Панайот Карагьозов

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

СИЛАТА НА ЛЮБОВТА И ЛЮБОВТА НА СИЛАТА
във взаимночетящите се малки литератури:
"Жените на Варшава", "Германия - мръсна приказка" и "Сок от простата"1

 

Панайот Карагьозов

 

         Религиозно-идеологическите перипетии, през които преминават балканските славяни, формират трайни особености в техния начин на живот. Покръстването, богомилството, а по-сетне турското робство и социализмът (в разрез с твърдението, че "битието определя съзнанието") подчиняват материалното благополучие на индивида на неговата верска или партийна принадлежност. Религиозната неравнопоставеност и идеологическият монополизъм насаждат покорност сред масите и подбуждат към емиграция непреклонните. Развива се робската двойственост да се говори едно в семейството и сред близките, а съвсем друго - пред началниците и колегите. По различен начин си мерим думите и когато сме в родината или зад граница.
         Докато за прокудените от страната (независимо дали го признават или не) странството е "пуста чужбина", за останалите в нея - чужденците и емиграцията често са единствената надежда за промяна. Балканците, надявайки се, че роднините са като Дон Кихот и ще се бият с вятърни мелници за тоя що духа, хранят илюзии че ще ги осинови ту дядо Иван, ту чичо Сам, ту вуйчо От-Тай-Ван2. В крайна сметка от интернационализма остава фолклоризмът "Как ще делим? По братски или по равно?".
         По-плодотворни от неудачните политически "сродявания" са индивидуалните и културните ни връзки със света. Дали ще видим, опознаем, купим или припечелим нещо - все е от полза. Сравняването и съизмерването с постиженията на другите народи, дори и като "ускорено забавено развитие" или "догонване", показва оригиналността и "конвертируемостта" на балканските творци и художествени продукти. От Въпросите на княз Борис към папата, през "За Буквите", "Шестоднева", "Историята" на Паисий и цялото Възраждане, та чак до наши дни чужбина и чужденецът, а по-късно емигрантът и временно пребиваващият в странство нашенец, заемат трайно място в южнославянската словесност. Чужбина и емиграцията се сакрализират и от тях се очакват чудеса.
         Знаменателни стават две книги: "Бай Ганю" на Алеко Константинов и "Травнишка хроника" на Иво Андрич. Ганю Балкански - първият антропоцентричен персонаж в българската литература - "идва" в нашата действителност след като, наметнат с "белгийска мантия", е "опипал" с балкански поглед Европата, а консулите-чужденци от Андричовия роман си отиват от Босна (мини-модел на Балканите) с множество визуални впечатления, но без да успеят да я разберат, а още по-малко - променят.
         Фолклорността, застъпена и в посочените произведения, е друга традиционна южнославянска особеност. Робството поражда колективност и анонимност във всички сфери на бита и съзнанието. Словесността също става групова по създаване и разпространяване и едва в средата на XIX век започва преходът от колективно към индивидуално художествено съзнание от модерен тип. В епохата на модернизма и индивидуализма "модерният" борец за собствения интерес, бай Ганю, с помощта на колективното повествование е показан как иска да властва над обществото. И обратно - в зората на завръщащия се колективизъм (1945), Андрич, използвайки богата фолклорна палитра, чрез авторската хроника разкрива подчинеността на индивида на етно-религиозния социум.
         С течение на времето южнославянската фолклорна нарация се стилизира, модифицира или прикрива, но никога не изчезва от реквизита на историческата ни поетика. И ако в средата на XVIII век е изглеждало невероятно, че "Разговор угодни народа словинского" (1756) е оригинално авторско дело на хърватина Андриа Качич Миошич (а не сборник с народни умотворения), днес е трудно да повярваме, че изпълнените с множество фолклорни повествователни похвати, идеи, схеми, персонажи и т.н. съвременни текстове са напълно авторски. В писанията на някои постмодернисти откриваме всичко, с изключение на нещо тяхно, а в най-новата литература колективността от соцреалистично "възпяване на колектива" се превръща в скрито или полускрито създателско и пресъздателско средство, достойно за постмодерния девиз "Нищо чуждо не ми е чуждо"...
         С колективността е неразривно свързана темата за робството и свободата. От свободата на народа, църквата, държавата и пр. през Възрожденската епоха се преминава към свободата на личността в ново, по-ново, най-ново и новото време.
         Робството, сведено до насилване и изнасилване на честа и вярата, осезателно се отразява в съдбата на слабия пол. Дъщерите на [практически] последните южнославянски православни владетели княз Лазар Хребелянович и цар Иван Александър, Оливера и Мара, отиват в султанския харем на Баязид без да променят вярата си. По-късно обаче матримнианото насилие от страна на мюсюлмани върху красиви християнки е обвързано с приемане на исляма. Във фолклора балканджи Йово геройски, но безуспешно, не дава "хубава Яна на турска вяра", а в агиографията - единствената славянка, църковно провъзгласена за мъченица на мюсюлманското насилие, св. Злата Мъгленска (+1795), за да стане жена на турчин е заставяна [и от близките й] да се откаже от християнството. Изнасилването като крещящ израз на безправието най-силно запечатват в масовото съзнание литературни епизоди като тези от "Под игото" ["Бурята"] и "Козият рог".
         От живота в историята и литературата попада един от най-големите балкански политически, военни и сексуални насилници - султанският пълководец Омер паша Латас (1806-1871). Фактът, че по произход Михаил Латас е хърватски католик, показва че насилието няма етнорелигиозна, а властническа същност. Същото потвърждават и редица еничари със славянска кръв. Дълго обитавайки страни, в които "властта на насилието" и "насилието на властта" вървят ръка за ръка, южните славяни обаче отъждествяват сексуалната извратеност с етноса, религията или идеологията на угнетителя.
         Половото насилие на поробителите компенсаторно поражда у потърпевшите стремежа към идентична мъст, която обстоятелствата ограничават и преобразуват в мит за южнославянската мъжественост.
         Християнската моногамия отхвърля възможността за хареми, а строгостта на патриархалните нрави дълго не позволява реалното доказване на мъжествеността извън рамките на законния брак. Сексуалната потентност се проявява вербално - чрез осмиване на половата несъстоятелност на османлиите, които, за да охраняват харемите си прибягват до помощта на евнусите и чрез псувните по техен адрес. По-късно се появяват фолклорните "декамерони" на онези, които са имали възможност да пребивават в странство, а след тях - литературни и... агиографски3 идеологизирани образи на славяни-любовници на мюсюлманки.
