Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

ЦИТАТИТЕ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ

 

Мая Горчева

 

 

         По формална изчистеност и стилистична овладяност творчеството на Димитър Подвързачов е показателно за постиженията на българската литература през 30-те години на 20 в. Показателно е и по сравнителната си непопулярност за широкия читател. В рамките на развоя на българската литература периодът на 30-те години на 20 в. се характеризира на първо място с натрупването и продуктивността на предходния опит. Но нарасналото самосъзнание на творците за традиция рефлектира върху проблематизирането на своята собствена ситуация и на своето писане. Като израз на съзнанието за обременеността от предходните образци съвременните творби са изпълнени с езикови единици, които препращат към предходни, институирани за класически текстове. Проявленията на цитатната практика не могат обаче да се абсолютизират за даден хронологически отрязък от литературната история, доколкото при всеки един период или при творчеството на един автор ще се натъкнем на сходни примери за цитати - разночетения на предходниците. По-скоро дадена културна ситуация или даден режим на четене прави читатели и критици особено чувствителни към цитатното слово. Затова цитатността се характеризира, като дадем ясни критерии за мотивирането на препратката, както и като изчислим функционализирането на „трансфера“ или „превода“ на заетия текст. На последно място, да не изпускаме от внимание, че въпреки споделеността на разпознаването на класически текстове между автори, читатели и критици, в редица случаи цитатността не може да се аргументира извън спонтанната читателска оценка за наличието й, т. е. за да тълкуваме тази цитатност във връзка със съзнателния авторов проект, са нужни ясни допълнителни указания.
         Цитатността е представителна и функционална за всеки период. Разнообразни са и източниците й - от чисто литературните до неизброимите текстови прояви на едно общество или до социално-историческите факти. Рапознаването или приписването на цитати произхожда от незаменимостта им като елемент на речевото общуване, който поддържа връзката между говорещите, от фатическата функция на цитата (Бойчев 1993, 50). Затова цитираните имена са своеобразни „индекси“, които сочат към определени културни или морално-етични пластове на споделените представи и убеждения.
         Функционалността на цитатите може да се разгледа в различни аспекти. В литературно-исторически план те удържат литературния континуитет, като съживяват и преобръщат предходните образци . Като „превод“ (Тороп 1982) на предходника късният текст е своего рода оценка към този предходник. Оттук се извеждат мета-функциите на цитатността, които са най-разпространеният прицел на литературно-критическите изследвания. Но полагането на определен цитатен фонд в текста има непосредна изобразителна функция: да посочи социо-културните представи на изобразяваното социално пространство. Цитатността обрисува представите и интелектуалния хоризонт на четящите, т. е. посредством нея реконструираме „знанието“ на читатели и писатели, най-вече реконструираме предполагания от автора хоризонт на възможния масов читател (особено ефективен този подход може да бъде в инвентаризирането на цитатите при Светослав-Минковите разкази). В подобен социално-репрезентативен аспект ще открием цитати на шлагери, на популярни имена и в литературата на 30-те години на 20 в..
         Творчеството на Д. Подвързачов заема особено място не с възпроизвеждането на фрагменти от масовата култура, нито с изобразителната пълнота на цитираните имена, а с вниманието, което отделя върху цитатния механизъм на собственото писане, с дадените определения за цитат и за цитатна практика. Изследването на цитатите не изисква специални реконструктивистки усилия, нито от страна на анализатора, нито на читателя. Необяснима е тъкмо тяхната свръхобясненост. Оттук, ако останем на нивото на текстовите дадености и на непосредствената читателска реакция, обграждането на цитатите с подчертани обяснения има за ефект своеобразното дистанциране и коментар на своето собствено цитатно писане.
         Творчеството на Д. Подвързачов се появява най-вече върху страниците на съвременната периодика (примерно в „Зора“, „Епоха“, „Демократически сговор“, „Македония“), т. е. то живее сред многогласието на актуалната масова „медийна“ култура. Текстовете на автора не са досъбрани в представителни книги. Освен това името на Д. Подвързачов се свързва с хумористичната линия, а една от посоките на хумористичното е пародийното преобръщане на готовите знакови форми - на готовите завършени форми не само на литературните образци, но и на актуалната културна и битова среда (Янев 1989, 43 и сл.).
         В тази пародийна линия на хумористичната поезия се откроява особено българановската традиция от първото десетилетие на века, а по-късно въз основа на травестията и "цитирането" на литературни образци продължава да твори Христо Смирненски - било в образите, било в ритмиката на стиха. От този модел се възползва и Д. Подвързачов. Но като съживява традиционни похвати на литературната пародия, авторът отчита както съвременната читателска рецепция, така и съвременната среда. Цитиращото самосъзнание на автора Д. Подвързачов се маркира и чрез нови, „съвременни“ цитатнически стратегии, които полагат чуждото слово, словото на предходника в обсега на актуалната рецепция. Затова авторът не се прикрива зад чужди сюжети, разпознаваеми за читателя в една високообразована среда, а ги посочва. Нещо повече, съзнавайки неизбежната повторителност на творенето и рисковете да изпадне в копиране на предходник, авторът съзнателно представя образността и сюжетиката на своите басни като предварително познати.
         Авторът съзнава предизвестеността на своите баснени сюжети и герои. Така да се каже, новите басни „познават“ своите литературни предходници, например „Муха Крилова“:

