Димо Кьорчев

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | биография на автора

 

ТЪГИТЕ НИ

 

Димо Кьорчев

 

         I

 

         Да се самоусъвършенстваме. Но коя страна от своя живот би трябвало да вземе всеки, за да работи успешно върху своето аз? Ако променливостите са обект за всяко индивидуално съзерцание, задачите, които ще ни постави това вглъбяване, са от твърде практичен характер и разрешени, носят новости за човека, но не и по-висш живот. И туй, което видимо е успех, чрез своята временност става суетна забава, която не оставя добри спомени в най-ценното от човешкия живот - неговото минало.
         Обикновено всеки постила своя жизнен път със суетности и се изгубва за другите, както случайният гост отпътува преди зори. В туй повторение на преживявания, мъки и мълчаливо помирение със земния живот трябва да видим една причина, въплътена във всекиго, необходима за всеки от нас, за да разберем чрез нея условностите на нашите вътрешни преживявания.
         Според време и място човешките прояви носят практичния белег на каузалността и необходимостта, но по своя интуитивен изход, според своето невидимо начало, според тайната сила, с която се изтласкват из вътрешния ни мир, те са извън време, извън място, извън каузалност и необходимост, извън познанието, извън всичко, което изпълня нашето физично битие. Там те нямат плът, не се поддават на нашите чувства, тайна са, която в своята безпричинност, алогичност и безвременнрст напомня Бога и Вечността. Тази голяма тайна, в чиято сила и жестокост сме играчки, е безплътната и неизменна причина на всичко, що изтъкава нашия видим живот. Един неизменен импулс, който е породил най-големите разнообразности, най-силните противоречия, най-великите дела, всички стари и нови култури, всичко, що историята пази и безчислените бъдещи векове ще донесат. Ние нямаме сили, за да прозрем смисъла и на тая безпричинна причина, за нас тя е и без цел, и без начало. Ала изпитваме ли нейната стихийност, отиваме все по-близо до природата и Бога и се отдалечаваме от нази си. Тогава става ясен смисълът на нещата, знамението на фактите и ние се привързваме не към самите неща и факти, а към техния първоизточник - Бога.
         Слепият и безначален принцип, който поражда видимостите, нещата и явленията, прави от всяко едно от тях носител на себе си, нетраен пазач на вечно трайното и вечно неизменното в света. Всяко нещо става тогава съчетание от временност и безкрай и старите думи: търсете във временното вечното, добиват ясен и пълен смисъл. Колкото един организъм е по-съвършен, толкова е по-добър пазач на вечно трайното и безсмъртното. Затуй задачите на естеството са да поддържа рода и вида в органическата природа и особеностите в неорганическата чрез развитие и по начин така, че все по-силни и по-мощни индивиди и явления да стават пазачи и носители на единствената вечна и неизменна сила в природата - която ще наречем Бог. Не хармонията, не и хаосът на нещата трябва да ни наведат на мисълта за целесходността или безделието на тая мирова душа. Това са наши понятия и ни служат в практично-емпиричния ни живот. За нас тя се открива като сила, която в своята разпокъсаност и безцелие се стреми да изпълни вечността и победи единствения свой враг - себе си. В тая борба мировата душа се проявява чрез постоянно разнообразие на природата, вечната променливост и не от почивка. Там, гдето разнообразието е най-пълно с движение и живот, хубостите на вечността са в своята ширина и богатство - там трябва чрез сложността на физичния живот да откриваме хубостите на Бога.
         Единственият път, по който престават грешките и намираме истината, е пътят на бездействието, спокойното съзерцание, отричане на физичността по-общо смъртта. Но същата истина би се стигнала по пътя на живота, т.е. чрез сложността и разнообразието му да следим прищевките на смъртта. И в двата случая ние виждаме духа, вечността, небитието, смъртта в борба със себе си, борба, която създава, за да руши, непрестанно раждане и умиране, непрестанен стремеж да се покори безкраят. Само ако животът е прищявка на смъртта и вечността, трябва да стане любим. Между тия два края - живота и смъртта - трябва да залюбим трайното и вечното - небитието като дух или смъртта като извор на вечен живот. Само чрез тая любов е възможно спокойното съзерцание отделните прояви на живота в тяхното фактическо разнообразие да се камери единство, в разпокъсаността им - връзка, в тяхната временност и суетност - трайнина и тихо величие, тъй като във всяка една из тях намираме духа на вечността, туй именно, което обединява и свързва в едно времената и случайните събития.
         Най-силната жажда за живот е стремежът да се разшири Бог в повече и повече индивиди, да се създадат по-много временни носачи на духа, на вечността, смъртта; не смъртта като покой, а като лодновлекие и извор на живота.
         Голямата жажда за живот не е освен жажда към смърт: поддържане на вида или рода в органическия мир чрез половия инстинкт като най-висш кондензиран живот не е освен поддържане на смъртта в повече индивидууми, устрем за нейното разширение и господство.
         Жаждата за живот, проявявана най-силно само в любовта, е вечният полет към смъртта, сливане с безкрайността и небитието. Няма по-стара и по-нова тема от любовта, тъй като няма по-висш изразител на отрицание временто и житейското у нас от нея. Тя е единственият създател на висш живот и първият източник на трагедията, защото се стреми да обхване величие то на духа чрез борба с емпиричното, дребното у нас.
         В развитието на трагедията, породена от борбата на даденостите с Бога, победител се явява само смъртта и духът, тъй като тяхната безплътност и нематериалност им ражда безсмъртие. Ала всички велики моменти, в които духът е дал смъртните рани на тялото, на временното у нас, можем проследи и видя, ако знаем произхода и развитието на тая трагедия. Съзерцаваме ли тая борба, намираме величието на отделните моменти и даваме цена на живота, доколкото е само временен враг на вечно, хубавото и вечно красивото у нас.
         Единственият път, по който ние, емпиричните същества, можем налучка чрез отделните факти на живота духа, който се крие в тях, е опитът. Чрез съзерцание опита само ние можем откри интензивността на живота, степента на неговата стихийност или жаждата към смърт. Съзерцанието като процес на интуитивно познание е единствената възможност, за да почувствуваме силата на духа, без да разберем някога неговата същност. Великата тайна в живота се състои само в туй, че ние чувствуваме нейната сила, а не същността на нейното величие. Произходът на метафизиката затуй не е в опита, а в ония неуловими сили, които придружават емпиричното в него и които обикновено наричаме тайните на живота. Тяхното познание е от ирационален характер. Познанието, наблюдението на факти, философията, като генерализация на факти - всичко това ми открива невидимите сили, с конто тия тайни - Бог, Смъртта, Любовта - влияят на нас, ала не и самите тайни. За нас те ще си останат вечни загадки, вечни примамки, вечни извори на съновидения, трагедии и просветления в душата.
         Интелигентността, културата при един народ се мери чрез неговото богатство на опит, а то ще рече, чрез по-голямото влияние на Духа, на Живота, на Бога, на Смъртта - всички тия понятия се сливат тук в едно, - открити при тоя опит при по-културни народи изкуство, философия, наука се развиват като стремеж да се намери смисълът на нещата и открие истината. Жаждата към такова познание, въплътена във всекиго от нас, не се развива по друг път освен чрез съзерцание даденостите на живота. Исканията на душата всякога и навсякъде са били едни: те са нематериални, затуй неизменни, ала тяхното суетно удовлетворение според условията на място и време е различно. Народите имат различна култура, защото емпиричният път, по който наблюдават видимостите, е нееднакъв, едни са пo на юг, други пo на север, едни в пустинята, други при вечна пролет. Но фактът, че всички, гдето м да са, се стремят с опознавание близкия свят да внесат просветление в своята душа, ни кара да мислим, че началото, което импулсира всички към живот и познание, е едно. Туй предвечно начало ражда нашите тъги, носи и нашата радост. Всяка култура, каквото и величие да носи за човечеството, науката, с каквото и познание да блесне, философските системи, каквато й религия да създадат, всичко ще остане може би като суетно попълване исканията на душата, случайно задоволство с временности, насмешлива играчка с желанията на вечността, лъжа, която жестоко мами сърцето, безкрайно наивен грях пред великото надмощие на Бога. И когато най-ценното у човека се мами с мимолетности и чувствени блага, нетрайни и слаби, тихата вечна скръб ще се обърне в безкраен плач. Не ще бъде чудно, ако при една нова цветуща култура човечеството, чувствувайки се на златен трон, изрече познатата мъдрост: суета сует.
         А ние все пак трябва да се вгледаме в себе си и самоусъвършенствуваме - туй е единственият смисъл за човека. Във всяка временност и суетност да намерим трайност и частица Бог - ето що е самоусъвър шенствуване. Чрез нашата душа да търсим душата на света, със силната на разума да гледаме в дълбочините на нещата и да откриваме тяхната идея. При пълен и хармонизиран живот, т.е. когато човек е повече разум, а по-малко инстинкт, съзерцанието става ясновидство и всичко това разкрива своето сърце, тайната па света се приближава до нас, Бог се показва, замамва ни със своя блясък и ние тръгваме подире му.
         Но нали това е един психичен процес, обусловен от други физиологични и материални? Не стоим ли сега пред мистерията, дали всякакви външни условия могат породи един могъщ съзерцателен живот, способен на силни ясновидення и откровения на духа? Една елементарна необходимост при всеки процес, бил той мисловен или физически, ни налага единство и хармония в частите, за да има резултат. Само условията, които са породили нашата физична природа, трябва да бъдат и обекти на съзерцание. Само в оня Бог вярва човек, който е близък до неговата природа, или само там природата е Бог, гдето тя е родила човека, дала му е своите качества, своите способности, своя живот, чрез които той познава Бога в себе си или би стигнал до своето аз. На света няма човек без майка, която да го роди, народ без страна, която го храни, религия без хора, които я създават, наука без нужди, литература без народност. Което е общо, не принадлежи никому, и е за всички - е Бог. Всеки трябва да го намери в своята душа, действителният Бог, роден в съзерцание, родната земя и близките познати нам неща.
         Великите хора само тогава са ставали представители на човечеството, кога са открили в своя роден кът общия Бог. Туй, което ги сближава вече с останалите народности, не са обектите на тяхното съзерцание, а душата, намерена чрез съзерцание тия обекти. Днес ако има нещо, което обединява и философи, и поети, и народи, то е все по-успешното откриване на Бога в човека.