         За поробените потентността е едновременно господарски атрибут, блян по свободата и неин символ. Симптоматичен в това отношение е персонажът Заим от "Прокълнатият двор" на Андрич, който в условията на регламентирано и метафорично лишаване от свобода в истанбулския арест, асоциира свободата с многобройните женитби и жени, които вероятно е имал единствено в съзнанието си.
         Възникнал като противодействие на реалното насилие, митът за половата потентност на роба превръща първоначално представата, а сетне и самият [извънбрачен] секс в насилие. Сексът от двустранен процес се превръща в едностранен акт. Двустранното удоволствие е подменено от едностранното превъзходство. Удоволствието на превъзходството дълго е предполагаемо, въображаемо и словесно. Негови "материализации" са меракът и псувнята...
         Потисканата "мъжественост" изригва успоредно с националното освобождение, бързата урбанизация и пътуванията в чужбина. Останал без господар, насилваният не може да осъзнае, че свободните са равни и сам иска да насилва. Но мъжествеността като колективна потенция остава в робското минало и в условията на свобода на преден план излиза индивидуалното й доказване. Страхливите скришом реализират мъжествеността си в новооткритите публични домове, а по-смелите въвеждат в публичното пространство любовниците си. Платената любов доставя удоволствие, донякъде - превъзходство, но в никакъв случай "удовлетворението" на завоевател, господар и безнаказан насилник. За да се открои "уникалната" национална сексспецифика, е необходима интернационална среда...
         Никой не е пророк в родината си и исторически култивираната, възпирана и деформирана южнославянска полова стихия се отприщва в чужбина. Към първоначалните еднозначни - жестове и двусмислени подмятания на бай Ганю и събратята му към чужденките се прибавят щедри обещания и... части на тялото. Поради това че в края на XIX и началото на ХХ век в странство следват значително повече южни славяни (които понякога се връщат не само с любовни "романи", но и със съпруги), отколкото техни сънароднички, се затвърждава митът за балканската полова атлетичност - своеобразно превъзходство над чужбина и чужденците.
         Възникнал като противовес на турската сексуална извратеност за отмъщение на Ориента, митът за южнославянската мъжественост [временно] се [само] "задоволява" с обладаване на Европата.
         Но наред с "Крадецът на праскови" България отново посещават богати и влиятелни чужденци [военни, консули, посланици, търговци]. И докато чрез персонажите на Елена Петрашева ("Поручик Бенц"), Зара и Ирина ("Тютюн") и др. се възстановява позабравената робска сексуална зависимост: господар-подчинен, триъгълникът Борис Морев - Ирина - фон Гайер - разколебава и митизираната нашенска потентност...
         След характерната за края на ХIХ и първата половина на ХХ век платена любов в следвоенна Европа настъпва времето на свободната любов. Но свободната любов заварва славяните отново несвободни. За сметка на това двойственият социалистически морал по своеобразен начин подхранва и доразвива мита за мъжествеността. Социалистическа България е розова долина, в която се раждат, израстват и възпитават най-силните мъже на планетата. Борците и щангистите стават официалното превъплъщение на идеологическата потентност, гарнирана по-сетне с красотата, нежността и недостъпната привлекателност - на гимнастичките ни.
         На неофициално равнище южнославянската полова атлетика също "жъне успехи". За разлика от югослявяните, имащи паспорти за цял свят, българите са ограничени в рамките на соцлагера [а на практика - изолирани в родината си], но и едните, и другите, реализират сексуалния си потенциал предимно в сферата на международния туризъм. От Черноморието през Охридското езеро до Адриатика гордо шества новият сексуален конквистадор - гларусът. "Момата англичанка" от междувоенния градски шлагер отстъпва място на "чахкините", "полекините" и рускините от плажния соцфолк. Мъжагите, обладали [западно]германки, например, пък се изживяват като сексдисиденти. Възхитен от дължината на клюна си [и не виждащ по-далеч от него] соцгларусът не разбира, че тези чужденки идват при него, поради невъзможността да отидат другаде...
         В гларуси се превъплъщават и редица следващи или работещи в страните от Варшавския договор южняци. Независимо дали завладяват девойките в затворената територия на студентското общежитие, или в свободното пространство на бара, ресторанта или дискотеката, те изпитват задоволството, че стоят най-високо във фалшивото социалистическо етажиране: провинциалист > столичанин > чужденец. И едните, и другите снизходително не забелязват, че африканските им конкуренти живеят на още по-висок клон.
         Предвоенното поколение обвързва мъжествеността с изконната студентскогастарбайтерска прагматичност, но родените през 50-те години възвръщат на балканската потентност изначалната й идеологическа мотивировка.
         Парадоксално на пръв поглед, в посткомунистическия балкански ареал възстановяването на идеологическия плурализъм и личната свобода са съпроводени с поредното отъждествяване на половата потентост с властта, етноса или вярата. Силата на любовта отново е изместена от любовта на силата.
         През 90-те години мъжествеността на спортистите ни от насочена към чужбина пропаганда се превръща във вътрешна посткомунистическа секс - (и не само секс) заплаха. Подобно на Алековия герой, борците напускат страниците на вестниците и завладяват живота. По-точно от спортните рубрики преминават в криминалните, след което се "утаяват" във фолклора и литературните серийни калчевиади и даверовиади. Заедно с мутирането на понятието метреса в мутреса любовта възвръща продажността си, а сексът става равносилен на насилие. През десетилетието на рекета господства ерекцията на бухалката.
         Още по-лошо е обаче в Югославия. Там се стреля по-често и по-масово, насилието е не само между имащите и по-имащите, а между цели народи и религии. Многовековният блян за сексуален "реванш" за някогашните безчинства на неверниците се "сбъдва". Меракът и псувнята от своеобразен полов катарзис и вербална мъст на бившия роб се превръщат в зверски групови изнасилвания на босненски и косовски мюсюлманки. Митът за потентността най-сетне става реалност. Митотворният кръг се затваря, но насилието не спира, то остава спирала...