 

Както баснята нарежда,
кацна върху волски рог („Съвременна басня“, с. 77)

 

         Но колкото и да е предизвестена тази фабула, тя е променена: в късния текст "главата е човешка", а рогата са на рогоносец Басненият герой непрекъснато подчертава разликата си от първообразеца („Но… аз не съм като онази хубостница, / наивната лисица“ („Лисица и грозде“, с. 79); ала различното проличава тъкмо във външните детайли или в качествата на баснения персонаж, без да накърнява нито неизменната структура на фабулата, нито сатиричната й сила. И същевременно по същия модел късният автор охотно мистифицира оригинална басня, със съвременен политически сюжет, като заета от предходник:

 

Таз басничка е много стара… („Министър и оставка“ , с. 91-93)

 

         Така посочването на цитатен първоизточник е своеобразен авторов похват, с който се дистанцира от неизбежната цитатност на творенето, като я взема на въоръжение в арсенала на неизменните си реторични ходове. Авторът не само твори със съзнанието, че има образец, но също така прави коментар на тази вторична различност на своите басни. В посока на съзнателния автокоментар на своето цитатно писане той му дава дори една заблуждаващо-педантична речникова дефиниция в „Речника на чуждите думи“. Този своеобразен български „речник на готовите истини“, който говори с клишетата на съвременното общество, се появява през 1932-33 г. в поредица броеве на в. „Македония“. Дефиницията на термина „цитат“ гласи: „извадки от чуждо писано, за подкрепа на нещо. Обикновено се прави така, че авторът му не може го позна“. Така като че ли авторът Димитър Подвързачов косвено дава дефиниция и на своите похвати, на своята писателска техника. И то иронично-издевателска дефиниция.
         Хумористичната поезия на Д. Подвързачов описва цитатното писане, като го обгражда с любовно-иронични оценки, и то обосновани с авторитета на класически поет и с точността на реторична дефиниция:

 

Вий знайте, още Пенчо даде
съвет на авторите - стари, млади:
- Попадне ли ти хубав цвят,
макар в градина чужда,
не се стеснявай, брат -
щом имаш нужда,
откъсай го и се кичи,
па си мълчи! („Три изхода“, с.109-111)

 

         Препращането към Пенчо Славейков може да се обясни и в контекста на скорошните критически обсъждания в периодиката за заемките в неговата поезия. Фамилиарният тон като че ли притъпява остротата на изобличителното отношение към тази практика, нещо повече, дори я слива с хоризонта на съвременния писател.
         Съзнавайки цитатната си породеност, късният автор добросъвестно посочва имената на своите източници, макар по принцип тази щателност да изглежда бутафорно неуместна за литературното повествование. Басните на Д. Подвързачов „цитират“ експлицитно с „референция“ към първоизточника, примерно:

 

