съществуването на дадена притча по обратен път - чрез художествените и? трактовки. И те, колкото и обезкръвени да са откъм митическо съдържание, актуализират знание за света, правят възможно поредното съживяване на автентичния разказ.
         В интерпретацията на Лилиев митът за Ахасфер "намира" поетическо основание "да се повтори".

 

 

 

Бележки под линия:

 

1 Сп. Златорог, 1932 г., кн.I [горе]
2 Литература и митология (в съавторство със З. Г. Минц) В: Поетика. Типология на културата. С.,1990. [горе]
3 Известна по разказа на английския монах Роджер Уиндзорски (Большую хронику, ок. 1250 г.). Аверинцев отбелязва, че акцентът в известните версии на притчата от XV век е върху покаянието, а през XVII век се появява и народната книга (Краткое описание и рассказ неком еврее по имени Агасфер, 1602 г.) [горе]
4 Трудът като единствената изначална форма за спасение се коментира от Хоркхаймер и Адорно в Диалектика на Просвещението (вж. обяснението на мита за Одисей , където спътниците му колективно концентрират усилия в гребането и със запушени с восък уши успяват да се спасят от убийствената музика на сирените). [горе]
5 В своята поетическа трактовката на притчата - Ахасфер. Вечен скитник - Н. Райнов представя всички елементи на мита в посочения ред, нещо повече - дори надгражда сюжета. Ако отнемането на игрални компоненти от мита ни дава основание да говорим за "редукции" в интерпретацията на мотива у Лилиев, то добавянето на такива от Н. Райнов показва наличие на анекс. [горе]
6 Тук е необходимо да уговорим термина "редукция", който е избран за ключов в заглавието и в изложението. Стана ясно, че митът за Ахасфер в поетическата интерпретация на Лилиев е не просто редуциран, а и разкъсан, преподреден, обезсилен, преобърнат. Терминът "редукция" работно отчита съкращенията в плана на наративната структура на мита , като по този начин чертае пътя на цялостната му трансформация. (Терминът "трансформация" като акцент на работата изисква по-задълбочено изследване на причините за литературното преобръщане) [горе]
7 От "Птици в нощта" [горе]
8 Сб. Защо сме такива?! В търсене на българската културна идентичност. С.,1994. [горе]
9 Пак там [горе]
10 В българската литературна критика съществуват изследвания за знаците на липсите в поетическото творчество на Лилиев. Ето някои фигури на отсъствието: "безстрастни лъчи", "бездомни спомени", "безпътни песни", "безприютна лютня", загуба в "безкрая", "немощни жени / незвани и нечакани", "нецелунати уста", "несъбудената плът" и "ужаса да бъдеш девствен", "хора тъмни и незнайни", "незнаен небосвод", "безотрадни колесници", "безнадеждно скъпи мъртъвци", "безлюдни пустини", "нощ безлунна", слова "безумни и безшумни", "мечта безумнобяла", "обездомен", "земните дни безначални", "безпросветния миг", "душа, безсилна да се отрази"... ("Птици в нощта", "Лунни петна", "При морето") [горе]
11 Лексемата "обездомен" се среща в специфичната си употреба в стихосбирките "Птици в нощта" и "Лунни петна". [горе]
12 По терминологията на "Българският модернизъм" на Бойко Пенчев. [горе]
13 В "Раждането на трагедията от духа на музиката" [горе]
14 Сп. Златорог, 1932, кн 1 [горе]

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

Лилиев, Н. Събрани съчинения. Т.1, Т.3
Райнов, Н. Вечното в нашата литература (Йовков, Лилиев, Дебелянов). С., 1941.
Лотман, Ю. Поетика. Типология на културата. С., 1990.
Хоркхаймер, М., Адорно, Т. Диалектика на Просвещението. С., 1999.
Пенчев, Б. Българският модернизъм: моделирането на АЗА. С., 2003
Кирова, М. Сънят на Медуза. С., 1995.
Кирова, М. Българската поема от Освобождението до Първата световна война. С. 1988.
Милев, Г. Жестокият пръстен. С., 2002.
Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. С., 1994.
Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм. С., 1979.
Ницше, Ф. Раждането на трагедията от духа на музиката. Т.I. С., 2001.
Ницше, Ф. Залезът на кумирите. T.VI. С., 2004.
Мифы народов мира. Т.1. Изд. Советская энциклопедия. М. 1980.

 

   Текстът е четен на научната конференция на ФСФ на СУ „Св. Климент Охридски“ - "Филологическият проект в началото на ХХІ век", 2006 г.

 

 

Електронна публикация на 11. октомври 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]