 

         * * *

 

         Всички философски системи са имали грешки, всеки стар поет е заминат или ще бъде помрачен от нов, никога обаче няма да имаме нито една здрава, безпогрешна философска система, нито един пълен поет. Обяснението на това е просто. Кога човек се стреми да намери своето аз или Бога в себе си, всички интуиции, съзерцания и чисти състояния на духа изразява по емпиричен път - чрез думи, тонове и дела. Но тия емпирични способи са подчинени па закона за каузалността. Туй, което те изразяват, може се разбра непосредствено с душата при най-голямо мълчание или сън. Нужно ли е да изкажем тия разбирания, ние тръгваме по път, избран от пас, и в един тесен човешки друм искаме да мине безкрайната всеобемлюща душа, вездесъщият и всемогъщ Бог. Тая грешка се повтаря при всеки мислител, при всеки поет и туй, което наричаме история и култура, е нещастният наниз от такива грешки. Ние напр. не можем обхвана напълно ширината и величието на гениалния мислител или поет, те са повече интимен живот, чужд за другите, но по-лесно бихме намерили неговите грешки, тъй като те са от емпиричен характер - нещо, което можем анализира и разбра. „Много по-лесно е да се посочат грешките в съчиненията на един гений, защото са нещо отделно и рамково, отколкото да се разбере духът на неговата системата..” така започва Шопенхауер критиката на Кантовата философия.
         Ако смисълът на земния ни живот е самоусъвършенствуването, приближаването към Бога и влюбването във вечността, трябва чрез всички досегашни грешки на историята да открием развитието на духа, проявен в съзерцанието на великите нейни представители. Така ние правим генерален синтез на всичко, което е проявил човешкият ум. В страшния устрем за откриване тайните на света и търсене Бога Платон откри своите идеи, Спиноза - своята субстанция, Лайбниц - монадата, Шопенхауер - мировата воля, Гьоте - човешкото сърце, Ницше - свръхчовека, Толстой - Бога в делата на Исуса. Всички тия взаимно противоречиви и отричащи се една друга системи и школи са излезли из едно начало - търсенето Бога в човека, но са тръгнали по различен път.
         До Бога можем се приближи по пътя на разума, тъй като единственото наше средство за опознаване себе си и нещата, за управляване на нашите инстинкти и-успешното поддържане в борбата за живот е той. На Бога християните приписаха само човешки способности - навсякъде той се явява Богочеловек, т.е. Бог, съгласен с разума, Бог разумен. Пантеистичният Бог, проявен и в нас чрез инстинктите ни, е по-силен от разума и не е господар. Борбата за живот, страхът от смъртта, любовта - това са инстинкти, пред които, разумът мълчи, те са представители на вечността, по-силни са от рационалните ни желания и ни се налагат със страшната сила на неизменни мирови закони. Ние обаче можем стигна до едно моментно просветление при което, проумявайки величието на безкрайността в нас самите, замисляме се за оная частица въплътен у нас Бог, на която сме носител. Този психичен процес носи откровенията на духа. Тръгваме от чисто рационални схващания, наблюдаваме, изпитваме, грешим - догдето в един устрем на душата заминем границите на разума и се приближим до същината й. Тогава цялото ни същество се преобръща на голяма светла точка, която пуща лъчи, на слънце, което грее далеч, па силно око, що вижда всичко - ние сме се приближили до вечността, която се крие у нас, и се чувствуваме щастливи, тъй като ставаме безсмъртни - физичният свят изгубва своето значение и смисъл и упоени, дълго гледаме безкрая в неговия покой и светли лъчи. В тия потоци от светлина изчезват всички наши петна и грешки, съвестта млъква, а разумът, дошъл до своя родител н баща, чувствува се малък, става тих и немей.
         Всичко велико и сияйно, що е създал човекът, е родено по тоя път на откровение. Творците па всички религии, на всички философски системи са ставали велики и трайни, ако успеят да съобщят на останалите съчовеци ония свои преживявания на духа, кога са се чувствували мълчаливи гости на Бога. Разликата, противоречията и грешките, които те намират един другиму, е резултат на нееднаквата способност у всички да съобщават оня момент на мълчание и тишина, кога Бог е беседвал с тях. У едного това с тиха песен, у втори минорен стих, при трети одухотворен мрамор или разбулена загадка.
         При великите философи колкото по-силни са били откровенията на духа, толкова по-различно са изразявали своите съзерцания и по-далечни са се чувствували един друг. Ницше нарича Канта идиот, Сократа мещанин, Вагнера - глупак. Толстой вижда в Ницше малоумен немец, а Пшибишевски в Толстоя неуравновесен старик. Но най-поразителен е Шопенхауер. Той има за другар Буда и цяла нему съвременна Германия чувствува по-долу от петите си. Всички тия светила, кога напущат Бога, отиват при хората на собствени крака и по пътя, избран от тях. Те вярват още, че пътят, но който са се върнали, е и пътят, по който са отишли, затуй препоръчват тоя друм, а всички други, изминати от другарите им, са трънливи пътечки и слепи завои. Тия грешки, като посочват лошата служба на ума при човека, крепят онова, което наричаме култура, история, минало, а издумано с най-добро име, е човешката суетност. Едно отчаяние вдъхва нищетата на нашите желания и очаквания, кога са от чист рационален произход. Те пораждат безсмислени съревнования и вреден за душата шум. Един пример. Толстой във всичко, що е дал, доказа силата на своя гений, способността на силни откровения и своята суетност, защото една голяма душа и един велик ум са сбрани в едно емпирично същество. Като говори за евангелието, той го смята за единствен извор на познанието и едничко средство, което осмисля живота. В евангелието ние виждаме откровенията на духа. „Откровением я назьваю то, что дает ответ на тот неразрешимый разумом вопрос, которы привел меня к отчаянию и самоубийству: какой смысл имееет моя жизнь? Ответ должен быть понятен и не противоречит законам разума. Откровение не может быть основано на вере, как понимается церков, как доверие вперед тому, что мне будет сказано. Вера есть последствие неизбежности, истииности откровения, вполне удовлетворяющего разума.” „По моим понятиям вера есть то, что вера та основа, на которой зиждется всякое действие разума. Вера есть знание откровения, без чего невозможно жить и думать. Откровение есть знание того, до чего не может дойти разумом человек, но что вьшоситься всем человечеством из скривающегося в безконечности начала всего.” Великият и дълбок смисъл на тия редове се затьмня, кога сам Толстой посочва пътя за достигане вярата като знание на откровението. Той тръгва по емпиричен път и внушава на учениците си страхливото задължение, що заплашително потиска душите им - обичай ближния.Всеки мислител въобще, като създател на школа, трябва да вижда най-слаба страна на своето учение в това, че привлича хиляди послушни ученици. Учителите трябва да обичаме като хора, които ни импулсират към. съзерцание и вгледвание в себе си, но не защото ни дават умствени блага, за да ни имат. Тогава любовта към тях се преобръща в сноп натрупани задължения и човек се вижда свързан с другите - условие, което носи невъзможността за индивидуално съзерцание или способността да бъдем сами.
         Това, що Шопенхауер нарича мирова воля, създателка на инстинктите ни, едно алогично, извън време и без цел начало, равно на вечността, Толстой го нарича истина, стояща по-горе от разума. За Шопенхауера и Толстоя разумът е вторично нещо, първично е Волята, Вечността или неизвестното за нас всичко, наречено Бог. За единия и за другия тоя Бог става видим чрез откровения, т.е. чрез онова, що се открива пред разума, след като мине своите последни предели. И тъй, нееднаквостта в средствата на мисълта не значи и различие в резултатите на нейната дейност, защото назначението на разума е да ни служи за едничката цел - познание на себе или вярата в Бога.
         Толстой - да продължим нашия пример - защитава своето учение с думи и с дела. По избран от него път учи хората на това, що сам е достигнал по пътя, посочен от неговото сърце. Тази е едничката грешка, която поражда секти: „Только такое толкование, которое утверждает, что оно есть откровение Св. духа, что оно единное истинное, что все остальньля лож - только такое толкование порождает секти.” Това, съзнато и разбрано, на практика остава и ние слушаме всички нехристиянски упреци спрямо мислители и художници, достигнали идеята на нещата чрез същите, откровения на своя дух. Тук е и отвратителната страна на човека и неговата близост до животното, кога несъзнателно стане суетен, кога, излизайки из храма на вечността, стреми се да услужи на временности и удовлетвори суетни нужди.
         Самоусъвършенствуването започва, кога човек успее да види във всички свои дела Бога, във всички свои мисли своята душа, във всяка една човешка дейност едно вечно и неизменно начало. Способни на такъв синтез, ние ставаме другари на вечността и безсмъртни водачи за другите - туй именно което Толстой видя в Исуса като Богочеловек. „Изучая таким образом учение Христа, такой читатель убедится, что християнство не только не есть суеверие, но есть самое строгое, чистое и полное метафизическое учение, вьше которого не поднимался до сих пор разум человеческий и в кругу которого, не сознавая того, движется вся высшая человеческая деятелность - политическая, научная, поэтическая и философская.” Не само християнското учение може да осмисли живота, а и всяка религия или философска система, ако намерим нейния произход в душата и тръгнем от онова начало, из което са излезли нейните творци.
         Самоусъвършенствуването е възможно чрез всяко познание, което се мъчи да реши смисъла на битието - познание, което стои най-близо до идеите на нещата, а не до тяхната форма, е най-близо до душата и най-годно за нейното просветление - и наука, и философия, и изкуство в своя синтез могат да ни служат в стремежа към вътрешно пробуждане.
         Един неустойчив и фалшив възглед, поддържан от мнозина, е, че ние сме най-близо до нашата душа, ако сме в олтара на красотата или чистото изкуство. При хармонизиран външен живот човек се занимава само със себе си, търси красотата на своята душа и въплътява отделните й хубости в стих, музика и чиста любов. Но нашите ежедневни нужди и желания се постоянно менят и никога не ще се хармонизират така, че да станем техни господари - ако ние се занимаваме с нашата душа и смисъла на битието, трябва да наблюдаваме всичко, що животът ражда, и се вгледваме във всички околни неща. Така само цялата природа във всички свои добри и лоши прояви става извор на нашите наблюдения - арена, гдето собствените съмнения ни давят и морят. И тъй - ни красотата или грозното около нас са източник, за да дирим ценностите на света, а всичко - и грозното, и дребното, и красивото, й всяка шепа кал, срещната по пътя на душата.