 

* * *

 

         Абстрахирайки се от официалната демагогска пропаганда и битовизмите на гларуслъка, любовта и сексът по време на неограничените ограничения на соца са сред малкото полета за изява на личността. "Сексот е света работа, - пише в дневника си един от съвременниците - не заради тоа што се споjуваат во едно цело две спротивни суштества, при што треба да се роди нов човек, туку затоа што при тоа споjуванье човекот и жената, еден пред друг, се откриват себе докраj. Зад оваа граница немаат повеке никакви таjни"4. Бягайки от "голямата социалистическа правда" в "малката" житейска истина, редица хора са изправени пред въпроса за помиряване на обществената резигнация с личностната реализация. Едни преглъщат от бутилката, изживявайки в реални граници "пиянството на един народ" чрез гроздазъм, други, опиянени от прегръдката на любовта, търсят по-различен оргазъм. Независимо, че и в средата, и в края на ХХ век любовта и сексът разнообразяват метаморфозите на мита за южнославянската потентност, често те са същност и израз на свободата.
         Силата на любовта и любовта на силата показват единството и многообразието на социалистическата интимност. Техни художествени отражения са "Жените на Варшава" (1967) от Георги Марков, "Сок от простата" (1991) на македонския журналист и писател Йован Павловски (в [мистифицирано] съавторство с героя му Ангел Биков) и "Германия - мръсна приказка" (1992) от Виктор Пасков. Най-общто между посочените творби на съвременната южнославянска белетристика е, че ситуират темата за любовта и секса като форма на свобода през социализма в чужбина, и че при разработването на избраната проблематика използват фолклорни повествователни похвати.
         От трите произведения най-условен е хронотопът в "Жените на Варшава". Голяма част от действието на повестта протича в полската столица, където студентът по геология Павел за шест години изживява три [главни] любовни приключения, които по-късно разказва на стария овчар Йордо. Според повествователя, който нито е бил във Варшава, нито е виждал героя си, най-голямата стойност на тази история е нейната достоверност "т.е., че тя се случила преди десетина години, че е напълно вероятно да се случи по кое да е време и на кое да е място"5. Въпреки предположенията, че в основата на сюжета лежат автентичнохипотетични любовни приключения на български студенти в Чехия, авторът съзнателно ситуира художествената фикция във Варшава. През 1967 г., в навечерието на Пражката пролет, свободомислието в рамките на Варшавския договор се свързва предимно с Унгария и Полша. За Г. Маков Варшава се оказва по-прилекателна от Будапеща, например, и поради това, че в полска среда по-добре «се вписва» монахинята Мария, чиято принадлежност към строгия католически орден преследва определена авторска цел. В повестта на Г. Марков "конкретизираната" като Варшава чужбина е символ на надеждата.
         В "Сок от простата", въпреки многобройните връщания в македонското настояще и минало, основното действие се развива в Москва през Горбачовата перестройка. Авторът на романа, Йован Павловски, македонски кореспондент там, е очевидец, слушател, читател и литературен пресъздател на множеството любовно-сексуални похождения на сънародника си А. Биков, чийто трагично незавършен почти четиригодишен мандат в съветската столица започва през на лятото на 1986 г.
         В края на осемдесетте години в многонационалния Съветски съюз се проявяват сходни с протичащите в СФР Югославия процеси на федерално разпадане и народностна нетолерантност. Москва заема особено важно място в македонското историческо съзнание. По време на Възраждането там учат, творят и лобират редица южнославянски будители, чиито мечти за македонска държавност с благословията на Москва [олицетворена от Сталин и Коминтерна] няколко десетилетия по-късно се сбъдват. От Москва [в голяма степен] зависи постфедералното бъдеще на Република Македония. В най-големия славянски и православен център отчетливо се чувства напрежението, идващо от кавказките и средноазиатски републики, напомнящо косовскоалбанската опасност. Затова не е случайно, че от изобилните сексуалноинтернационални преживявания на героя на преден план са изведени любоните му връзки с рускинята Любов Алексеевна и киргизката Шарин Рашатовна, че е отделено доста място на Молотов, Сталин и съветския политически живот, че с негативен знак са показани азербейджанците. Съотнесена към родината на автора, съветската чужбина напомня поговорката "Казвам ти, дъще - сещай се, снахо!".
         Основното действие в "Германия - мръсна приказка" е съвсем кратко. През есента на 1968-ма авторът-лиричен герой от следфестивална София "попада" в германския град Фрайберг, където на фона на мрачната гедерейска действителност описва случващите се през следващите три месеца идеологизирани сексуални премеждия. За В. Пасков Германската Демократична Република - е колкото чужда, толкова и своя, тъй като зад лъснатата витрина-символ на социалистическия лагер се вижда най-ясно неговата морална, физическа и политическа мръсотия.
         Активният герой на повестта "Жените на Варшава", Павел, е представен като студент в полската столица и като геолог, доброволно разпределен в затънтена част на родината. Той "бил млад, бил здрав и ходел по футболни мачове", "лицето му било съвсем обикновено", "не е имал никакво положение в обществото, нито пари". Освен това през варшавския период студентътчужденец "нямал амбиции в професията си или поне не ги изявявал". Павел е един от многото, но от тези, които са едновременно и обикновени, и оригинални. Често непредсказуем, той най-добре изявява самобитността си като разказвач и любовник. През студентските години бъдещият геолог е любовник и разказвач, след завръщането си в България - само разказвач.
         Хаотичността и противоречивостта на Павел превръщат в любовна хармония неговите две максими: "Не обичам да се изнасилвам" и "Нещо да се случи". Благодарение на тях, от една страна "той се отказал от възможностите на амбулантен любовник и дон-жуан, за да намери онова, което му било необходимо, романите", но от друга - "забъркал само ония няколко истории, които по-късно разказал на стареца Йордо". Всъщност, интимните преживявания на героя не се изчерпват с тези флиртове и въпреки че приятелите му по балкански го упрекват, "че заради съмнително любовно увлечение е пропуснал толкова реални момичета", и че "въпросът бил не в романа, а в бройката", сънародниците му "приказвали за него с известна национална гордост".
