Катя Станева

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Акустиките на гласа, който „гърми и тътне“:
великите вини на великите сили според Христо Ботев

 

Катя Станева

 

 

         Ботев е основно име в Конспекта по българска литература и важна част от нейния експортен канон. Той е сред творците, привличали вниманието на чуждестранната аудитория още от края на ХIХ век. Поетът многократно и многотиражно е превеждан, популяризиран, идеологически и литературоведски дискутиран. Авторът на баладата “Хаджи Димитър” присъства в балканското, славянското, европейското културно пространство. Библиографските описи върху рецепцията на Ботев в чужбина документират еволюцията на интереса към неговото творчество, към дейността и живота му, открояват приносите на другите в областта на ботевознанието. Библиографията на чуждестранните преводи на българската литература, изговената от проф. Веселин Трайков, курсивира ранното усвояване на Ботев. През ХХ век Ботев активно е вписван в значими (не само балкански) идеологически и естетически проекти. Фактологията удостоверява динамиката и тенденциите във възприемането му в различни контексти, калейдоскопичната картина е задълбочено и пространно изследвана от позициите на академичното литературознание, на новия историзъм, а също така и от гледна точка на несводими една към друга модерни и постмодерни идеи и техники на тяхното изговаряне. Начинът да говориш трудния класик е вид самопредставяне, неустоимо предизвикателство - най-авторитетни българисти са превеждали и тълкували Ботев. Тук ще препратя към сб.“Христо Ботев. Нови изследвания”(С., 1990) и конкретно към втора част “Ботев и другите” и четвърта част “Преводи и рецепция”. Става дума за изследвания, писани специално за втория международен колоквиум “Проблеми на българската литература"(1986), организиран от Софийския университет и посветен на Ботевото дело. В работата на колоквиума взеха участие повече от петдесет изтъкнати наши и чуждестранни учени, докладите на професорите Бернар Лори, Зоран Константинович, Владимир Крживанек, Георги Гачев, Ян Кошка, Зджислав Адамчик, Константин Джамбашу, Марин Младенов, Мария Рафаила, Евантия Пападопулу, Драган Перович, на поетите преводачи Васил Моруга и Микола Сингаевски дискутират темата “Другите за Ботев”. Няма да реферирам лансираните тези, аналитични наблюдения и изводи – те са достъпни за масова аудитория чрез издадения в тираж 3000 екземпляра сборник. Ще отбележа само два факта: общественият радикализъм на Ботев, прословутият му негативизъм към Бога, помазал “царе, папи, патриарси”, се изтъква като причина за “оскъдна, фрагментарна, периферийна рецепция на Ботев” до 1945г.(Ян Кошка, Братиславски университет,“Ботев на словашки”) в Словакия, Полша, Западна Европа. През втората половина на ХХ век обаче амбициозната и последователна културна политика на българската държава постигна впечатляващ успех при легитимиране на българската класика пред света. Международни дискусии от типа “Поетът – глас и съвест на епохата” полагаха като свой солиден темел творчеството на поетите революционери. И вторият факт, който е важен за избраната от мен оптика към проблема за акустиките на Ботевия глас и който изследванията на рецепцията релефно открояват – ограничен е интересът към Ботевата художествена проза, малка част от респектиращата като обем, като проблемен и тематичен обхват Ботева публицистика и фейлетонистика се превежда в чужбина. Балканските ни съседи също избирателно препредават част от огласените по страниците на Ботевите вестници политически анализи, дързостни коментари и обвинения към Великите сили, че закриват хоризонти и обезнадеждават поробените.
         В края на хилядолетието започна настойчиво да се проблематизира ползата от занимания с творби, които някога са легитимирали общностната интеграция и идентичността на една малка нация; в епохата на глобализация техният културен принос се поставя под въпрос, отменят се институционални прочити, предоговарят се културни употреби, преначертават се треактории на четене. (Добре помним ожесточените медийни “разправи” по повод отпадането на Вазовото стихотворението “Аз съм българче” от читанките и учебните програми.)
         Актуалното тълкуване на Ботев трябва да се напасва с нови прагматики. Разбира се, мястото на творби като “Майце си”, “Елегия”, “До моето първо либе”, “На прощаване в 1868г.”, “Хайдути. Баща и син”, “Борба”, “Хаджи Димитър”, “В механата”, “Моята молитва”,“Обесването на Васил Левски” в българския лирически канон е непоклатимо, основополагащо. Професионалната закачка “Кой не знай Чавдар войвода,/ кой не е слушал(писал) за него?” кодира неизменна, масовоприета фактичност – чрез заложените в Конспекта (Ботеви, Вазови, Яворови и т.н.) творби българската общност гради споделено знание за миналото, скъпи и препредава неговите послания, ценности, разбирания за благополучията и сривовете в колективната ни съдба.
         По-сложно стои – и винаги е стоял – въпросът за художествената проза на Христо Ботев. В този текст бих желала да насоча вниманието към идеологическите затруднения при нейното усвояване от съвремения читател – българин или чужденец. Публицистиката и фейлетонистиката по дефиниция са прицелени да предлагат на човека и на социума оперативна колективна ориентация във всекидневното живеене; всяко периодично издание се чете най-напред през политическите и социалните ситуации на своето време, чрез обърнатостта си към конкретен адресат. И още нещо – вестникът като средство за ин – формация (за формиране на публично мнение и поведение) изначално основава своя тип комуникационна стратегия върху идеята за “разпръскването”, диалогът за тази медия е вторично понятие1 .