 

         * * *

 

         Пшебишевски, истеричният застъпник на чистото изкуството, като говори за новата красота, стои на почва, избрана от него, вярна и здрава, но мисли, че противоречи на това, което сам е стигнал, на другите философи и естетици. Чистотата на изкуството при него е универсализация на душата и устрем към синтезиране на нейните прояви. В своите теоретични спекулации той прави ония грешки, които са вършили до днес всички мислители: търси имена на бога, като смята, че даденият от него титъл е най-прав. Искам да направя анализ на един характерен из него пасаж, за да се потвърди и мисълта, що по-рано казах за грешките, по които се движат и мисъл, и живот, за разликата между пътя и душата и емпиричния път на изказване чрез думи, тон и дела: “Изкуството според нас не е ни красота, ни част от познанието, както го нарича Шопенхауер. Ние не признаваме безчислените формули, които поставяха естетиците, като почнем от Платона и свършим със старческите нелепости на Толстоя - изкуството е възсъздаване на това, що е абсолютно независимо от промените и случайностите, независимо от време и място и затуй се явява възсъздаване на същността, т.е. на душата. При това на душата, безразлично дали тя се проявява във всебитието и човечеството или в отделния индивид. И тъй изкуството е възсъздаване на душата във всичките нейни прояви, независимо дали са добри или лоши, красиви или безобразни. Ето основното положение на нашата естетика.” В тия редове има грешки и истина. Ако Толстой бе познат на Пшебишевски, а Платон разбран в неговата дълбочина и богаства, разкрити от Шопенхауера, самият Шопенхауер, изучен като мислител и личност, прибавете при тях всички останали мислители, всички стари художници и поети, ще видите, че цялата човешка дейност се стреми към възсъздаване на това, що е вечно, независимо от време и място, що под общото име Бог е създател на тайните и видимостта и извор на всички промени. Тая дейност в своето емпирично проявление е оставила следи в историята, създала е живота и синтезира в себе си цялата познавателна способност при човека. Чистото изкуство - възсъздаването на душата във всички нейни прояви, е част от познанието (Ein Teil der Erkenntniss) и туй, което Пшебишевски посочва за грешка при Шопенхауера, е гранитна истина. “Изкуство и философия са част от познанието, стремят се да решат проблема на битието, само че отговорът на изкуството е една мигновена картина (ein fluchtiges Bild), а на философията - общо и трайно познание” - казва Шопенхауер. Пшебишевски в своите грешки е равен на всички художници и мислители. Туй, което като чувство при него е велико и общо, като мисъл е индивидуално, прошарено с пукнатини и безредие. Той не е пълен и системен артист.
         Артист, както си служи Пшебишевски с тая дума, е оня велик художник и мислител, който изразява видимо всичко, що чувствува в душата си. “Артистът е индивидуален само по силата, с която възпроизвежда душевните сътояния, инак той е космическа, метафизическа сила, в която се проявяват абсолютът и вечността. Той е еднакво чист и свят, кога възпроизвежда страшно престъпление, открива отвратителна гряз или кога устремява очи към небето и съзрецава лъчезарността на бога.” Но това е гениалният мислител, великият художник, пророкът и всеки творец на религията. Артист е само оня, който може през себе си да види Бога. Артистът (нека на тая дума дадем друг смисъл) е тих мечтател, при когото големият разум е вечно буден. Той е великият мислител, за когото съзерцанието е отрицание на физическата природа и приближаване към вечността. Кога напусне своето катадневно аз - изплетено от временни задачи и цели, той отива към пълно съмосъзнание, вижда в себе си частица от Бога, пожелава дружбата на всички тайни и отричането на земния живот. Постоянното гостуване на вечността му носи абсолютна мълчаливост и спокойствие. Така той намира безсмъртното в себе си и вижда във всички останали неща негови носители; намира във всяка временност безсмъртие, а в жаждата към живота - желание за смърт. Залюбва най-подир себе си, мъчи се да изживее по-пълно и широко физичния живот, за да се приближи бърже до смъртта. Така артистът стига гения.

 

         II

 

         Противоположен нему е декадентът. Европейският декадент обича онова слабо и малко при човека, което го прави нежен, загадъчен и примамлив: той е болезнено явление, защото крие по-малко душа в себе си, отколкото здравия човек. А нашето богатство е в това да бъдем с по-здрави инстинкти, ще рече с по-голям разум, който да ги управлява, и с повече душа, на която те са носители. Декадентът несъзнателно реагира на всичко, трепери от всяко докосване с околността и никой не се увлича по-често и по-бърже от него, т.е. никой не е по-безстрастен от декадента.
         Всяко истинско увлечение не може да мине без дела, тъй като силната страст изисква живот, т.е. поддава се на грешки, болки и мъки - на всичко, що ражда тъгите на душата, тъги, на които се чувствуваме господари; униние, на което знаем изхода; плач, породен не от чувство на безсилие, а от жал за нехайно похабени сили. Ние трябва да пазим и ценим нашите страсти, трябва да бъдем силни и яки, защото тогава само успешно ще се занимаваме със себе си и търсим пътя на самоусъвършенствуване.
         Декадентът е безстрашен, затуй се увлича от всичко; тъжи за много неща, защото желае малко; не изразходва нищо, защото е слаб, не е господар на тъгите си и не може да се занимава със себе си. Увлечен отразнообразните форми на нещата, той създава съдържанието на своя душевен живот от контури и форми, които бърже измират и се заменят с други. Туй, което ни увлича, е видимостта, туй, което ни трябва, е животът; животът, това е вечността, безкрайният бог, видимостта са формите, в които се проявява безкрайното. Декадентът - страна от постоянно меняващи се форми, залюбва тая или друга, но смъртта бърже му ги отнема и той остава сам. Човекът на страстите се радва от прииждането на живот, тъй като там намира своето безсмъртие. Той не прави например самоанализ на любовта, а я изживява във всичкия й метафизичен ужас и крушение: способен е да отрече физичната си природа от жаждата за живот и любов. Декадентът най-често се самонаблюдава, защото е вечно увлечен и без спомени. Неговата душа иде на света с малко поръчки от Бога и кога се върне при него, той може би я дълго възпитава и учи, догде стане господар на себе си.
         Декадентът е нещастник - нему липсва онова чувство, което немците наричат и Heiterkeit. Може би е умен, но назначението на този ум е фалшиво. Вместо да регулира инстинктите, той създава ненужни логически спекулации и осмисля живота чрез понятия, не чрез дела. Вместо чувството любов той си служи с понятието любов, вместо любов към Бога и смъртта той си създава чувство на страх от смъртта. Страхът от смърт, проявявен от всички гнили декаденти, е уплах пред живота, липса на инстинкта живей или отчужденост от Бога. Тия нещастници, любители на формата, дигат понякога шум и заразяват малки и безжизнени глави. Опасни като отровата, трябва да се държат на заключено и крият от ония, които си остават винаги любопитни. Техните наблюдения под микроскопа, изложени в разните физиологии, анатомии и психологии, трябва публично да се горят, щом не са средство за обяснение живота на душата.
         На декадента всичко влияе болезнено, защото му действува със своята форма, с туй, което е плът и изменност. Той не съзерцава идеите на нещата, а рамките им, т.е. грубите неща. И тяхната ту сложност, ту видима красота и изящество, ту друга промяна на формата влияят неспокойно, претрупват го с впечатления и той пада в онова мълчаливо униние, което не е плод на съзерцание, а краят на обикновена умора. Тия уморени хора страдат от всяко ново желание и не могат чрез пълен живот да се приближат до Бога и смъртта, не могат и със своята безжизненост да разберат мировата душа.
         Само усложненият живот можа да роди много декаденти като явление в обществото, защото всяка слаба душа се обърква, щом се постави сред много видимости и шарен свят; инак декадентът си съществува отдавна и е оня слаб безпомощник, който се спасява от своето безсилие с безсистемността на унила апатия. Декадентът го имаше всякога, но той намери другари, които постоянно се увеличават, кога общественият им живот и разклонилата се научна мисъл бяха потънали в една безсистемност и ненужно разнообразие. Любител само на формата, той се изгубваше в тая многообразност от бои и тонове и неспособен да изпита всичко, залинява пред страшната невъзможност да живее.
         Всяка литературна школа остаряваше, философските системи се заменяха една с друга, разните религии съперничеха помежду си - защото миналото на човечеството бе дело на малки декаденти. Днес идеята за синтеза спасява малко по малко културата от тая слабост, но сегашните “културни” хора, които мъчително възприемат идеи, приписаха безсилието си на новите учители и пророци, като ги нарекоха декаденти. С това те правят голямата глупост: обвиняват лекарите за туй, че боледуват. Най-смели борци против декаданса днес са Ницше, Толстой, Ибсен, Метерлинк, Пшебишевски, Демел, а в бъдеще ще остане може би пак старият, възкръснал още на третия ден след смъртта "декадент” Исус.
         За декадента въпросът за самоусъвършенствуване, за чистота и красотата на душата не съществува и не бива да се занимаваме повече с него.