         От глорифициращите балканската потентност количествени и качествени измерения на интимността в чужбина се интересуват само митоманите. За Павел любовните преживявания в Полша са част от неограничената му свобода там. Те са свободата на избора - от многото да се подбере желаното.
         Варшавските романси на Павел с Барбара, Ева и Мария обаче придобиват съвсем друг смисъл в условията на несвобода. За броени дни Павел изминава огромното разстояние от Полша до забравеното и от Бога, и от геолозите, некартографирано кътче на България. Там, за разлика от Варшава, където любовта като личностен себеизраз, загърбва професионалните му амбиции, младият висшист търси трудовообществена реализация, която нито идеализира, нито обвързва с някакъв идеал.6 Както и в любовта, в труда той търси човешкото. За да бъде намерена истинската любов са необходими двама души, за да бъде свършена дадена работа - понякога е достатъчен един. Все пак съотношението: 1 работещ към 6 неработещи в една бригада или общество е отчайваща. Дори и ако това е Джендем баир...
         В метафорично- ограниченото пространство на Джендем баир и за 28-годишния Павел, и за имащия 82-ва лазарника пастир Йордо конкретните любовни преживявания от свобода на избора се превръщат в избор на свободата: "Че защо сте се разделили с Барбара? [..] Че защо не си се оженил за Ева?» [...] Че ти защо си дошъл тука? Заради едни камъни ли? Аз на твое място щях да си остана там." - пита и си отговаря сам старецът-самотник. "Не знам. […] Случва се... Тръгваш на някъде, а не пристигаш... […] Трябваше да дойда! Заради много работи, дядо!" - неубедително се измъква осамотяващият се млад мъж.
         Варшавските авантюри на Павел се превръщат в алтернатива на обезлюдения Джендем баир. Те открояват свободното съжителство на индивида и колектива. Бракът на Йордо с повъзрастната и зла жена, обръщала се към него не по име, а с "ей, нашият", се е самоизчерпал преди консумацията му. Бригадата на Павел се разпада бързо след пристигането в Джендема и той остава сам, а малко по-късно старият овчар занемарява стадото си и накрая съвсем го напуска. Г. Марков деликатно внушава, че оптималното осъществяване на своето чрез другия/другите, особено при регламентирана несвобода, е любовта: "Всъщност мъжът и жената са двете половинки на един и същ човек, които постоянно са разделени, за да се търсят" - изрича фантазьорката Барбара. При демагогския колективизъм откровеността и свободата се постигат най-лесно в любовта.
         Върховенството на личното и интимното над колектива и идеологията е представено чрез образа на монахинята Мария. Любовта е способна не само да откъсне езичника Йордо от стадото му и неизживяния му живот, но също така и да "освободи" фанатичната католичка Мария от високите манастирски зидове. Любовта надвива [само]ограниченията на религията, тя ще победи и идеологията.
         Въпреки четвъртвековната разлика между публикуването на "Жените на Варшава" и "Германия - мръсна приказка", повествователното време в тях се застъпва. Доколкото протагонистът на Г. Марков от Полша попада на Джендем баир, но след смъртта на овчаря "Павел се опомнил. И тръгнал през пустинята назад", а Виктор Пасков [като автор и герой] скоро след "опомнянето" на Павел потегля към Фрайберг, може да се спекулира, че Виктор, като пренаписан "портрет на своя двойник" Павел, от Джендема заминава за най-западния социалистически Изток.
         И без спекулации е ясно, че възмъжалият "невръстен убиец", "малки цар Виктор", след като е опоетизирал цивилизационния принос на чешкия лютиер Георг Хених към музикалната ни култура, сам става музикален мисионер. В "Германия - мръсна приказка" чрез западната поп-музика той проповядва любов. Чрез любовта търси свобода...
         Подобно на пиесата на Марков "Аз бях той", Виктор е беден като Павел, но докато вторият "нямал никакво положение в обществото", първият с майка-реакционерка, баща, изключен от партията, а самият той изхвърлен от всички гимназии, е лишен не само от положение в обществото, но и от място в него. Павел може да разказва. Виктор може да пише и свири. И двамата могат да любят.
         Темата за бедността от "Балада за Георг Хених" се настанява в "Германия - мръсна приказка". Докато в Баладата посредством чеха Хених и българските му ученици битовият недоимък е противопоставен на духовната беднотия, а бюфетът - на виола д' аморе, в Приказката - бедността е интернационализирана. Социализмът е принудил родината на Бах да "внася" музикални гастарбайтери, които контрабандират към своите страни немски пиана, цигулки и акустични уредби. Впрочем, само чрез стокооборота на подобен СИВ7, в който неумеещите произвеждат стоки, за тези, на които не им трябват, може да се проумее извинението на бащата на автора-герой, че изневерява на майка му само за негово добро...
         Феноменалният тромпетист и красавец Марин, който в Баладата е принуден да ограничи прословутото си "разсвирване", за да майстори бюфет, в гедерейска среда се принизява до полуплатен любовник и детегледач. Докато Ах-Марин (= на ахмак Марин) оправдава чужбинската си еротика, преплитайки мъжествеността с прехраната8, за сина му сексът от една страна е своеобразно идеологическо отмъщение, при раздялата му с комсомолката Настася9, а от друга - идеологията служи на Виктор за афродизяк при обладаването на гедерейката Илона10.
         В една или друга степен сексът е идеологизиран почти в цялата мръсна приказка. Приятелите на Виктор асоциират грозноватата чехкиня Марта, с която «цяла нощ леят любовна пот под паметника на Съветската армия в Парка на свободата», с Пражката пролет и поради това я харесват изцяло "по идеологически причини". От любов към свободата Зина забременява от финладец, а красивата пианистка Нина за паспорт до Дания е способна да се подложи под директора на провинциалния театър и ръката на Щази в него Хайман.
         В "Германия - мръсна приказка" сексът е повече принуда и насилие отколкото удоволствие. Често той е израз на идеологическа зависимост и жадувано господство. Дегенериралият неонацист и гедерейско ченге едновременно, Кони, показва, че не само «българите са прусаците на Балканите», но и че немците могат да бъдат балканци в Саксония. Кони демонстрира арийската си потентност не само вербално ("ще чукам вашата курва Нина. Ще й покажа как чука истински немец"), но и чрез сизифовските усилия да покори сексуално в мъжката тоалетна "лайняния българин" Виктор.
