Розалия Ликова

литературна критика и литературна история

Литературен клуб | страницата на автора | каталог

 

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ЙОРДАН ЕФТИМОВ

 

Розалия Ликова

 

          Йордан Ефтимов е автор на три (бел. ред. вече четири с последната "Опера нигра", която редовните читатели на "Литературен клуб" са чели) стихосбирки. Това, което го обединява с неговите съмишленици от "Литературен вестник", е неотклонното желание да помогне за разрушаване на традиционната поетическа структура, да разбие както сюжета, така и смисловата цялост на лирическата творба, да фрагментаризира творбата и да отрече логичните връзки между фрагментите, като ги замени с други, обикновено пародийни връзки. Още в уводното стихотворение (бел. ред. на "Метаметафизики")  "Как направих тази книга" поетът разкрива безсюжетността на творбата, нонсенса на случилото се, прескоците на въображението, несъвместимостта, несвързаността на представите.
          Натуралистичните предизвикателства, съпътстващи тези признания на деструкцията, заедно с всичко останало целят разрушаването на традиционните представи за поетичното. Отричайки правила и измерения, в "По Килгор Траут" поетът разрушава мерките за пространство, определенията "горе" и "долу", "напред" и "назад" или "встрани". Без да познават тези измерения, хората от чудната планета "просто си летели". По този начин се отричат както ограниченията на пространството, така и границите на неща и хора в това пространство, а съответно, и в пространството на поетичното.
          Редица стихотворения (каквото е "Суча от куче") нямат друга задача освен тази да манифестират деструкцията, да изразят негацията спрямо смисъла на съдържанието, спрямо поетичността на езика, спрямо поетиката на миметичния образ. Сблъсъкът между двата художествени модела придобива програмен характер.
           Отново на преден план е принципът на играта, която пренарежда представите за нещата, която на единствената реална възможност противопоставя представата за всички възможни светове. Така в "Постбагоналистичното стихотворение" езиковата игра единствено определя субектите, връзките между действията, размяната на функциите на субектите, неопределеността на действието, на отношенията. Липсва отговор на въпроса - кой играе - авторът с котката, тя с него или езикът си играе с котката и играта, а може би те всички само си мислят, че играят. При тази подвижност и размяна на обектно-субективните функции всичко играе с всичко, което придава условност на самата игра и води до естетическото изравняване на субект и обект, до постмодернистичното премахване на преградата между тях. Стихотворението е илюстрация на релативността на субектно-обектната конструкция, на действието, на подвижността на гледните точки. Неопределеността на субект и действие изтласква граматичните правила в полза на принципите на играта.
          Подобни стихове служат повече като игрова илюстрация на принципите на една нова поетика. Те съчетават митологични видения, звукова игра с префиксите, неочакваността на виденията с липсата на сюжетен център и алогичността на връзките. Далечни философски мотиви придобиват израз на подчертано игрови словосъчетания:
 

        То съм аз. Аз е то.
        Аз съм то. То е аз.
        То успокоява топката...
                            ("То съм аз")