 

         * * *

 

         Красивото, хубостта, били те стих или музика, не са области, в които можем да намерим абсолютната чистота на духа. Музиката, песента, колкото и родени при чисто съзерцателни състояния, проявени като дадености, подчинени са на известен ред и система, в зависимост са от време и място и никога не успяват да скрият емпиричното в тях. Музиката в своя нов подем като че ли прибра всички изкуства. На всички остана като единствено средство за същинска дружба със сърцето само тя - всички тичат в операта. Но кой от тия всички, кога чрез нея слушайки езика на природата, не намираше хубавото в своята душа само за един момент. Кой влюбен не знае, че той не е помнил себе си само в един миг, коя истинска музика не ни кара да почувствуваме сърцето си безкрайно голямо само веднъж? Нещастно дългият човешки живот трябва да се осмисли. Отделните светли моменти, кога ни напущат, оставят в нашето минало най-тъжни следи, ония късащи сърцето спомени, които ни напомнят, че някога сме господствували върху целия свят, а сега сме обикновени суетници. Ницше ни завеща: днешният човек е нещо, което трябва да се преодолее.
         Този ред в своя широк замах крие най-смелата мисъл за ценностите на живота. От двадесет века насам може би човешкият ум не е казал нещо по-категорично и по-ценно. Днешният човек трябва да се преодолее и животът да стане наниз от постоянно светли моменти, от постоянни промени и хубости, които напомнят природата. По право природата в своята непреривна измена и разхубавяване да ни стане понятна чрез самите нас. Не природата като пейзаж или утро, а светът въобще - и хора, и небе, и история, и изкуство, и философия, и държавничество, и четирите годишни времена, - бог във всички негови прояви. Тогава не сме рефлектори на това или онова, не даваме прекъснати отражения на отделни факти, не реагираме ту тук, ту там, а в един непрекъснат рефлекс ставаме голямо око, което пуща много лъчи и вижда навсякъде: само безкрайна промяна и постоянно прииждащи новости, които не успяваме да изкажем, защото не знаем с кое да започнем, а бързаме да следим и залюбим тяхната идея в едно царствующе мълчание. Опитаме ли се да изкажем коя и да е от тях, самоанализът ги убива едно по едно, прави мисли, дава ги на другите, но това са грешки, които за автора скоро стават лъжи, заблуждения, що пакостно му влияят, а той, за да успокои свои суетни желания, ги поставя в ред и система. Велик е оня, който знае да живее в мълчание.

 

 

    Молчи, скривайся и таи
    И чувства, и мечты свои!

Пускай в душевной глубине
И всходят, и зайдут оне,
Как звезды ясные в ночи;
Любуйся ими и молчи.

    Как сердцу высказать себя?
    Другому как понять тебя?

Поймет ли он, чем ты живешь?
Мысль изреченная есть ложь.
Взрывая возмутиш ключи, -
Питайся ими и молчи!

    Лишь жить в самом себя умей!
    Есть целый мир в душе твоей.

Таинственно-волшебных дум;
Их заглушить наружный шум,
Дневные ослепят лучи:
Внимай их песнью и молчи!

 

              (Тютчев)

 

 

         Мълчанието остава за съзерцателя. Делата наши, които не пречат на мълчанието, са стълбите, по които се повдигаме към небето. Мълчанието е начало на всяка духовна дейност, днес то става извор на новото изкуство, което, като представя човека във всички негови прояви, има смелостта да поставя и всички проблеми политически, етически, научни и поетически.
         Новото изкуство като синтез на всички наши проявления има за представител свръхчовека, оня пълен тип, който е и мислител, и художник, и артист. Школите на Ницше, Ибсена, Толстоя, като поставят смисъла на живота в самоусъвършенствуването, избират за модел силния човек, свободната личност или туй, което Толстой нарича верующ в бога - всички те са представители на новото изкуство, като нов живот, реформатори са и носители на идеята за самоусъвършенствуване.
         Мълчанието като неуловим запас от съкровища, изгубва своето величие, щом стане даденост. Но ако нашите дела са безшумни, без назначение и цел, не пораждат след себе си други дела, не са следователно причинни условности - те стават единствено средство, за да можем постави себе си на възпитание при бога. Мълчанието, в което се крият възможностите на всички наши дейности, става тогава видимо и чуто чрез ония философски спекулации, звучни песни или етични положения, които като последица на едно силно просветление в душата не са родени за лични услуги и цели, а се стремят да попълнят мирова обща потребност, както спокойствието и мълчанието в природата създават такива явления и процеси, които не услужват на тоя или оня, не се явяват тук или там, а са навсякъде и задоволяват общи нужди. В природата и при най-голяма тишина, и при страшни бури нещата се развиват по един определен закон, а то ще рече, че бог върви по своя път и мълчи. Така е и в нашата душа: при най-големи сътресения, при заплашителни приливи и отливи трябва да мълчим, да се тихо вслушваме в стъпките на бога, който незабелязано води всички стихии на сърцето. И тъйг всички наши дела, които се импулсират от мълчанието, са средство за нашето самоусъвършенствуване, те не се отнасят до нашата физична природа, а ни характеризират като чисти иидивидууми и затуй са общи за. всички. Силният човек, казва Ницше, трябва да бъде деятелен. Само в този смисъл той трябва да действува, само така би открил истината и създал друг живот. Ето защо никога една истина не би се изказала с думи, защото, за да се повярва в нея, тя трябва да се изчувствува, т. е, да бъде живот. Ония писатели и поети са останали незабравени и ценни, които са преживели всичко, що ни дават. Оня е одушил всички съмнения, който е търсил и намерил истината чрез себе си т.е. чрез преживяване и мъки. Ибсеновият Бранд, се обръща към Агнес с думите:

 

    Das sei die ewige Richtschnur, nicht
    In Worten bloss, nein in der Tat.
    Nur Durchgelebtes bringt das Heil.

 

         В стремежа да удовлетворим желанията на душата ние пристъпваме към дела, които толкова са по-добри средства за нашето самоусъвършенствуване, колкото при по-голямо мълчание се пораждат желанията, които удовлетворяваме с тях. Тогава ний пеем, плачем, любим и умираме. И всички тия дейности са общи за всички, затуй и имат божествен изход. При случайна рефлексия ние си служим с думи, с понятия, със средства въобще, защото тогава действуваме Прямо с всичката грубост на физичната природа и мълчанието изчезва. Гражданственост, състрадание и морални болки се раждат, кога участвуваме в нашите дела или с половината си душа, или с исканията на тялото. Бъдем ли чист Дух, изплетен в мечти и сънища, нашите дела не визират никого, ни помагат, ни вредят и като гости към вечността не вземат със себе си нищо, което би обременило пътя или измряло нейде в някой кът на съвестта. Само безумецът е способен на истински човешки дела, тъй като чрез всичко се стреми към самотност и мълчание.
         Да мълчи е способен свръхчовекът или силният, защото пълният органически живот е носител на Здрава и хармонизирана душа. Тази душа хармонизира и неговите инстинкти, чрез които говори Бог. Той е и най-способен към мълчание, защото най-често посещава Бога.
         Днешният обществен живот, като да изпълня мълчанието на гения с безумния шум на улицата, зароди в себе си всички философски, етически и политически течения, които се стремят към такава реформена дейност, че новите условия да създадат възможностите на пълен индивидуален и органически живот. Крайните нндивидуалистични течения, представлявани от Ницше и Ибсена, са в голяма услуга за идейните борби на крайните обществени течения. Практичният идеализъм на социалните борби роди идеята за колективизъм, а чистото съзерцание на мислителя - стремежа към индивидуална свобода. Колективизъм и индивидуализъм в своята крайна цел обаче се покриват. Те са различни средства за една цел, не еднакви форми на една и съща идея.
         Мълчанието, като красота на душата, стана обично при модерния поет, стана символ на живот, за когото няма традиционни пречки или временна условност. Само новият поет можа да обикне мълчанието, тъй като той потърси красотата не в даденостите на живота, а в мечтите за живот. Той е човекът на делата*, защото всичко пожелано от него излиза из тишината на неговата душа, когато е чист индивидуум. Докато старите лирици знаеха да плачат, той знае да мълчи и да тъжи. Той е жрец на новата красота, на хармонията във видимостите, която поражда волята към живот и души всички спомени из миналото, гдето желанията са били устрем на безплодно творчество. Новата красота е жаждата към вечността и влюбване в безсмъртното при нещата. Тя е искане, което не може живота удовлетвори в своята преходност, а бог като изтребител на всички промени и пазач на безкрая. Всички модерни певци се мамят, кога мислят, че са доближили до нея - тя днес е мечта и безплътен идеал. Извор е обаче на най-пълен живот, защото носи тишина и мълчание в душата, окъпва ни със своите вълни от всичката земна кал и изпраща частицата при нас, Бог на небето, като оставя овдовялото тяло на мъки и плач. Затуй всяка хубава мечта днес се изкупва с душевни мъки и самоубийство. Красотата, на която модерните служат, е символ на пълна свобода, както свръхчовекът на Ницше или добрият християнин на Толстоя са символ на новата култура. Ето как Мережковски ни представя любителя на тая красота:

 

    Устремляя наши очи
    На бледнеющий восток.
    Дети скорби, дети ночи,
    Ждем, придет ли наш пророк.
    Мы неведомое чуем,
    И, с надеждаю в сердцах.
    Умирая, мы тоскуем
    О несозданных мирах.
    Дерзновенны наши речи,
    Но на смерть осуждены
    Слишком ранные предтечи
    Слишком медленной весны.
    Погребенных возкресенье
    И среди глубокой тъмы,
    Петуха ночное пенье,
    Холод утра - ето мы.
    Наши гимны - наши стоны,
    Мы для новой красоты
    Нарушаем все законы,
    Преступаем все черты
    Мы - соблазнь неутоленных,
    Мы - посмешище людей,
    Искра в пепле оскорбленных
    И потухших олтарей.
    Мы - над бездную ступены,
    Дети мрака, солнца ждем.
    Свет увидим и как тени,
    Мы в лучах его умрем.