Ти знаеш ли, аз четох неотдавна
    оная приказка безславна
за вола… („Жаба и вол“, с. 81-82)

 

Два гълъба - разказва дядо ви Крилов… („Два гълъба“, с.107-108)
Или за предприятието на орела, рака и щуката:
Така уж станало веднъжки

Кой дявол ги е тикнал навсегда
Тъй зле да се изложат - не се знай.
(Аз мисля: дядо ви Крилов комай…). („Орел, рак и щука“ , с. 85-86)

 

Но добре известните цитатни персонажи или фабули се поставят в изцяло нов контекст, в съвременни сюжети, където те не се подлагат на пародийна деструкция. Авторът буквално взима цитатите за самостоятелни налични образи, чиято съвременност подробно извайва и "изобразява", макар те да са вторични и изцяло неизобразими. Изходен модел за образната и сюжетната система е вече готовият литературен образ; основа за авторското творене са цитатите на вече известни популярни („класически“) образци, например:

 

Класическата мравка - същата онази,
    възпявана от древно време
във басни и поеми,
която вечна слава ще запази
на най-трудолюбива животина,
дори от хората за пример взета -
веднъж, в една неслучава година,
без зрънце жито останала, клета!
(Недейте мисли туй за подигравка:
случаят е описан от самата мравка!) („Щурец и мравка“, с. 97-99)

 

         Неизменно редом с констатацията за непреодолимостта на този цитатен статут на съвременното авторство, той е източник на иронични и самоиронични задявки. Иначе казано, цитатността е в съзнанието на автора и нейната предзададеност, нито моралните й смисли не се проблематизират, само новото въплъщение при късния автор се изказва самоиронично. Вторичността на образната система се оказва само източник на самооценки на автора за собственото писане; тя дава една нова металитературна конвенция за отношението между автор и изходен материал. Както и повод за изобилни авторови коментари на своето произведение и за обръщения към читателя, в които едновременно се демистифицира цитатната породеност на новите поучителни разкази, но и се изтъква псевдо-различността им от цитираните предходници.
         Както вече посочихме, авторът посочва коректно имената на предходниците си. Но в тези пряко отправени реплики към класиците на жанра той подчертава различността на своите сюжети и на развръзките им. Те са продиктувани от променената социално-политическа логика на съвременното обкръжение, т. е. от „контекста“, в който са се озовали „класическите“ цитати. Ето как „завършва“ цитираният баснен сюжет в „Орел, рак и щука“ в съвременността:

 

Таз басня от дете я знам,
дори колата виждал съм я сам.
Но според най-последни данни,
най-добросъвестно събрани
от криминалната полиция -
    въпросните хайвани
са всъщност още там и… в коалиция!
Ще посочим още два примера:
Таз басничка не би разбрал
    самият Ла Фонтен… („Петел и бисер“, с.100-101)

 

         Или:

 

Таз басня знаем още от Езопа,
а сетне любопитният читател
без друго я е чел у не един писател
на Източна и Западна Европа.
Ала за първи път сега у нас
ще кажа истината върху нея аз. („Кокошката със златните яйца“, с.115-116)

 

         Експлицитната цитатност обикновено служи за опора на авторовото съгласие или несъгласие с твърдения, запечатани в крилатите фрази. Но текстовете на Д. Подвързачов не пренареждат смисловата стойност на литературните образци, нито възпроизвеждат вече готови смисли, просто авторът се възползва с лекота от кухите готови „означаващи“ структури. И този механизъм на цитатно присвояване не остава без коментар от автора. Той го обяснява със съвременния контекст, когато писането се пришпорва от темпото на периодичното издание и редакторите. Оттук в текста на баснята „Три изхода“ се появява още един цитат - този път на името на съвременник (Райко Алексиев, редактора на в. „Щурец“), който дава съвсем буквално „реалистично“ обяснение за възползването от цитати: поради медийния контекст на литературното производство:

 

И аз послушах днеска тоз съвет!
Зер как да се явя без басня?
    Олле майко -
Ще се разсърди пустия му Райко!
Въртях се тъй-онъй, назад-напред,
па току пипнах чужд един сюжет!
Ех, други пипат чак в държавния бюджет!