         Докато в "Жените на Варшава" любовта е форма на свободата, в книгата на В. Пасков изобщо няма любов. В нея триумфира сексът. Той е първичен инстинкт или средство за господство, изнасилващо любовта още в зародиша й. Символ на свободата в "Германия - мръсна приказка" е музиката11. Както разказваните варшавски любовни истории разкъсват самотата на Джендем баир, така пеeнето на "All You Need is Love" свързва свободния запад на Елвис и Битълс с поробения изток. Чрез музиката героите се стремят към свободата и посвоему я изживяват. С пеенето на "Love, love, love" започва пътуването на Виктор от София за ГДР и с "Love, love, love" завършва не само романа, но и метафоричната победа на музиканта над Щази и гедерейщината.
         Своеобразна литературна контаминация и континуация на Павел и Виктор е лиричният герой и съавтор на романа "Сок от простата". Той е романтично сладкодумен като Павел, експресивно циничен като Вик и потентен колкото двамата и целия славянски юг. В края на 80-те години Ангел Биков е зрял, гонещ петдесетака, "мъж с минало"12, бурно, но залязващо сексуално настояще, и обречено обществено и семейно бъдеще. Докато при Павел и Виктор движението в пространството и времето е надежда, Ангел е изцяло закотвен в московския си хронотоп. Повествованието "заварва" Биков в Москва, където е делегиран, за да не пречи на политикоикономическите игрички в родината си, и откъдето, подобно на други известни македонци в миналото, никога няма да се върне.
         Магистърът по икономика Биков е типично изключение, потвърждаващо "правилата на играта" в социалистическа Югославия. Класовият произход, природната интелигентност, силната ученолюбивост и смиреност спрямо господстващата идеология му осигуряват принадлежност към властта и съответното материално благополучие. Ангел ясно вижда недъзите на социализма (и в чужбина дори ги критикува13), но като същински представител на региона и генерацията си се страхува14 от перестройката, "пропукването на световната комунистическа империя" и задаващите се промени в Югославия и самата Македония.
         Изпълнен "со илjадници, со милиони, со милjарди лаги во себе си", героят на нашето време не желае, но не може да не прави също толкова много "смрдливи компромиси" в обществения, професионален и семеен живот. За откровена изява на същността му остават неконтролираните области на четенето, воденето на дневник и любовно-сексуалните преживявания. Последните имат едно решително предимство: в тях той, макар и временно, не е сам.
         Рано останал сирак, отрасъл по общежития и бързо разочарован от брака си15, Ангел всячески се стреми към любовта, но рядко успява да надхвърли задоволяването на нагона. Така е в Скопие, където неговата духовитост и открити сексуални похождения му създават реноме на противопоставящ се [поне] на моралната демагогия чешит16, така е и в Москва, където без дъщерите и приятелите си той се чувства още по-самотен. В Македония проспериращият Ангел трупа богаство за семейството, от което се разтоварва с извънсемеен битов и учрежденски секс. Понякога неизчерпаемата му "биковска" потентност задоволява и неудовлетворени своевременно в юношеството копнежи. Въпреки това еротичните преживявания на героя в Македония са предимно двустранни и спонтанни.
         В Москва силата на любовта е изцяло засенчена от любовта на силата. В страната на петилетките сексът на македонския бик (с редки изключения) изгубва спонтанния си характер. Перестроечната московска любов на Ангел своеобразно свързва социализма с капитализма. Тя е планирана и платена. Чрез пари, подаръци или услуги Ангел плаща, за да удовлетвори физиологическите си потребности и най-вече, за да избяга от самотата. Платени са и срещите на преминаващите през Москва различни югославски функционери с местни компаньонки, които другар Биков умело аранжира повече от мъжка солидарност, отколкото от службашко раболепие17.
         Въпреки неравнопоставеността на страните, комерсиализираните сексуални контакти с московските жени и момичета не са унизителни за последните, които ги възприемат като доходоносно удоволствие и физическо съприкосновение със свободния свят на чужденците. Двете най-красиви, нежни и млади московски любовници на Биков са наясно, че сексуалните им преживявания са единствено достъпните удоволствия в съветската действителност. Марина знае, че не й остава нищо друго "освен да го искористам единствениот вентил што ми преостанува: дупеньето, ако сакам, барем малко, да се радувам на радостите на животот за кои не са потребни пари или пак дозвола от власта!", а Нага риторично пита: "А што можеш во овоj наш ебан соцjализам повеке и да добиеш?".
         От друга страна - сладостта на купената любов вгорчават множеството тъжни битови, социални, политически и междуетнически съветски реалии, които като своеобразно "ресто" Ангел получава от секспродавачките: Нина живее в такава жилищна теснотия, че е невъзможно да спи с мъжа си, без да отказва на девера си; фиктивният съпруг на Марина е скотоложец; мъжът на Люси е "настанен" в психиатрия, само защото е пожелал да емигрира в Израел и т.н.
         От многобройните еротични преживявания на Ангел Биков в романа централно място заемат дългогодишната му привързаност към московчанката Любов Алексеевна и сравнително кратката, но и изключително интензивна, еротична епопея с киргизката Шарин Рашатовна. В първия романс македонецът е безполов Ангел, във втория - балкански Бик(ов). Тези две, по своему дълбоко интимни, връзки се отличават от обичайния покупко-продажен характер на останалите московски контакти.
         Любов Алексеевна Горчинова е не само руска жена, но и загадъчната руска душа! От фактът, че тя е била близка със сънародникапредходник на Ангел в службата и хотелското ложе и почти се омъжва за сърбина Станко Вукевски, е ясно, че нейният интерес към югославяните не е от вчера. Не е случайно и това, че във флирта с южняците доминира изцяло тя. Любов обича секса, но само когато "тя поиска", поради което опитите на Ангел да спи с нея са негово сексуално фиаско. Сама провокирала импотентността му ("правеше се да ме држи на дистанца, да ме онеспособи"), Любов великодушно му прощава. Уверена, че го възбужда, тя "не забелязва" как по време на дългогодишното й присъствие Ангел онанира... "Никогаш нема да бъда твоjа, ама ти ми требаш!" - обобщава отношението си към македонеца Люба.
         Сексуално недостъпна за Ангел (и докато той без комплекс за ерекционен недоимък осеменява съветската столица), Любов Алексеевна пренасочва интереса си към белградчанина Вукевски, комуто се отдава за пари, но когото по същество купува тя. С безплътния Ангел я свързва платоничен флирт, със ставащия Станко - финансови интереси и брак по сметка. В крайна сметка Любов А. Горчинова вгорчава живота и на двамата връстници на СФРЮ. Ангел обрича на самота и самоубийство, а 45 годишния Станко18, който през 1989 г. иска да започне нов живот - на разпадане на семейството му...