 

         Само чистотата на душата може да бъде ядка на пълния и силен индивидуален живот. Тая чистота е в дълбочината на неизменното, в далечни страни, до които не можем да стигнем пеш, в небесната вис, за която нямаме крила. Кой знае из кой кът на вечността Бог е взел нашия дух и го въплътил в тялото ни. И кога се спираме пред небето, пред нощта или бурята, нашите мечти като че ли търсят в безкрайността кътчето, отгдето е взета душата. И чувствуваме блаженство, ако, гледайки далечината, ние бихме отлетели с нея, кой знае где - навярно там, гдето сме били, преди да дойдем на земята. Няма по-мило нещо за нас от мечтите, те са очите на нашето сърце, с които като сираци търсим родината на душата си. За поета любими са: морето, небето, любовта и далечните облаци, чрез тях той дири себе си, ала най-любими са мечтите, те ни постоянно мамят, но раждат и най-хубавите надежди. Големи измамници, мечтите са най-скъпото за нас, те не раждат реален плач и хленчене а тихия говор на сърцето:

 

    Кто ходит, кто бродит за прудом в тени?
    Седые туманы вздыхают.

Цветы вспоминая минувшие дни,
Холодныя слезы роняют.

    О, сердце больное, забудься, усни...
    Над прудом туманы вздыхают.

Кто ходит, кто бродит на той стороне.
За тихой, зеркальной равниной?...

    Кто плачет так горько при бледной луне.
    Кто руки ломает с кручиной?

Нет нет... Ветерок пробежал в полусне...
Нет... Стелятся пар над трясиной...

    О сердце больное, забудься, устни...
    Там нет никого... Это грезы...

Цветы вспоминая минувшие дни,
Роняют холодныя слезы...

 

            Андрей Белый

 

 

         Мечтите са символи на духа. Лазурното небе и първата любов като мечти са неуловимите широти, които в своята безкрайност крият душата. Чрез съзерцание тяхната неизменност и глъбина вечно търсим и мечтаем. Из променливите прояви на природата те търсят неизменното, като градят олтар на бога, в който ще заключим душата си като жрец на вечността.
         Туй, което е вечно при нас, трябва да приберем в тишината на мълчанието, за да го не петнят накъсаните сенки на катадневния ни живот.

 

 

         ІІІ

 

         Где е възможно истинското мълчание, като тих отпочиващ полет на духа?
         В родината.
         Птиците, които отлитат на юг, движат крилата тъй работливо, че проличава единствената цел - да минат пътя и стигнат родината. Странникът не се вгледва в поления с червенина запад, кога слънцето си отива. Силуетите по хоризонта не му напомнят детството и той чувствува себе си сам. Сиракът тъжи за милувките на майката, заточеникът за своите деца, хванатият в клетка орел за високите скали, изгнаникът - за щастливите дни на миналото. Всичко, що е носител на духа, се стреми да сроди душата си със своите близки. Ако променливото всякога крие частица вечност, тя ни става понятна, ако в друга еднородна променливост намерим същата частица бог и се почувствуваме след туй пораснали и близки до себе си.
         Родината е тоя физичен и духовен свят, тая променливост и вечност, която ни е дала нашето изменно битие като пазач на неизменното в нас, и ние можем намери бога в неща сродни нам, в плът от нашата плът, в кръв от нашата кръв - ние можем видя бога само в родината си. Затуй влюбеният странствующ турист не тъжи за нищо. Той не е сам и в очите на любимата другарка намира своята родина. Човек може да живее само в родината - била тя любов, идея, дълг или отечество. Както рибата умира извън водата, така ние се изгубваме, щом станем изгнаници. Както добродетелта се поражда от любов към майката, така смисълът на живота или самоусъвършенствуването може да се роди в любовта към родината.
         Колкото, по-хармонично прибрано и развито е нашето битие, толкова по-много душа крие в себе си и толкова повече тъжи за своята родина. Както величието на бога е в неразрушимостта и здравината на родината му - мира, така и величието на душата ни - в здравината и хармонията на условията за нейния живот.
         Тъга за родината е вечният плач на всички самотници, тя е по-силна от всички други чувства и затуй неизменната тема, около която се движи човекът: нещастна любов, болките на съвестта от неизпълнен дълг, безотечественост и несбъднат идеал, безпътство и апатия, самоубийство и умопомрачение - всичко се съдържа и изхожда от чувство за тъга към нея. Родина в пълния метафизичен смисъл на думата е единственото нещо, що може осмисли живота и ни поведе по пътя на самоусъвършенствуване. Тоя дълбок смисъл имат и думите на Ибсеновия Brand:

 

    Ein Mann saugt sient beste Kraft
    Aus seiner Heimath wie der Baum
    Aus tiefer Wurzl seinen Saft.

 

         Родината е извор на същински живот, предвечно начало на всички неща, голямото море от загадки, към които се стремим. Ние можем изпита нейната красота и блаженство, кога я съзерцаваме чрез ония видимости, които са сродни с нашата физична природа, с нас като жреци на безкрайното и бога. Родината е в мълчанието, в ония емпирични условия, които като реалност не изострят любопитството на ума, а привикват душата към съзерцание. Родината е там, гдето предметите не ни интересуват в своята външност, а ни мамят като утъпкани пътечки към бога. За наметнатия със скъпоценна мантия царски син родината може да бъде в очите на облечената с дрипи рибарка. Родината не е ни в пурпур, ни в дрипи - тя е храм, стените на който са от празнични лъчи, а предметите в него светли видения.
         Днешната мирова тъга е плачът на безотечественика - днешни всички борби, и философски, и политически, са устрем към търсене неговата родина. Родината не е тук, не е там, не е форма, осъдена на смърт, не е накит, не е залъгалка; тя е облачна сянка в пустиня. Любовта към родината ще намерите във всички религии, във всички дела и песни на човека. Най-големите жертви на човечеството са дадени за нея: Исус отиде на кръста, Джордано Бруно изгоря, Праведният Йов покри тялото си с рани, Мопасан и Ницше се помрачиха, а всички останали, напоени с тая любов, отричат дружбата си, с човечеството и умират в самотност и мълчание. Обикновеният човек я нарича родно място, влюбеният Гретхен, ученият - идея, войникът - отечество, философът - бог. Любовта към родината носи разни имена, но една същност. Тя е място за вечния: живот на душата и за последната отпочивка на тялото.
         Както тропическите цветя, присадени у нас, вехнат и мрат, така незабелязано се изгубва оня, който не е намерил родината си. Само този, който се чувствува любим и любещ, не е безотечественик, неговата родина е бог, а сам той прилича на странствующа комета, която има за отечество безкрайността.
         Както всеки осветен предмет хвърля сянка, така и всяка любов ражда тъга. Любовта към родината носи тъгата за родина. И във всичко, създадено за човечеството от неговите велики хора, наред с безкрайната любов върви и непрестанен плач, защото върху ония, които се издигат най-високо към небето, пада най-често гръм. По раните на тялото ние съдим за болките, така по тъгата на сърцето, узнаваме за неговата любов. Както смъртта, любовта е неуловима, ние знаем за нея по страха и мъките, които ни носи. Военоначалникът според загубите от ранени и убити си рисува ужаса на боя. Ние според тъгите на сърцето узнаваме неуловимите борби на душата: любовта, бог, смъртта - това са великите мистерии за човека, към които той върви, като оставя след себе си стъпки кръв.

 

         * * *

 

         Между многото безотечественици и мъченици, които човешкият гений е създал, най-незабелязан остана Тургеневият Рудин - една страждуща душа, която не успя да хармонизира себе си с ония емпирични условия, които пораждат чувството за родината, за любовта, за бога. Тогавашната и по-подирня руска критика намери в тоя роман отражението ни руски условия. Както всякога, щом критиката е бивала дело на посредствен ум, тя добива разни имена, стои на разни гледища, използува разни школи. Обикновената посредственост се придържа в известна теория или рамково философско разбиране и дава цена за произведение на изкуството, доколкото са верни характеристиките за епохата и времето. Суетната ограниченост и упоритото умуване са пътищата, по които посредствеността, като търси хубавото в делата на човешката душа, намира само форми и думи... За нея миналото е било, а връзките му със сегашното са или в преходността на формите, или в новата усложненост на разнообразието им. Същинската връзка между минало и бъдещето - духът - за тия хора е далеч, както небето от земята. .Наивността на миналите години принуди тогавашните хора да търсят белег за проявите на душата, като създадоха школите; романтизъм, идеализъм, натурализъм. За новото всички тия имена прилягат, но никое не е подходящо - то се роди като стремеж да се обезсмърти туй, що миналите школи и системи с ненужните си закачки и аксесоари задушиха. Новото прибра душата, проявена било в Индия, било в Рим, било в старите приказки на. холандския рибар. Старите култури измряха, пирамидите се рушат, историята се забравя, а от всичко туй като вечно повторение и неизменност остана духът. Посредствен беше оня ум, който намери в Рудина само руски условия с тяхната преходност и забрава. Суетност ще си остане и оня, който посочва новото като отрицание на миналото, без да синтезира неизменното и постоянното в тях.
         Единственото нещо, което се повтаря при всички гении, е тяхното съзерцание. И когато търсим цената на писатели, не трябва да правим преглед на услугите им към някого или времето, а във всичко, дадено от тях, да открием съзерцанието им. В съзерцанието на Тургеневия гений, като мълчание на душата, откриваме същинския Рудин - човека на безкрайната тъга към родината.