 

         Въвеждането на актуалния контекст в баснята слива цитатната практика въобще с практиката на писането в съвременността, с леността на съвременния автор или по-скоро с превръщането на писането от бленуване и израз на творчески търсения в публикация. Но и с общата социална практика на „заемането“ - кражба и лично облагодетелстване. Така литературната цитатност е възведена до метафора на користното използваческо съзнание на съвременника и на съвременното общество. В този обобщен метафоричен вид ще я срещнем и при други съвременни оценки и текстове. Така например в поемата (роман в стихове) „В страната на розите“ от Емануил Попдимитров иронията към цитатния механизъм на творене е препратена към целокупния културен живот:

 

Писателите дирят старо злато,
с кемер напълнен връщат се богато,
зер в чуждите литератури има
каквото искаш! Само кой да взима!
Художниците тук са по-щастливи:
списания и снимки - колко щеш -
от майстори умрели или живи -
задигай ловко скицата, па беж!
В науката пък вземай всичко дар -
на истината кой е господар?

 

         Словоохотливостта, черпеща неизтощимата си витиеватост от клишетата, е отличителна черта на съвременния литературен персонаж, например на Йовковия Станчо - Станислав Гороломов („Приключенията на Гороломов“) или на Генчо Гинин - Викентий Гински (от цитирания роман в стихове „В страната на розите“ на Е. Попдимитров). Модерните проявления на „цитиращия човек“ са неизмеримо далеч от първообразците си в българската литература, един от които можем да посочим в лицето на Вазовия Хаджи Ахил. Неговите фрази са „хули“, „сарказми“ и импровизирани „епиграми“. Следходниците му приемат неутралната и дори безлична реч, укривайки се зад известните словесни формули, както Викентий Гински:

 

„шаблонни фрази усвои готови…“
„Обичаше пословици модерни,
дори ги съчиняваше и сам…“

 

         Втъкването на писателски имена или на банални сентенции в поетичната реч, като средства за идентификация на рецептивния хоризонт, са и знак за самоидентификация и за самоиронични и самокритични оценки на автора. Цитатността при Д. Подвързачов се оказва средство не за коментар на предходника, нито служи на литературно-историческия континуитет. Тя просто посочва паметта за този континуитет и дистанцирането на своето време и на своето писане от тази завършена монументална икона на литературната класика. Злободневен прицел на цитатността е пошлото ерзац самосъзнание на съвременността. Като съзнателно изтъква цитатните си източници, авторът се дистанцира от същинската литература. Така зад непретенциозните баснени сюжети се разиграва драмата на автора-следходник, който се отказва както от моралните ценности на онова, което изобразява, така и от ценността на собственото писане. От гледна точка на цитатната практика на писмото отличителното за този „ерудитски“ подход към цитатите е съзнателното им предизвестяване за читателя. В плана обаче на оценката те се оказват важни знаци за литературното самосъзнание на късния автор и за разпадането на монументалната представа за литературно творене. Късният автор посочва завършеността на авторитетната класика, за да потъне в своите комплекси и безсилие. Обезсилен от пошлостта на своите съвременни цитатни копия на литературните първообразци.

 

 

 

Библиография:

 

Бойчев 1993: Б. Бойчев. „Функции на цитата във философската комуникация“; в: Научни трудове на ВВОУ „В. Левски“, кн. 25, ч. 2 (с. 49-54).
Георгиев 1992: Н. Георгиев: Цитиращият човек в литературата. С., УИ, „Съюз на филолозите“.
Женет 1981: G. Genette. La literature au second degres. P., Seuil.
Тороп 1982: И. Х. Тороп. „Проблема интекста“. В: Труды Тартусского Университета, вып. ХVІІ (567), с. 33-44.
Янев 1989: С. Янев. Пародийното в литературата. С., НК.

 

Текстът е четен на национална научна конференция „Хуманитарното знание - традиционни опори и актуалност“, Бургас, 4-5. ХІІ. 2003 г.

 

Електронна публикация на 11. март 2005 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]