         За Ангел Биков Любов остава непозната. От нея научава само, че "обича ябълки, но не обича бързите хора" и, че ще убие съпруга си аджар. Ябълковата метафора остава не разгадана, но заканата се сбъдва. Истинската рускиня не прощава на тези, които я засягат. Любов ще бъде съдена и вероятно оправдана...
         Неразбраната "горчива любов" на Ангел с рускинята завършва без кулминация и развръзка. Биков не разбира и защо Любов отказва на него, а се отдава на Станко, както преди това еротоманката Жана, харесвайки Вукевски го отблъсква, за да се задоволи с Ангел. В секса и политиката не всичко е обяснимо.
         Зад отношенията на Ангел Биков и Станко Вукевски19 с Любов Алексеевна и на Любов с мошеника - "Азар. Грузинец от Батуми или коjзнае откаде"20, макар и в забележките под линия на романа, прозират Кавказкия, Нагорно-Карабахския и други етно-религиозни конфликти, напомнящи албаномюсюлманските попълзновения на Балканите21. Кавказецът е премахнат дефинитивно, но дъщерята на Станко, която азърбейджански търговец "обработва" любовно и религиозно22, е спасена само чрез преждевременното й връщане в Белград.
         Подобни етно-религиозни алюзии навява и връзката на македонеца с Шарин Рашатовна. За разлика от полово неудовлетворената "горчива любов" с рускинята, контактите на А. Биков с киргизката лекарка са сладострастен [Шарин = "сладка"] тайфун. Произхождащата от най-висшата киргизка и съветска номенклатура д-р Ш. Рашатовна, е най-образованата и високопоставена московска любовница на Ангел. Докато Любов А. Горчинова освен с безполовост изпълва жилището на Ангел и с безмълвие, плътската всеотдайност на азиатката е съпроводена от неспирен словесен водопад. Шарин споделя, че иска да има син от Ангел, който да прилича на него, че иска да спи (което вероятно и прави) с приятелите му, докато той гледа, че е обладавана от киргизки кагебейски генерал, с огромен член и професионален опит в секса...
         При останалите еротични връзки на Ангел в Скопие и Москва той е представен и самопредставен като скромен "бик-труженик" на сексуалната нива. Връзката му с Шарин обаче е увенчана с величаещи го сравнения и суперлативи. Необузданата и ненаситна киргизка "кобила" е "смазана" от сексуалния македонски "слон" ("Ебеш како слон, Македонецу моj!").
         Зад описаните взаимоотношения на Ангел с Шарин наднича и лукаво намига многовековният южнославянски мерак за обладаване на Ориента. Както в "Под игото" или "Време разделно", например, и тук най-високопоставената азиатка [= мюсюлманка, беица] търси сексуално удовлетворение от славянин. Нейното сладострастие обаче е ненаситно. Тя иска да достигне еротичния апотеоз, изпивайки сока от простатата на своя партньор. В такива случаи самецът обикновено умира и от сексуален партньор се превръща в жертва. Обречен на самота в собствената си среда, «първиот македонски слон» е готов с наслада да умре в чужди обятия.
         Всъщност, сладострастното самоубийствено убийство остава и за двамата несбъдната мечта, тъй като двустранността на любовно-сексуалните взаимоотношения на Ангел и Шарин преминава в многостранност, която изхвърля Ангел в периферията. На създалия се македоно - мюсюлмански сексфронт (Ангел, Ванчо Илковски, Ильо Заб, от една страна и Шарин, студентката по история Айсу - също киргизка и осетинката д-р Иза, от друга) всеки иска да «издупи» всеки. В крайна сметка Заб, се връща в Македония, а Иза остава да се подвизава в Москва, Айсу се разпада от венерична зараза, а Ангел се самоубива. В окопите на секса остават да лежат най-потентните - Ванчо Илковски и Шарин. Развръзката е отсрочена....
         Сравнени с "Жените на Варшава" и "Германия - мръсна приказка" любовта и сексът в "Сок от простата" са значително по-разнообразни и многозначни. Те са самозадоволяване, партньорство, еротична надпревара, геополитически алюзии и пр. В повечето случаи жените на Москва се любят, за да живеят, а пребиваващите в съветската столица югославяни живеят, за да се любят. Макар и в различна финансова ситуация, и едните и другите съжителстват в условия на несвобода и демагогия, поради което за всички персонажи в романа сексът е не само телесно удоволствие, но и средство за чувствена, словесна и идейна откровеност. Той е предопределен свободен избор - руска рулетка, в която куршумите са почти толкова колкото и любовчиите...
         В трите творби-шедьоври на съвременната южнославянска проза любовта и сексът, освен търсене и израз на свободата, са и опосредствен убиец. "Сок от простата", "Германия - мръсна приказка" и "Жените на Варшава" са своеобразен реквием за множеството любовни жертви. В "Сок от простата" след катастрофи, задушавания в гаражи, инфаркти, препивания и пр. сексът безмилостно - коси любовните "бракониери". Началото на романа на В. Пасков е тъжен поменик на загиналите за любовта и от любовта приятели на автора. Поради недостиг на любов напускат живота още преди да се родят интернационално заченатите бебета, преждевременно умира и разяденият от любовчийство и алкохол Драгомир Аврамов, който някога е "дирижирал царския оркестър с пистолет в ръка".
         Знаменателни в "Жените на Варшава" и "Сок от простата" са двете самоубийства. Непозналият любовта стар езичник Йордо напуска стадото си с надежда по-скоро да се прероди, за да я изживее, а преситеният от секс, но не и от любов, номенклатурчикатеист Бик(ов) - се застрелва, за да не се завърне в стадото си. Йордо и Ангел не желаят да живуркат в общност, където човешките взаимоотношения са сведени до общуване с животни23. Но докато старецът Йордо е самоизчезващ уникат-метафора, "героят на нашето време" Ангел Биков олицетворява цялата "граблива и страхлива генерация", взела от живота повече отколкото е дала. Като продукт и [несъзнателно] оръдие на една система, тя закономерно си отива с нея. Леталният изход на Биков напомня краха на социализма, който, не издържайки конкуренцията на съперника си, се саморазпада.
         В разглежданите творби доминират утвърдените в южнославянската устна художествена традиция разказвачески модели. Марков и Павловски24 умело използват груповата нарация, допълнително изтъквайки колективното съсъществуване на герои и творци по времето на социализма. И двамата се стараят да "разтворят" авторския субективизъм в обективизма на колективното повествование, прибягвайки към похвата "разказ в чекмедже", от което излизат нови вторични и третични повествователи. Към устните варшавски спомени на Павел и за Павел в "Сок от простата" Й. Павловски прибавя "автентичния" дневник на своя герой и забележките под линия. И двете творби вдъхват нов живот на позабравената от края на XIX и начало на ХХ век южнославянска мистификация (Веркович-Гологановата "Веда Словена"; Пенчо-Славейковите "Епически песни" и "На острова на блажените"). Сред множеството прилики в двете творби е и триадата повествовател-вътрешен разказвачслушател/читател, но в "Жените на Варшава" липсата на любов убива слушателя [в подалечна перспектива и самия автор], а в "Сок от простата" - съповествователя.