 

         * * *

 

         Пръв път виждаме Рудина в имението на Дария Михайловна като гост из друга губерния. Във вилата при неговото пристигане били и други гости: съседи, познати от университета и дами. Веднага Рудин забелязва бездната между себе си и останалите и в първите разговори издава своята душа с всичката чистота на отчужден любящ. Ето откъслеци от първите негови, разговори: „Стремението да търсим общи начала в частните явления е едно из първите свойства на нашия ум.” „Аз исках да кажа, че всички тия нападки на системите, на общите разсъждения и т.н. затова са особено огорчителни, тъй като хората заедно със системите отричат изобщо знанието, науката и вярата в нея, като, че ли и вярата в сами себе си, в своите сили. А на хората е нужна тази вяра: те не могат живя само с впечатления, грях е за тях да се боят от мисълта и да й се не доверяват.” „Повтарям, ако човек няма твърдо начало, в което да вярва, ако няма почва, на която да стои яко, как може да си даде отчет за подробностите, значението, бъднината на своя народ? Как може той да знае какво трябва сам да прави?”
         Отчуждеността на Рудина от всичко, що е около него, болката му, че не вижда себе си в делата, в мислите, в живота на близките, е тъга за родината; любещото сърце на умния Рудин импулсира хубавите.му мисли, които като лъчи в мрака на душата търсят пътя към родината. Той се обляга само на тия мисли, има вяра в тях, тъй като ум победява другите, но самотността го преследва и при всяка дружба остава сам. Струва ми се, че Рудин стои на недостъпен остров в едно мъртво, никога неразлюлявано море и оттам вика в пустошта. Затуй и тъгата му е повече шумен плач, а не неуловимо мълчание. В най-прелестен момент, при топла лятна нощ, пълна с мечтателност и тишина, Рудин не знае да мълчи, сега той се чувствува изгнаник, далеч от вечно хубавото на своята душа. Усамотеното сърце се пробужда в тая нощ, потърсва другар и по навик привиква ума. „Той говореше майсторски, увлекателно, не съвсем ясно... но самата тая неясност придаваше особена прелест на. неговите речи. Обилието от мисли пречеше на Рудина да се изразява определено и точно. Едни образи сменяваха други, след едни сравнения, ту неочаквано смели, ту поразително верни, възникваха, други. Не самодоволната елегантност на опитен бъбрица - вдъхновение дишаше неговата нетърпелива импровизация. Той не търсеше думи, те сами послушно и свободно се лееха из устата му и всяка ти се чинише, че се откъсва направо от душата, дишаща огнено убеждение. Рудин владееше едва ли, не висшата тайна - музиката на красноречието. Той умееше, удряйки по едни струни на сърцето, да застави всички останали да треперят! Някой от слушателите може би и не разбираше точно за какво се говори, но неговите гърди се подигаха, някакви завеси се скъсваха пред очите му нещо лъчезарно загоряваше напред.”
         „Всички мисли на Рудина ти се струваха обърнати към бъдещето. Изправен до прозореца, без да спира поглед на някого, той говореше и вдъхновен от общото съчувствие и внимание, от близостта на младите жени, от нощната хубост, увлечен от потока на собствените чувствувания, той се възвиси до красноречие, до поезия... Самият звук на гласа му, съсредоточен и тих, уголемяваше обаянието, като че ли през неговите уста говореше нещо висше, неочаквано за самия него... Рудин говори за това, що придава вечно значение на временния живот.
         Помня аз една скандинавска легенда, тъй свърши той: царят седи с войниците си в тъмна и дълга изба, около огъня. Туй става нощем, зиме. Изведнъж малко птиченце влетяло през отворените врата и изхвръкнало из другите. Царят забелязал, че тая птичка е като човек в света: „доде от тъмнина и си хвръкна пак в тъмнина и малко стоя на топло и светло...” „Царю - рекъл най-големият из войниците, - птичката и в тъмнината няма да загине, и гнездото си ще намери...” Наистина нашият, живот е бърз и нищожен, но всичко велико се извършва чрез хората. Съзнанието, че човек трябва да бъде оръдие на тия висши сили, трябва да му замени всичките радости: в самата смърт той ще намери живота си, гнездото си...”
         Голямата жажда за знание при Рудина бележи желанието да намери покой за душата. Той чака, макар и миг, само, да види себе си пред себе. Чувствува се като помрачено сияние, що един лъч би възобновил, знае, че великите дела стават през краткия и безсмислен наш живот, но липсва оня южен вятър, който ще счупи ледниците на душата, за да внесе там топлина и лъчи. Умът му прилича на зимен дом в планина, препълнен с гости, които говорят разни езици. Той иска да им помогне, да се чувствува близък с всекиго от тях, но сам ти разбира трудно и не знае с що ги би задържал като здравии бодри свои другари. Те са много и надвиват на добродушния Рудин, вземат всичко, което им трябва, спят и нощуват там, ходят из най-скритите пътеки на неговата душа и като нахални гости късат всичко, що е мило и запазено за пролетта. Иде хубавата пролет, един по един гостите си отиват, ала Рудин остава сам с утъпкана душа и тъжни спомени. Умът на Рудин добива опит, мисли вече здраво, обича системите, но неговата душа е обрана, а от цветята, които той пазеше в нея, няма следи. И осиротелият Рудин започва да дири своята душа. Той не знае крадеца и тича подир всекиго, увлича се от всичко, за да се наново отчае и хвърли в плач. Любящият Рудин е нелюбим, започва всичко и пада в апатия, кога не чува ехото на своите молби. Той не люби чрез дела, а с думи: защищава, порицава, отрича - в името на идеите и висшето в човешкия живот.
         На мястото на откраднатата душа е останала пустош, гдето цари ненужният никому ум, Мислите и думите му са стремеж да оживи пустошта, но те бърже си отиват и наново настъпва старият мрак. И след най-поетичния и умен негов монолог, кога всички се почувствуват щастливи и по-горе от себе си, кога душата им незабелязано участвува във всичко хубаво и умно, казано от него, кога възхищенията от музиката на неговото красноречие са силни и създават взаимно вгледвание на очи в очи - Рудин почувствува себе си наново сам и пак изгнаннк.
         Да бъде полезен, да създаде дела, да работи - ето центъра на неговите мисли и думи: „Да, аз съм длъжен да действувам. Аз не бива да скривам своя талант, ако го имам, не трябва да губя силите си в пусти и безполезни разправии, в голи думи...”
         „И думите му потекоха като река. Той говори прекрасно пламенно, убедително - за позора на малодушието и леността, за необходимостта да се направи нещо.”
         Отгдето подхранваш своя ум, оттам трябва да черпиш и храна за душата, защото пътят към нея и откровенията й е през разума. Не можем дисциплинира ума на север, а да търсим откровенията на душата на юг. Разумът ни трябва да услужва на душата, а не на себе си, не в логичните построе-ния да намира задоволство, а в непрестанните взи рания и наблюдения на всяка околна близост. Така ние се отърваме от сектантство и ставаме цялостни. Само туй, що по-рано ми кара да наблюдаваме, .мислим, разбираме, преценяваме със собствен ум, става родина на душата, щом всички спекулации на разума побледнеят и изпъкнат катр звезда, грейнала далеч пред очите ни - разумът е изпълнил вече службата си и душата започва своя живот. Като запален свет, който бяга из пространствата, тя тръгва към появилата се в далечната родина звезда, минава надзвездни простори, пусти мъгли, скита се в междупланетни степи, догдето изгори в лудия си бяг.
         Страданието на Рудина е, че смята за достатъчен своя талант, дарби и ум, за да бъде полезен и щастлив. Умният Рудин е безкрайно съжалителен, кога доверчиво търси покоя на сърцето чрез силата на ума, и цял живот той търси тоя покой с безбройните си остроумия и догадки, с наставническото отнасяне към делата и мислите на другите. Рудин знае, че е любил и страдал, но кога и как, не помни. „Наталия Алексиевна - начена той с присъщото му сдържано и важно изражение, което всякога караше слушателя да мисли, че Рудин, не изказва ни десетата част от това, що е било в неговата душа, - Наталия Алексеевна, вий сте могли да забележите, аз говоря малко за своето минало. Има някои струни, до които съвсем не се докосвам. Моето сърце... та кому трябва да знае що е било в него? Мен винаги ми се струва за светотатство да показвам това. Но с вас съм откровен: вие ми възбуждате доверие... Не мога да скрия от вас, че и аз съм любил и страдал Като всички... Кога и как, не струва за това да се говори, но моето сърце е изпитало много радости и много скърби.
         Рудин помълча.
         Това, що ви казах вчера, продължи той, може би до известна степен да се отнася към мен, към сегашното ми положение. Но вое пак не струва да се говори за това. Тази страна от живота за мене е вече изчезнала. На мене ми остава сега да се влека по нагорещения прашен път от станция до станция, в проста кола... Кога ще стигна и ще стигна ли, господ знае... Да поговорим по-добре за вас.”
         Любовта на Рудина към Наталия е увлечение. Той не страда от последиците на любовта, а от чувството на неспособност да люби. Затуй и не е загадка за нас неговият живот, а сбор от видими мъки и неуспехи. Неспособен на творчество, увлича се страстно от всичко, що би направил деловият човек, оставя едно, започва друго, умее да даде съвет, да научи другите, да раздвижи млади сърца, но сам не свършва нищо, не знае с що да започне и кое би било най-добро. Рудин, умният и проницателен Рудин, не е в състояние да каже наистина люби ли той Наталия, страда ли, ще страда ли, ако се раздели с нея. Самолюбив, роб на чистата съвест, той се занимава със себе си, доколкото трябва да пази мирна средина и незлобивост със своите близки. Самолюбието дразни неговите дарби, говори му за хубостите на душата, но туй чувство, като огради всички пътеки на съвестта с високи стени, през които нищо не би влязло, направи от него оная дребна себичност и малодушие, които най-добре отбелязват пълния егоист. А егоистът е способен на дела, с които мъчно може се универсализира, тъй като желанията, които те удовлетворяват, не са породени в мълчанието на душата.
         Ако мълчанието е пътят към родината, съвестта е път към разбиране морални неуравновесености и средство да се вгледаме във временното, в такива действия, които не водят душата при покоя на бога, а в шума на изменливостите. Съвестта поражда страданията, които крепят добродетелите: честност, искреност, добродушие и алтруизъм. Съвестта кара хората да мислят със сърцето си, а мълчанието ги прави способни да чувствуват с ума си. Първите са страхливи егоисти и нищожества, вторите - способни на самоусъвършенствуване. Съвестта и мълчанието са двете крайности на нашата душа - с едната стигаме калта и мръсотиите на живота, с другата бога. Оня, който е забравил да мълчи, е прилепил цялата си душа към земята и залюбва в себе си туй, което му е дала тя - тогава той хармонира себе си с търсенето на морални ценности. На пълна универсализация е способен силният, мълчанието при когото е атрофирало всички функции на съвестта. Няма по-голяма пречка за нашето освобождение от нея, тя поражда морала и парализира жестокостта на творчеството, не търси тишина за съзерцанието на душата, а почивка за спокоен плач, ражда се при слабия и характеризира упадък в епохите на културата. Съвестта не е болка на душата, а слабост на волята: който състрадава, търси помощ. Тя пречи на напредъка, защото се бои от разрушение, не люби живота и се страхува от смъртта.
         Съвестта се поражда, кога сме се отказали да подхраним желанията на душата. Нейните болки изпитва оня, който е обидил своята майка, пренебрегнал любима девойка или напуснал близките си, съвестта се преобръща на огнена буря при всички, които са напуснали своята родина.
         Рудин знае да говори за човешкото достойнство, за значението на истинската свобода, да бъде правдив и искрен, но не знае да мълчи. Той изгубил пътя към родината, чувствува се изгнаник и тъжи за похабените съкровища на душата си. Егоизмът и самолюбието му са последица от липса на дела и безпомощно прекланяне пред съдбата. Той знае всичко, разбира нещата, но не познава ония условности, които дават живот и смисъл на всички неща. Рудин не знае средата, която му е дала неговата физична природа като рамка и условие за душата, затуй разбира себе си не чрез съзерцание опита и собствените си дела, а рационално. Самоанализът при него не бе говор със сърцето, а средство за рационализиране и успокоение. Нещастието му е в туй, че знае, що не е нужно: философските системи, човеколюбието, моралът убиха в него любовта и бога. И неговите мъки са сълзите на ограбения аристократ или въздишките на далеч от родината пленник.
         Всички бяха равнодушни към Рудина. Лежнев, неговият другар, бе единственият, който разбра разкъсаната му душа: „Вие нападате философията, говорейки за нея, не намирате достатъчно презрителни думи. Аз не съм неин почитател и малко я разбирам, но не от философията са нашите истински несгоди. Философските спекулации и мечти никога няма да се присадят у русина, за туй нещо той има твърде здраво разбиране, но не бива да се допусне, щото под името на философията да се напада всяко честно стремление към истината и съзнанието. Нещастието на Рудина е в туй, че той Русия не знае, и това е наистина голямо нещастие. Русия без всеки едного от нас може да мине, но никой от нас не може без нея. Горко томува, който мисли това, дваж по-горко за оня, който действително мисли без нея. Космополитизмът е глупост, космополитът е нула, по-нищожен от нула, вън от народността няма ни художество, ни истина, ни живот, нищо няма. Без физиономия няма дори идеално лице, само пошлото лице е възможно без физиономия. Но все пак ще кажа, че това не е Рудинова вина: такава е неговата съдба, съдба горчива и тежка, за която поне ние не трябва да го обвиняваме. Бихме отишли много далеч, ако разгледаме защо у нас се появяват рудиновци. Колкото за неговите добри качества, нека му бъдем признателни. Това е по-леко, отколкото да бъдем несправедливи към него, а ние бяхме несправедливи. Да го наказваме - не ни е работа, тя и не трябва, той сам се наказва много по-жестоко, отколкото заслужава... И да даде бог, щото нещастието да изкорени от него всичко лошо и да остане само прекрасното! Пия за здравето на Рудина. Пия за здравето на другаря си от най-добрите ни години, пия за младостта, за нейните надежди, за, нейните стремежи, за нейната доверчивост и честност, за всичко онова, от което още в двадесетата ни година тупаха нашите сърца и по-добро от което не сме узнали и надали ще узнаем в живота... Пия за теб, златно време, пия за здравето на Рудина!