          Играта между Аз и То пародира философския изказ, напомня нонсенсовите конструкции на К. Павлов. Тотална ирония, чувство за абсурдност, за отрицание характеризират не само отделни явления (предимно от естетически характер), но свидетелстват и за определена нагласа на съзнанието, за начин на художествено възприемане. Пренаписването на естетическите ценности, отрицанието на досегашната ценностна и художествена система говорят за усилията на едно поколение да вижда различно, за смяна на художествения поглед, на художественото конструиране на света, при което елементите на деструкцията често вземат превес.
          Една от формите на играта е смесването на семантичните родове. В "Думи към Б" човешкото тяло е сравнено с технически елементи, човешките крака - с крилата на бавно поклащащ се биплан, началните срички от думата "крака" наподобяват звука от въртящите се перки (кра-кра, кра-какра). И в този свят, в който връзките и взаимозависимостите на нещата се увеличават чрез уподобявания, звукосъчетания, несъвместимост на уподобяванията, разместване на функциите, представите за интимно-човешкото също са подложени на деструкция. Любовта навлиза в други, чужди езикови сфери, човешката материя отстъпва пред елементи от света на техническата цивилизация. Иронично-пародийни връзки създават поле за естетически несъвместимости, пародирани стихове от Смирненски разместват смисъла на социалните позиви в сферите на шеговито-игрови представи. Както речника на любовта, на човешки-интимното, така и революционно-романтичните призиви отстъпват пред един "дехуманизиращ" поглед, пред законите на понятието "дехуманизация", довело до толкова противоречиви прадстави в сферата на естетиката и философията.
          Сблъсъкът на естетически противоположни редове, на болезненото, грозното, умиращото с екзистенциална драма, на роденото за живот, съчетанието на несъвместимостите са обикнати похвати в тази поезия. Тя търси разширяването на границите си не само в умножаването на представите за поетичното, но и във връзките, в отношенията между тях.
          След първата силна вълна на постмодернизма, след три-четири години в писането на Йордан Ефтимов се забелязват известни промени. Следващата стихосбирка носи заглавието "Единадесет индиански приказки", което говори за използването на приказни елементи в тях. Сменила се е, до голяма степен, досегашната ъгловатост на стиховете, пределната фрагментарност е отстъпила на по-големи структурни цялости, на елементи на приказна сюжетност, на внимателно внасяне на социално-исторически мотиви.
           Приказните елементи придават необикновеност на случилото се. Зад човешките деформации и уродливост лежи мотивът за смъртта, за спрялото движение, за липсата на нормален обмен със света. Умирането на сетивата означава край на човешките страсти и явления, липса на съзнание за самото умиране. Най-тежката присъда над жителите на Южна Америка, завладяна от белите, била, че те са вън от живота, от новото, "жители на отдавна открита страна". По същество тази стихотворна приказка е една присъда над спрелите форми на живота, което, макар и отнесено във фолклорното безвремие, насочва стрелите си в съвременността и по косвен път е една защита на живота.
           Много от тези приказки отпращат към жестокостта на историческите завоеватели. Поетът разказва просто, с примес на ирония. Наивистичните приказни елементи са примесени с иронична дистанция спрямо митологично-приказното. Сливането на древно и съвременно светоусещане и виждане създава раздвояващи се планове.
           Заглавия като "Духът на преден план", "Добра надежда" влизат в пародийна, иронична връзка на романтичното с грозната проза и жестокост. Сякаш всичко в тези стихове - екзотични представи, романтика, митологични навеи, привидна приказна простота, елементи на песенност, идва, за да подчертае жестокостта и смъртта, да сблъска пластовете на поетичност и привидна простота с увеличената по този начин материя на грозното и ужасното. Може би най-характерното в тези приказки е, че приказното, или митологично-фолклорното, води до тяхното антитетично развенчаване, че това е поезия двупластова, в която дори случаите на лиризъм са вмъкнати само за да открият антилиризма на случващото се. От всеки елемент на лиричното произтича съдържащият се в него антилиризъм, както самото заглавие "Индиански приказки" е повод за разкриване на една жестока страница от историята.
          "Числа" и "Африка" до голяма степен отговарят на въпроса за обществена насоченост и ангажираност на това време. В рецепциите на нашата постмодернистична поезия махалото се движи от съпротивата срещу пряката обществено-идейна заангажираност, срещу терора на пряката "полза" и тероризма на непосредствените значения до естественото бунтарство и протеста срещу затвореното духовно пространство и неподвижността, срещу застоя на съвременния живот. Изострените духовни сетива на поета отзвучават не толкова тематично, колкото по същество на състоянието на темповете на съвременността.
            Родната действителност е непосредствен обект на "Сон возпевший плач о бедной моей мати Болгарiи". Използвайки възрожденския език, изпълнен с църковнославянизми, поетът вмъква пародийно стихове от Ботев, сблъсквайки критериите на две различни епохи. Възрожденският език засилва гневните реакции на съвременника, който не премълчава недъзите и отрича фалшивия оптимизъм. С първите си стихове поетът акцентира върху отрицателното в мисленето и поведението на българина, за пръв път така дръзко и конкретно говори за цинизма на явлението, за помътнелите ценности и критерии, за липсата на гражданско чувство, което прави всякакъв решителен протест у нас невъзможен:

      Не искам нищо да чуя,
      защото и без друго го знам.
                                             Майка
      на всички българи склонността
      към цинизъм, липсата на възгледи, май-
      мунката на лицемерието, на страха за кожата.