         За разлика от колективното повествование на Марков и Павловски създателят на "Германия - мръсна приказка" остава верен на автобиографичната креация, но чрез охудождествената индивидуалност той постига ефекта на колективната типизация. В. Пасков не изневерява и на позната от "Балада за Георг Хених" приказност, благодарение на която съзнателно насажданата от него естетика на грозното и мрачното, успява да завърши оптимистично.
         На фона на сходните тематика, хронотоп и повествователски похвати в разглежданите произведения фрапира различното езиково описание на метаморфозите на любовта и секса. Г. Марков портретира героите си, наблягайки върху очите: «Винаги свързвам очите с тайната на човека. Сигурен съм, че върху тях е напечатано онова, което е било, както и онова, което ще бъде." Устните, усмивката и косите са най-често акцентираните атрибути на неговите жизнерадостни героини. Барбара "била съвсем младо момиче с наистина великолепна фигура [...] с разпилени мокри коси [...] дръзко лице и засмени очи […] устните й били твърди, с онези несръчни движения на първата младост и първата жажда [...] Павел виждал само неясните петна по зениците й, уголемени и блестящи [...] смехът й бил приятно звънлив [...] винаги се смеела". Ева "била тъничка с малко слаби, почти детски рамена и съвършено крехка фигура [...] косите й били златисти, прибрани така, че да открият наистина фантастичната красота на лицето й […] очите й имали цвета на току-що разцъфтяла метличина, малко учудена от себе се. Павел обичал да целува устните й. Тя обичала да целува очите му". Лицето на монахинята Мария "било толкова бяло, неприятно бяло, все едно от рождение не била виждала слънце. Само от двете страни на носа, върху бузите й били пръснати дребни лунички. Очите й били големи, тъмнозелени и по своему красиви [...] фанатичният им блясък изразявал нейната вяра в бога и презрение към съблазните на живота […] косите й били скрити [...] но мадонското й лице и зелените очи излъчвали мека, непозната светлина, а устните й стояли полуотворени със загадъчна усмивка". Единствените "волности", които Марков си позволява при описанието на монахинята, са: "Вдървеното й тяло се съживило. Освободено от тежестта на расото, то се залюляло с цялата своя сила и гола красота" и констатацията: "Кръстовете лежат много добре върху плоските гърди - колкото гърдите са по-едри и по-хубави, толкова по-далеч виси кръстът".
         В. Пасков обикновено започва описанията на компаньонките си отттам, където Марков спира - от бюста. Катя от "Германия - мръсна приказка" има "най-големите цици на Балканския полуостров [...], не цици, облаци"; "циците [на комсомолката Настася] жлътнаха в полумрака като две луни, зърната щръкнаха - както гордо стърчат зърната на истинските комсомолки"; "матовите цици [на пианистката Нина] с вишневи зърна се люшнаха уморено и сластно"; "гърдите [на Илона] се люшнаха лениво и тайнствено - [...] пред тях циците на Катя бяха просто фъстъци", а гедерейската антижена "Регина имаше мощен гръден кош [...] и гърдите й пльоснаха в тъмното като жълтици в тиган».
         Описвайки прелестите на жените на Москва, още по-надолу слиза Й. Павловски, чийто лиричен персонаж отбелязва в дневника си: "Единствениот, вистински квалитет на жената, тоа е неjзиниот газ. Се друго е само перифериjа на општиот физикус. Крупен заокружен газ." На една, от редицата маргиналии в романа, "девоjка како девоjка - ниту убавица, ниту пак грда" А. Биков не особено деликатно казва: "Во животот си морала малку повече да внимаваш на цицките. Тие и газот са свети нешта каj жената и небрежниот однос кон нив е божjи грев." На "газот" и неговите околности в "Сок от простата" е отделено толкова място, че цитирането им би било по-дълго от горенаписаното, а за да видим използването на често споменаваните език и уста трябва доста да се наведем...
         Неонатуралистичните описания на любовта и секса са постмодернистично парично остойностени и специфицирани. Към словесните измерения на интимността в "Жените на Варшава" В. Пасков прибавя музикалната, идеологическа, цветова и температурна характеристика на секса, а Й. Павловски, освен майсторската игра с имената, фамилиите и народностите на героите си, натуралистично добавя и мирисовкусовата конкретизация на еротичните актове25. Докато пастирът Йордо очовечава любимите си животинки Веда, Яна, Цецо и др., Биков анимализира своите любовници, най-често сравнявайки ги с кучки и кобили. Животинският керван води "првиот македонски слон".
         Комбинацията от условност и конкретност в мястодействието на трите разглеждани творби по същество представя началото на кризата и крахът на европейския социализъм в периода от края на 50-те до края на 80-те години. Показани са създателят на социализма (Москва), съпротивляващите му се (Варшава, а бегло Унгария и Чехословакия) и еманацията на "социалната справедливост и изобилие" - ГДР. Синхронно или с по-късна дата разглежданите произведения художествено документират как наложеният на южните славяни отвън социализъм си "отива" отново без техен съществен принос, тъй като, традиционно уповаващи се на г-жа Чужбина, те са се "задоволили" със свободата на любовта и секса...
         Възниква въпросът, как биха изглеждали разгледаните творби, ако интимните и прекалено интимните истории в тях бяха ситуирани изцяло в българска или македонска среда? Трудно е да се гадае, но вероятно дори и безспорната им висока художественост не би ги закотвила в националните литературни истории. "Жените на Варшава" щяха да бъдат популяризирана разновидност на новелата на Марков "Бомбаджии", творбата на Пасков би преповторила представената от самия него в "Балада за Георг Хених" мрачна картина на родния социализъм (и дори не би надживяла сезона на канарчетата, а "Сок от простата" би се наредил до "Интимния живот на една помакиня" и други подобни постмодернистични недоносчета...
         "Смесването" с чуждото обаче придава на творбите допълнителни значения. "Чужбинската връзка", та макар и само в сферата на художествената словесност, съпричастява лирическите герои и читателите към световните промени, а на Балканите въображаемият свят често е по-важен от реалния.