 

         ........................................
         .........................................

 

         България може без всеки от нас, но ние не можем без нея. Съзнанието за това ражда тъгите ни. Но все пак най-нещастни са ония, които минаха без това съзнание. Най-съжалително нещастен остана българският писател, защото успя да живее, без да открие душата в тая бедна страна.

 

         * * *

 

         Рудиновщина има навсякъде, но обикновено доминира там, гдето условията на живота бележат примитивност на културата. Като най-любима тема в такива страни трябва да остане безсилието на таланта. Тази е първата стъпка към самоанализ, изповед и стремеж за търсене разпокъсаните части на индивидуалността, а творчеството начева оттам. Който пръв се вгледа във всички болки, които лошите условия раждат за индивидуума, пръв създава истинско минало и открива пред съзнанието на другите причините, които ще обусловят новите дни.
         Проявите на нашата душа знаем, че са различни според физичните условия, които ни раждат като нейни носители, ние търсим обаче душата, била тя дребна или велика, по пътя на нейните прояви. Колкото по-нищожен е опитът, всред който тя се открива пред нас, толкова ние я виждаме на части, разпокъсана и нищожна.
         Богатството от опит и култура, генерализирано във философията и науката, се стреми да открие целостта на душата, проявена в разнообразието на явленията. Тоя стремеж към хармонично усложнена култура поражда религията и смисълът на всички науки и борби е тоя - да родят условията, с които всеки би почувствувал бога. Науката и всички човешки борби като опит трябва да бъдат проявени от тия, които се стремят към истина, т.е. от тия, които живеят със себе си и своята душа. Безразлично е сега дали виждаме лошото или хубавото, нека душата ни се открие във всичката си голота, във всичките си петна или сияющи лъчи. Ние ще стигнем истината, ако търсим нейното единство, не нейната чистота, надмощие, блясък или красота, а същината й, проявена във всичко - и в грозното, и в смешното, и във всички безкрайно разнообразни явления в космоса.
         В страни малки и недоразвити най-пълната проява на душата липсва - там няма изкуство. Там най-добре се развива литературата: моралът и историята са теми, които третират писателите. Такова писателствуване е наставническо, целомъдрено и непотребно. Под неговия натиск и режим полека се отървават силните индивидуалитети и това, което ги бързо издига в тяхното творчество, е спомените из миналото, което стягаше душата и раждаше нейното безсилие. Представител тогава може да стане оня, който пръв зарази със своя плач всички потънали в безмълвна апатия нещастници. Плачът за тях ще е просветление и лекота, а вглеждането в себе си и самоанализът ще родят самочувството на бъдещи творци. Съзерцанието ще остане единствена област за работа, а моралът, роден в по-раншната дружба с хората, излетява като дим. Човек остава сам. Мълчанието просветлява всички кътчета на душата и светналото съзнание като запален факел в нощта тръгва към своята родина. Аз-ът намира себе си, за млъква и чака своята майка. У Демеля има едно стихотворение, преведено от П. Славейков. То прави по-близка мисълта ми:

 

    И тука ли, и у дома ли
    пак няма мира зарад мен?
    В шумът на тъмните тополи
    се вслушвам аз приневолен.

     

    Вратата се открехват - майка
    със свещ в ръка при мен влезна,
    и скърби от душа прокуди,
    о майко, твойта светлина.

 

 

         IV

 

         Ако нашето аз, освободено от условностите на живота, ни извежда от мрака на суетността и лъжата, неговото хармонично разнообразие и сила са единствените възможности за пълен живот. Силният човек на Ницше и Ибсен е моделът за това.
         Условието да търсим душата е съзерцанието на опита, бил той наука, музика или момински очи. Колкото по-мощен и хармонизиран е тоя опит, толкова по-много душа носи със себе си, толко по-понятен и близък става. Да чувствуваме с разума си, единственият нов лозунг, който не ще остарее, ще рече да търсим душата чрез опита. Старата метафизика, която отрече и блага за душата. Новата, която прокламира жаждата им за живот, е истинското средство, за да бързаме към Нирвана. Колкото по-силни са нашите желания и страсти, толкова повече душа носят в себе си и по-смело отричат физичното в нас, само силният е способен на жертви. Бързото услужване на живота и непрестанно съзерцание на опита са добър белег за послушността ни към Бога и изпълнение на задължението си, което ни изпраща: живей и мри.
         Този песимистичен поглед само може да осмисли живота ни като нещо, което е напуснало своята родина - мировата душа, и с всички сили на променливото битие се стреми да иде пак при нея. Силната лябов и идеал са най-честите пътища, през които се стремим натам. Но само силният е способен на силна любов и смел идеал - затуй и силният крачи най-бърже към Бога. Старата метафизика търсеше Нирвана, като убиваше тялото, новата се стремеше да хармонира и услужни живота на индивидиума в надмощие и сила, каквато намираме в природата. Всичко, що новата култура чрез науката, обществените борби и философията ни дава, има тенденция да роди новата метафизика под форма на весела религия.
         Мина се времето, кога трябваше да дружим с хората. Тогава бяхме слаби и дирехме подпора. Силният трябва да бъде сам. Той прибира в себе си всичко, що е нужно за човека, и така става обект на новото изкуство. Силният е здрав и положителен представител на хората. Той чувствува с техните болки, а те разбират себе си чрез него. Като че ли всичко в света живее и расте, за да роди силния, в чието голямо съзнание се загнездват задачите на бъдещите дни. Силният на света е свръхчовекът, казва Ницше, и той бе прав. Само мислите и делата на силния могат да служат като уроци за всички, които искат да осмислят живота. Във всяка проява на силния да виждаме божественост и във всяка божественост - свръхчовека, е наш дълг. Тогава не ставаме послушници на Ubermensch-a, а се вгледваме в него чрез него в Бога, като същевременно импулсираме себе си към творчеството. И всеки започва да гради храм, в който става мълчалив жрец на себе си.