       

           Творбата, по същество сатирична поема, е сурова присъда над общественото безличие, развихрило се под удобната съвременна позоция "нищо не може да се направи", връх на която е вариант на познатата пословица "Не ритай срещу облаците".
           За пръв път след Алековия "Бай Ганьо" така пряко се назовават недъзите на една деформирана психика, привикнала да се крие малодушно зад обстоятелствата. Без да определя политическата терминология на явлението, поетът вижда безотговорността и отказа от мислене. Принципът "всичко е еднакво" е недвусмислена перифраза на циничната съвременна фраза: "Всички са маскари". Липсата на историческа памет е вярно посочена от автора като пространство, освободено за "нови татуировки". Ако българинът е верен на нещо - то е единствено на своето "нищенстване". Привързан за нищото, безсилен да изведе нещата докрай, той е способен на инертно спиране по средата на пътя. Сблъсквайки две епохи, Йордан Ефтимов актуализира темата за българина, като улавя съществените слабости на масовата психика днес и разкрива нищетата на мисленето на част от хората в наши дни.
          Темата за затворени духовни кръгозори, за затвореност и неподвижност на духовните сфери на живота продължава в редица стихотворения като "Стадионът", "Пейзаж в съня", "Феновете на рапа" и др. Жаждата на поколението ни гледа през очите на една младост, копнееще да прескочи рамките на провинциалното битие, да прехвърли с овчарски прът "отвъд", да превземе на сън митичните цели ( "Стадионът"). Но вместо достигането на мечтаната цел започва въртенето в кръг: "Бягах и края все се отдалечаваше" - твърди лирическият Аз - нещо като представата за разбиването на Вселената. Усещането за затвореност, за неподвижност в дългоочаквания преход, за плен в живота на "пошли денотации" създава чувство за вграденост:

      Имагинерният ни живот е все тъй неразчетим,
      като зарязан гигантски строеж.

          Остри ъгли на съчленяването, внезапна смяна на представите, чупене на линиите на израза увеличават чувството за задух, безизходност и духовен застой. Политическото безвремие, засотялите темпове на движението намират верен израз под формата на изповед на поколението. Тягостната картина на съвременността се допълва от стихотворения като "Пейзаж в съня" - тъжна представа за грозното всекидневие на един град, чиито жители са ужасени от мисълта, че са мъртви, сънуващи не други градове, а други времена.
          Като части от света, който описва, поетът вижда улицата, разлятата по нея бира, играта на живот между отсъствие и присъствие ("отсъствие/значи ни има"). Безредието на мисли, предизвикано от опиати и разрушени връзки на представите, довежда до тъжното съзнание, че целият свят без център и опора, изтъкан от всеобщото нехайство към всякакви принципи и ценности, си отива:

      Читателю,
      вземи си сбогом със хипарията,
      която си отива.


       

           Колкото по-плътно се докосва до вътрешния образ на съвременника, толкова по-плътно в сферата на интимно-човешкото, на любовта се настанява пародийното отношение ("Любовна песен", "Пенелопа, или за верността", "Целувката"). Пародирайки евтини сантиментално-драматични представи за кръвта на влюбените, смесена с морето, авторът сам коментира поетическия шаблон: "Казвам "кръвта", но това, разбира се е само образ..."
          Колкото повече тематиката претендира за определен тип познати, романтично-традиционни представи, толкова пародийният сблъсък с готовите шаблони е по-пряко изявен. Така е в "Пенелопа, или за верността", където съвременната Пенелопа работи в заводите "Щайс", а нощем се връща в мрачния коптор в "Надежда". Сблъсквайки различни времена - класика и съвременност, Йордан Ефтимов създава пародия на класическата Пенелопа. Езикова игра, глаголи с разместени срички, пародийни съчетания на всекидневни и фолклорно-фантазни елементи и огрубявания на езика разрушават художествените изиквания и норми на реалистично-миметичния, традиционно-романтичен модел. Самият синтаксис се намесва като герой на творбата:

      Откак се обърка синтаксиса: -
      стана див, стана и викна сам - като жив!

          Критериите за художественост на образа - "жив, пластичен, правдив", отстъпват на друга поетика, в която на преден план не е нито верността с действителността, нито пластичността на образа, а художествената игра на езика и двупластовостта на пародийното и иронично слово.
          Един от проблемите, продължаващ да вълнува философията и естетиката на постмодернизма, е различното естетическо възприемане на човешкото тяло. Подобно на лирическия субект на Рупчев и неговия модел за раздвоената личност, тялото на любимата в "Букви" на Й. Ефтимов се състои от несвързани помежду си представи, изпълнени с ирония. Както всички останали образи, то е съставено от противоречиви стилистични пластове, от съчетанието на необикновеното и грубо натуралистичното, от тайнствено-далечното и стилистиката на обикновеното и познатото.

