Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Клипът

 

Мария Станкова

 

 

      Преди години с една моя приятелка седяхме вечер вкъщи, пиехме ракия със зелева салата и злобно коментирахме рекламите. И двете нямахме пари, а това особено озлобява. И тогава за първи път се замислих за тази форма, наречена клип.
      Всичко започна от бутилка белина. Преуспели на вид хора години наред носят едни и същи дрехи!!! И не само това! Избелват ги до скъсване и страдат по тях! И тогава се появява заветната бутилка белина! Появява се отвсякъде! Като чудо! Тази бутилка гарантира, че ще носиш старите си дрехи още дълги години, ще ги избелваш, за да не им личи възрастта, и ще се чувстваш щастлив и преуспял! Най-важното е, че ще икономисаш някакви стотинки, но като сметнеш годините носене на стари дрехи по стотинките икономия, то си е цяла далавера!
      Къде е връзката с културата? Пред очите ни. Кратки и пъстроцветни послания в заповедна форма започват да моделират начина ни на мислене. „Купи това!”, „Разумният човек постъпва така!”, „Не се колебай!”, „Да спасим мъжа!”, „Кучето ти ще има още две щастливи години!”, „Това иска твоето дете!”, „Кой не скача е червен!” ... това ще кажете, че не е реклама. Реклама е, но не я даваха по „телевизора”, а на живо. И аз я гледах „на живо”. Пред мен стояха мъж, жена и четири-петгодишното им дете. Детето викаше с всичките си детски сили „Кой не скача е червен”. То не може да разбере смисъла на думите, но може да ги запомни. Те ще го съпътстват през целия му съзнателен живот. Те ще определят отношението му към всичко червено – то е лошо. Това дете ще нагъва снакс и маргарин, кучето му ще е щастливо и с твърдо ако от сухата храна, жена му ще каже НЕ на праховете за пране и ще мине на течни препарати! И т.н., и т.н., докато се стигне до „телевизора на бъдещето”, който сутрин ще се включва сам и ще задава въпроса: „Купи ли?” И не дай Боже отговорът да е НЕ!
      Тръгвайки от рекламите, стигаме до истинския клип – тип комикс. Той е най-често използван в музикалната индустрия. Там има и шедьоври – казвам го без капка ирония – http://www.youtube.com/watch?v=ErU5hKT2KMs – или каквито бяха клиповете на Майкъл Джексън – http://www.youtube.com/watch?v=4FZcAzZOyOg, или http://www.youtube.com/watch?v=cu8h-h0zk3c&feature=related, където освен Марлон Брандо участва и любимият ми Майкъл Медсън. Да, нито Кайли Миноуг, нито Майкъл Джексън са /бяха/ някакви особени певци, но те са от малкото, които поставят началото на културата на клипа.
      Специално в музикалната индустрия има два вида клипове – за едните вече говорихме. Те са кратки истории, многопланови и смислени, които не илюстрират буквално песента, за която са заснети.
      Другите са продукт на стария и вече доста поовехтял принцип – голотата продава. Ако проследите внимателно клиповете на Дженифър Лопес, ще установите, че количеството дрехи намалява с всяко следващо парче. Ако продължава да пее /дано не го направи/ не й остава нищо друго, освен да кара по кожа, но пък тогава защо ще пее?!
      И докато рекламите остават на много ниско ниво, кратката форма в киното, музиката и литературата започва да достигат върхове.
      Един от тези върхове е достигнал Исмаил Кадаре в „Легенда на легендите”. Не можем да прескочим Павич, Петрушевска и нейните приказки, и няма да изброявам. Важното е, че литературата се връща към притчовата форма. Важното е, че започваме отново да се учим как правилно да употребяваме думите, защото когато го правим добре, са нужни много малко.

 

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 13. декември 2009 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]