 

 

         V

 

         Изкуството като средство за самоусъвършенстване крие три елемента: Бог, мълчание и родина.
         Грешен е като че ли изразът самоусъвършенствуване. Всеки обикновен четец ще помисли, че поставяме цели на изкуството. Самоусъвършенствуването не е цел, която можем да поставим за себе си, а възможност към ония интуитивни импулси, с които се стремим през разпокъсаността на света към единството на Бога. Изкуството не решава задачи, не услужва на цели. Неговият произход е от Бога, затуй чрез вратата на познанието на вечността може да се развива и живей. Бог е навсякъде и всякога, а изкуството като чиста негова проява се явява извън време, извън място, не удовлетворява нужди, не преследва цели. Разните художествени школи в изкуството носеха различни имена; мнозина искаха да си служат с него, като му поставяха отпределени задачи. Но всяка задача и цел се пораждат и каузално развиват; техният произход е в условия, а самите те са нови форми на опита. По що различаваме човека, който сега е жив, а след момент умира? При него в двата случая имаме еднакво количество материя, но нейните задачи и цели се меняват: кръвообращението спира, за да започне разлагането - ще рече, че формите на опита се меняват според условията, които той си поставя. Тая изменчивост при нещата не ни дава идея за тяхната същност и негубимост - напротив, по навик виждаме във всяка форма ново нещо. Ако обаче всички тия новости са представления, зад чиято променливост и разнообразие се крият вечността и предвечното единство, ние стигаме несъзнателно Бога, а нашата по-нататъшна интуиция ни открива неговите прелести и вечен живот. Изкуството като рожба на тая интуиция не може да се раздели на школи и системи, неговият извор са неизменното и вечното: то търси през формата на нещата тяхната идея. Новият художник, като използува всички стари школи, създаде стремежа за синтезиране проявите на душата, намерени в изкуството, във философия, в наука, във всичко, що е било област на човешката душа. Той пръв ще ни научи да забравим имената и знаците, временната красота и маскираното изящество и хвърлим всичката тежест, която пречи за пътя ни към вечността. Неговият сегашен зов напомня дълбоките символични думи на Исуса: по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият в царство небесно. По дяволите всички школи и школички, тях смъртта ни отнема всеки ден.
         Вторият елемент на новото изкуство е мълчанието или беседването с Бога. Синтезът от всички културни дела, що историята е създала и помни, води към единство на душата, което изпълня самотността ни с говора на човешкото сърце. Човек е всякога сам. Туй е една от трагедиите му. Не е сам, кога мълчи. Не тихостта на уморения или безгласността на загубения скитник са мълчание, а зрелият физичен живот, кога душата се събужда и освежава. Мълчанието е белег на безкрайността и враг на временния ни живот; при любовта, нашата най-ранна смърт - мълчим, както кога напуснем света и втънем в нирвана. Мълчението е враг на формата, тъй като убива временното в нас, враг и на школите. То носи душата из най-далечните кътища на вселената и ни кара да забравяме болките на вчерашния ден. Мълчанието е най-добрият лекар, както смъртта - най-смелият избавител. Родени с плач, изграждаме целия си живот в мъки и страдания. Приживе бихме се освободили от тях, ако се научим да мълчим; и песимистът е най-често haiter, защото лекува себе си с мълчание. Неразумоността на вселената е в тишината и мълчаливия път, по който се движи в безкрайността. Тъй и нашата безсмъртност е в мълчанието.
         Изкуството, наситено на промени, търси днес своето постоянство в целостта на душата - в нейната тишина и мълчание, а сюжетите, които залавя със смъртта и нашите страсти-състояния, когато най-много мълчим. Любовта, смъртта и Бог са неуловими; тихите степи на мълчанието са техните жилища, а пътечките, по които стигаме до тях, са страданията на душата; нейните мъки ни приучиха да се молим, молитвите родиха мълчанието, в което живее Бог.
         Бог и мълчанието в своята неразделност крият родината, едничката и първа възможност за живот. И трите сътояния можем да наречем с едно име - красотата на душата.
         На света идем с плач, живеем в тъги, умираме в мъки - боим се от смъртта, а не се страхуваме от живота; като че ли несъзнателно го залюбваме поради страданията, които ни носи. Плачът на роденото дете е първата несъзнателна въздишка, с която се предугаждат бъдещите мъки и първата скръб за родината. Без ничия поръка то напуща Бога, за да преживее в изпитания и зло и наново да иде при него; светлите моменти през живота, когато мъките престават имълчанието донася празничност за душата, са ония мигновения, когато се почувствува в своята родина, но те са мигновения малко и нетрайни. Ние бърже ги изживяваме и наново започва плач. На света има само страдания, сълзи. Колкото по-обилно текат сълзите из очите ни, толкова и тъгата за предвечната родина е по-голяма, а ние самите - по-велики. Не се наситиха хората на болки и плач, защото трябва да търсят родината, а друг път към нея няма. И бъдещата култура ще бъде по-велика, колкото по-неспокоен живот роди за душата. Тогава ще мислим повече за самоусъвършенстване, както днес - за физическо самоопазване.
         Родина е истината, към която се стреми човечеството. Всеки стига до нея чрез себе си, зануй всекиму се различно открива. Но нейната ценност не е в нееднаквостта на формата, а в степента на изчувствуванието.
         Истината е чувство от ирационален характер. Тя е според Ницше условие за живот, според Исуса безсмъртие, а в индийските книги е записана с името Нирвана. Ние ще я смятаме като условие за живот, за да бъде и по-ясен тезисът на родината като трети елемент в модерното изкуство.
         Мисли се криво, че жреците на новото са обособени няколко индивидуалитети, които извън моята народност се обръщат към всички. Модерността им е в туй, че сочат родината и истини, които всички, гдето и да са, могат разбра и почувствува. Всякой чрез емпиричните условности, в които е поставен, трябва да почувствува неемпиричната същност на нещата - родината или истината. Различните националитети по разни пътища и в различно време стигат това; на никоя страна не е изключена възможността да я намери - стига да изчувствува живота в ония физични условия, които най-добре спомагат за неговото развитие.
         Родината е навсякъде: ясните звезди и затъмненият от облаците свод, зелената гора и каменистата пустош, приятелят ви и очите на неговото куче, розата в градината и паякът в ъгъла на стаята - всичко е носител на къс от вечността и смъртта; само геният вижда във всичко Бога, а художникът открива неговото величие. В нашата малка земя, гдето се раждаме и мрем, животът не е механизиран: никой не би казал кога е започнал, никой не знае кога ще свърши; преди мен е бил някой, преди хората друг живот, преди живота желанията на Бога. Вечността тук е толкова голяма и малка, колкото и другаде. Трябва да се вгледаме в нейните бездни, за да видим родината; и художникът няма друга задача. Трябва да престане чувството на отчужденост, да дойде мълчанието, а с него и любовта.

 

         * * *

 

         До днес у нас няма ни една обител, ни един храм. Никой не търси родината и всеки живя: всички търгуват, желаят, правят сметки, очакват добрини и писателствуват, всички са грешници и лъжци. Нима не е лъжа да мислиш себе си художник, а да не си шепнал молитви; колко е страшна измамата да мислиш, че вярваш в себе си, че чувствуваш своето аз, без да знаеш кой те е родил и кому дължиш своята душа, без да чувствуваш своето аз, без да знаеш кой те е родил и кому дължиш своята душа, без да чувствуваш, че тая земя като част от вечността е въплътила в себе си част от Бога! Какъв грях против безкрайното и любовта извършихте вие, български досегашни писатели, когато с малкото съзнание, що ви бе дадено да живеете, си послужихте за цели и създаване литература... Утешението ви е, че трябваше да бъдете грешници, да бъдете тор и земя. Вие правите литература, а нам трябват молитви, трябват химни, казани на роден език.
         В тази земя до днес имаше злини. Доброто го няма, защото всичко пречи на мълчанието, любовта липсва, тъй като никой съзнателно не чувствува родината, а Бог е охулен и поруган. Не черквата или уличният държавник поругаха Бога, а вие, български писачи, които пренебрегнахте душата, за да служите на цели, вие, всички писатели, лирици, драматурзи, публицисти и критици. Време е като зверове, усетили смъртта, да се заврете в пустите ущелия на тая бедна страна и отровните ви кости нека останат там.
         Ние търсим родината, предвечния баща, на който Исус извика от кръста: Боже, в твоите ръце предавам духа си; ние тъжим за тая родина и ден, и нощ; и когато чуваме гърма на небесата, и когато звездите са мъдри и тихи - всякога и навсякъде. Затуй тъгите ни са в безредие и хаотичност; но да разбираш с душата си, значи да премахваш всяка рамка, всяка систематизация и накит. Само ординерната душа, която лигизира нещата, търси ред и обикновеният ум, който не вижда вечността на гения, търси порядък и степенност.
         Нашите тъги са пътят към нирвана и изчувствуване лекостта на абсолютното освобождение и абсолютната истина.

 

 

Август, 1907 г.

Електронна публикация на 07. април 2001 г.
Публикация в "Южни цветове. Тримесечен литературен алманах", кн. I, 1907 г.

 

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]