      В крайна сметка, дори и да не искаме, това сме ние,
      това е нашето щъкане -

ще каже поетът, за да ни примири със самото съществуване, със собственото ни тяло, със самите себе си. Още веднъж екзотичното, литературната образност отстъпват пред процеса на прякото сражение с литературността.
          Йордан Ефтимов сменя художествените ъгли. Ако в "съдържимото на устата" и "Целувката" части от човешкото лице будят представи за груба телесност и водят до отвращение от тяхната подчертана биологичност, то в "Безкрайното умножение на любимата" материалното добива странни превъплъщения. Представите за любимата се трансформират в елементи от растителния и животинския свят - тя е сърнелата, която се превръща в сърна, убита от ловците, смоковница с усмивки, превърнати в плодове. Странно естетическо изравняване на различни субекти съчетава различните сфери на битието на едно и също философско и битийно равнище. Това позволява на поета да се обърне към сърнелата като обект на нежност, любов и непостижимост.
           Играта с необикновеното умножаване на субектите премахва границите между нещата, между явленията на природата и човека. Процесите на естетическото изравняване, започнали своята настойчива изява през 70-те и 80-те години, тук достигат своята кулминация. Присъствието на любовта обхваща "царството на гълъбите, херцогството на бозайниците, империята на дървесните видове и апанажа на влечугите". Нежността е нещо немиметично - ще подчертае авторът - нещо повече, тя не се поддава на верифициране. Любовта е далече от всяка истина.
            По този начин поетът брани неправдоподобността на своите трансформации, достига чрез играта до сърцевината на своите естетически позиции, до философски представи за формиране на съществуване. В тази философска и естетическа представа за света неподвижността не съществува; релативността на присъствие, движение и форми е основа за всяка неочакваност и трансформативност:

      Откъдето и да бъдат погледнати,
      се вижда само отдалечаване или приближаване,
      не и те самите. Само функциите на техните пристъпвания...


       

           Ако трябва да определим с една дума характерното за поетиката на Ефтимов, това ще се окаже невъзможно. Тя не е нито само поетика на съня, нито само на отелесняването, на опредметяването на образа. Фантазия, игра с недопустимото, езикова игра и пародиране разрушават традиционната пластика, заменяйки я с пределна фрагментарност и дисперсия. Съчетанието на несъвместимостите е характерно за този художсетвен модел, при който предметност и художествена условност, прозаични подробности и алогични връзки създават по-скоро модел на смешението, отколкото на традиционната пластичност. На деструкция и отхвърляне подлежат всички форми на баналното и общоприетото, включително и самото всекидневие. Дори и сънуването ("Сънуване с отворени очи") е по-скоро пародиране на поетиката на сънищата. Употребата на думи като "съдбовност", заети от речника на метафизичното, в съответния контекст издават книжна нагласа, а другаде прозаичният контекст окарикатурява сантименталния смисъл.
           На фона на изхабения романтично-сантиментален и модернистично претенциозен език желанието да се премахне всякаква украса, да се направят интересни незначителни явления от прозаичното всекидневие, да се подмени прекият емоционален изказ с неподправени форми на живот е характерно за поетиката на Ефтимов. Да се скрият мисълта и чувството зад обективизиращи подробности и материализирани представи, е общ момент на постмодерната поетика.
           Материализиране на съдържанието в предметно-битовото, скриване на човешките отношения зад частите на апартамента (спалня, хол, стълбище и т.н.) са особено характерни за "Към срамежливата ми господарка". Представата за празна всекидневна, за спални, свързани с мелодрами, създава усещане за тъпчене на място, за непълноценен, неприемлив живот, който оставя противни следи. Безсюжетна, монтажна композиция, подвижен субект, връщане към детството - всичко тук е насочено към деромантизация на всекидневието. Бит, улици на града, порутени сгради, студени спални, линееща любов отнемат всяка идеализация. Самото човешко тяло, вехнещата любов са насочени към развенчаване на литературния фалш.
           Естетическият интерес, както и интересът към създаване на нова, оригинална поетика, която руши традиционните поетични системи, са закономерно явление за тази групи поети. Борбата с тривиалното, деструкцията на поетични системи, присъщи на миналото, антимемизмът, антиверификативността, непрекъснатата ирония характеризират техните търсения. Критичен поглед към бит, всекидневие, към улиците на града говори за нова безжалостна среща с нещата, с живота, с външната емоционалност, с остарели фалшиви конструкции.
          Понякога естетическите задачи и амбиции, запълнили поетичното пространство, оставят малко място и въздух за други форми на съществуване на поетичното и амбициозните програми се самоизчерпват. Понякога комуникацията с читателя е програмно затруднена. Но това е поезия, в която новаторството не е самоцелно, естетическите търсения не изключват обществения смисъл, изтласкването на някои традиционни хуманистични представи не означава антихуманизъм.

 

 

 

Електронна публикация на 05. май 2002 г.
Публикация в кн. "Литературни търсения през 90-те години",
С., 2001, Академично издателство "Проф. Марин Дринов".

 

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]