 

 

 

Бележки под линия:

 

1 Статията е написана по време на специализацията на автора в Slavic Research Center at Hokkaido University, Japan. [горе]
2 През 1999 Република Македония дипломатически признава Тайван. [горе]
3 За да принудят св. Дамаскин Габровски (+1771) да приеме исляма "турците се сговорили тайно да въведат в метоха една туркиня с лошо поведение, а после като нападнали метоха и като я намерили там, вързали невинния Дамаскин и го предали на съд", а св. Акакий Сярски (+1816) за нещастие "срещнали две туркини, поласкали го [...] и с хубави думи убедили да се откаже от Христа […] след 9 години беицата променила своята любов към него от майчинска в плътска и - като жената на Потифар (Битие:39) - опитала се да го привлече за грях." ("Жития на светиите", София, 1974, с. 43, 224). [горе]
4 Павловски, Jован. "Сок от простата" = СП, Скопjе, 1991, с. 244. Всички следващи цитати са от това издание на романа. [горе]
5 Марков, Георги. "Жените на Варшава" = ЖВ, София, 1968, с. 114. Всички следващи цитати са от това издание. [горе]
6 "Напоследък все така се случва, че хората обявяват идеала си още преди да са се родили. После закачат идеала вместо икона в къщи [... ] живеят, работят, печелят, губят, идеалът си стои там, закачен на стената и никой не може да им каже, че си ня-мат идеал. По някаква случайност личният идеал често съвпада с обществе-ни-я.", ЖВ, с. 121. [горе]
7 Съвет за икономическа взаимопощ, в който участваха всички европейски соцстрани. [горе]
8 "Хранела ме била? Издържала ме? Глупости! Ти вярваш ли го? А защо да не ме храни? Къде е виждала мъж като мен? Интриганти! Нека и те намерят някой да ги храни! Аз я храня, драги..." Пасков, Виктор. "Германия - мръсна приказка" = ГМП. В: "Алилуя", София, 2001, с. 240. Всички цитати са от това издание на романа. [горе]
9 "циците й жлътнаха в полумрака като две луни, зърната щръкнаха - както гордо стърчат зърната на истинските комсомолки - [....] Комсомолко моя! - зъбите ми още пазят спомен от топлите полукълба на комсомолското ти дупе, а езикът - вкуса на парещия ти клитор, парещ и червен като червеното знаме, в което се кълнеш [...] [комсомолката Настася] седна тържествено върху пилона и си го наниза до дъното на идеологията, о, класов враг!", ГМП, с. 161. [горе]
10 На риторичния въпрос на германката "Всички български мъже ли са тъй заядливо потентни?" Викор отговаря: "Всички! [...] Това се дължи на географското положение на България и стремежа ни да опонираме на всичко на всяка цена. […] Забравих, че съм лайнян чужденец. Доказах им, че България е Маями на социалистическия лагер. Обещах, че ще ги возя в опел. Още малко и щях да кажа, че съм български принц..." ГМП, с. 254. [горе]
11 "Бе годината хиляда деветстотин шестедесет и осма. Броени дни след Световния младежки фестивал в София с концертите и белите нощи, с неговия хаос и луди манифестации, с джеймсейшъните с музиканти от цял свят, със скандиранията Вън агресорите от Прага! - свобода! Свобода - шведки, мулатки, французойки в храстите на Парка на свободата - свобода, о! - свобода! - налягали пред Народното събрание - свобода! - насядали по стълбите на храм-паметника "Александър Невски" с китари, дудуци и устни хармоники - свобода!", ГМП, с. 149. [горе]
12 "Основният" автор на "Сок от простата" Йован Павловски е роден през 1937 г. в Тетово. От 1956 до 1962 г. работи като журналист в Радио Скопие, а от тогава до днес във в. "Нова Македония". Публикувал е 22 книги поезия, публицистика и проза. [горе]
13 "А за тоа дека го кажувал своето мисленье за сегашни и некогашни македонски раководители - го кажувал! Грешките се плакаат сега: случаjни луге, извлечени от некоjа врека полна рогови, за време на разговорите на Водно или Охрид, мегу неколкомина, поставени на функции, што jа олицетворуваат и нациjата и неjзината држава. Без какви и да е визии за тоа што ке му донесе утришнината на тоj намачен народ, на таа мала држава среде балканските ветрометини и среде европските колотеци! Па, да го ебам: кои са тие луге? Коj кур стои над нив, што политичка и човешка биографиjа ги исфрлила на тоj врв, от кого човекот долу изгледа ситен, безначаен, само за дневна употреба! Човекот е и создаден да биде газен, ама от по-силен от себе, от похрабар, од поумен и кога му пукаат коските под тугата тежина, тогаш некоjа милина го облива, некоjа радост. А кои са овие луге што владеат со Македониjа, коj ги е избрал, за какви заслуги?", СП, с. 183. [горе]
14 "Од що се плаши Ангел Биков? Го плаши промената, неизвестното утре, стравот дека все ке треба да започне отново. Мора така да размислуват милиони от Триглав до Гевгелиjа, инаку, како е можно да се биде толку мирен, толку ропски покорен на околностите що натискат от сите страни! Тоj страв от неизвестността, тоj смрадлив компромис...", СП, с. 200. [горе]
15 "од правата средба, од првиот бакнеж, од парвото ебаннье, од првиот ден на бракот, [жена ми] ме сметаше за предмет што треба да се искористи, за формиранье семеjство и потоа да се постави во некоj кош от животот, за да не пречи! […] Jас сум само предмет што произведува. Само предмет, коj дури нема право ни на повременен брачен секс! […] И мене понекогаш ми треба некоj да ми каже дека сум му потребен, дека ме сака!", СП, с. 28-9. [горе]
16 "Па, не гледаш ли околу себе: вокабуларот на секоj од нас, безразлично дали сме носачи на железничката станица или уважувани академици, е составен од пички и курви, од ебаньа и толчаньа […] Има ли поголемо лицемерие од она на нашиот заеднички приjател, кого децата го учат на училиште, историчарите на литературата го цитираат во секоjа своjа сту-диjа, а тоj секоjа прва вечер е пиjан, ги дрпа чистачките за газ по ходниците, им дава пари само за едно дупeнье в клозет [... ], а во своите стихове пее: О, душо, невина и светла,/ каде што допирам се расте и пупи!", СП, с. 228. [горе]
17 Все пак балканският прагматизъм се изявява: "И што да не признае: преко путка се врзува цврство приjателство и на претседтел на влада со новинар, што му пот-турил, божем, случаjно идна убавица, чии мечти завршуваат во Лондон на изборот за Убавица на светот", СП, с. 182. [горе]
18 "Имам четириесет и пет години и треба да да ставам црта под сето што се случвало досега со мене и да извлекам заклучок: како и што понатаму!" - казва С. Вукевски. СП, с. 313. [горе]
19 В югославянска среда името Вук се свързва с предателството на Вук Бранко-вич, който по време на Косовската битка (1389) уж изневерил на княз Лазар и преминал на турска страна. [горе]
20 "дупеше като вепре: дваесет и четири часа во текот на денот. Непрекаснато. Имам впечаток дека кога прват легнав со него не ми го извади цел месец, дури ни за мочанье. Се колнеше дека лудо ме льуби и дека сака дете со мене, мегутоа во законски брак. Ме полнеше со сперма секоjминутно, додека не останав трудна. […] Не помина ни една недела од свадбата, а тоj го запали моjот "москвич" и jа спрашти некаде." СП, с. 118-9. Аджарите населяват част от Грузия. От втората половина на XVI в. до 1878 г. те са под турско робство. Подобно на помаците те са заставени да приемат исляма, но запазват езика и културата си. Бел. П.К. [горе]
21 В Осетия преобладават християните, а мюсюлманите са малцинство; в изострения от края на 80-те години на ХХ в. Нагорно-Карабахски конфликт 80,5% от населението са арменци, а 18, 1% азърбейджанци-мюсюлмани. Бел. П.К. [горе]
22 "девойчето [...] се беше вльубила во еден малечок, ситен, за никде-никаде Азербеjцанец, препродавач на jужно овошjе, рани домати и краставички. Тоj и sвони постоjано, jа чека пред Институтот, пред влезот во зградата во коjа живее, сака да се жени. Таа вели дека тоj секогаш jа засмеjува, дека знае да биде мил, таа зборува за исламот како за владеачка религиjа, пред коjа се отвораат времиньата, зборува против Ермените, почнува да ги мрази, дури. Азербеjцанците се трудольубиви луге, вели, произведуваат рани домати и краставички, каjсии и кикирики, и, воопшто, маличката се шекнала сосема." СП, с. 104-5. [горе]
23 Марков, Г. "Жените на Варшава". В: "Задочни репортажи", София, 1990, с. 289-293. [горе]
24 По Алековски познато звучи една от първопричините за колективността при Й. Павловски: "Во друшство со землjаците поначесто се шегував дека ке напишам книга за Македонците во Москва. Беше тоа нешто како моj отговор на нивните сочни раскажуваньа за трговиjата, за шверцот, за вртоглавите сексуални доживуваньа. Во краjна линиjа, требаше и jас на некоj начин да учествувам во разговорите, кога веке не можам да раскажам ништо ниту за едното, ниту за другото, уште по-малку за третото. Тие моjата изjава jа примаа како што и требаше да се прими - со смеенье." СП, с. 227. [горе]
25 "Рита, една от оние московски Евреjки […] долго, пред да ги рашири нозете го нуш-ка-ше по телото. Со носот му поминуваше по градите, по стомакот, го буташе мегу неговите нозе, под неговите мишки, […] чиниш сака да му запамети трагата.
- Jас како куче, му призна самата. Секоj маж има своj мирис. И тоа е наjсигурниот знак на распознаванье. […]
- И спермата, исто така? […] Мислам, се разликуваат мажките сперми по мирисот, по вкусот? Повторно jа праша.
- Ами како! Го развлекува таа своjот отговор. Секоjа мириса на мажот от кого излегува.
- Си вкусила многу сперми? […]
- Повеке отколкото мажи." СП, с. 89. [горе]

Електронна публикация на 06. март 2004 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]