         Българското възраждане преоткрива привилегията на Гласа, на живото слово, на интенцията “искам-да-кажа” като възможност да се об-ясни света, да се рационализира обществения живот. Прицеленото инструментализиране на текста (художествен, научен, публицистично-агитационен) като средство за промяна и управление на обществени нагласи и настроения е сред основополагащите открития на тази културна формация; подобно на старобългарската литература, възрожденската е във висша степен идеологическа – чрез пропаганда на тип поведение и апология на набор от ценности и идеи за човешката положеност в света литературата обслужва идеологията. Ботев формулира и освобождаващата сила на словото. Стихът “Пък ще си викна песента” може да се изведе като мото на предосвобожденската текстовост. Изречената мъка, викнатата песен, издигнатият Глас освобождават душата на българския човек от робските травматизми и съ-общават, при-общават творец и социум. Християнската цивилизация скъпи Гласа, диалога, словото на вярата като общение и взаимодействие на човек със себе си, със своя ближен, света и Бога. През Възраждането напрегнато се търси отклик, отзив, въздейстие, единство и съ-гласие между Аза и ситуативната ние-общност, вкл. емигрантската, идеологически обособената, религиозната, културната, етнически нееднородната общност на съмишленици и съратници. Пишещият революционер Христо Ботев използва различни реторики за убеждаване и спечелване на възприемателя, борави с различни езици – езика на фактите, езика на Музите, езика на религията, на политическите доктрини, за да определи високия статут на Словото като елемент на Делото. Лирическият фрагмент “Не оставяй … гласът ми да премине тихо, като през пустиня” (“Моята молитва”) артикулира същностен проблем на предосвобожденското и на Ботевото писане – потребността от чуваемост, от въздейственост. Гласът на българина от чужбина притежава автентично звучене, особено гласът на революционната емигрантска периодика; той не се преправя, не се съобразява с никакви цензурни ограничения и става неуправляем, непредсказуем, упорит, дори скандален, когато коментира жизненоважни теми като робството, азиатската изостаналост или например провежданата от Митхад паша медийна политика на турското правителство да укрепва, употребява, контролира печатаните в Цариград и в Дунавския вилает периодични издания. Издуманото от Ботевите вестници прави разпознаваем, силен, свободен “истинния” Български глас.
         Раждането на възрожденския периодичен печат е доминирано от порива по себеизричане и идентификация; този порив задава енергетичните ядра на Ботевите вестници. Синтаксисът на изданията – “Дума на българските емигранти”(1871), “Будилник”(1873), “Знаме” (1874-1875), “Нова България”(1876) открива особена концептуалност при представяне на своето. Публицистът постоянно сменя езика, политиката на самоописание, редува и сблъсква мъченически, героически представяния на българското със сатирически заострени, фейлетонно де-формирани и хиперболизирани образи. Чрез изреждане и съотнасяне на единични факти и еднократни събития, зад които прозират множественост и повторителност, статиите, репортажите, фейлетоните конструират обобщени образи на българското живеене. Всекидневното лице на робската реалност според тази публицистика представлява мрачна, жалостива, гнусава картина – срутването от жалостта, от състраданието към сънародниците до погнусата, яростта, вбесяването поради търпеливостта и неспособността им за бунт е важна отлика на Ботевото говорене за своето. Това творчество произвежда и преживява през срама, през омразата и себеомразата самосъзнанието за жертвеност, комплекса за виктимация2, върху който се опира балканският национализъм като национализъм на страха и философия на страданието.
         Заедно със сбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”(1875) вестниците курсивират творческата индивидуалност, интелекта, таланта на писателя. Публицистиката гради реалния авторитет на Христо Ботев преди Освобождението – митът за Войводата и Поета се създава постепенно, за своите съвременници Ботев е преди всичко политическа фигура и вестникар. Той афишира тъй дефицитното сред възрожденските книжовници самочувствие на социален и политически мислител от европейски мащаб, себеизживява се като идеолог на поробените, като представител на балканския интелектуален елит.
         Наборът от послания, които една творба излъчва в различни контексти, определя нейното пожелаване и усвояване в конкретна среда. Рецепцията на Ботевата публицистика също се подчинява на тази закономерност – Ботевият прочит на актуални тогава политически сюжети променя или затвърждава нагласите на чужденците не само спрямо българското, но и спрямо техните собствени общества. Поради това по определен начин възприемат Ботев на Балканите (нюансирано, разбира се, в Черна гора, Босна, Херцеговина, Сърбия, Румъния, Гърция) и по съвършено друг – на Запад. За типа идеологичност, отложен в Ботевата текстовост, няма лесни употреби в условията на ХХI век. Големият мислител отлично вниква в балканските, европейските, световните антагонизми и ги коментира от гледна точка на българските интереси, на българската освободителна кауза. Перспективата на чуждия поглед не търси, не скъпи Ботевите подозрения и про-зрения, оформени често като пре-зрения към европейската цивилизация, дипломация, политическа практика.
         Ще подкрепя току-що казаното с позоваване на фейлетона “Политическа зима”. В художествено условния свят на христоматийната творба авторът детайлизира и оличностява психологическите портрети на главните действащи лица от световната политическа сцена, разкрива социалното и културното лицемерие на Великите сили. По обясними причини днешните европейските интелектуални общности – колкото и да са разслоени - не са изкушени да преговарят – преосмислят позорящи факти за пресметливостта на своите предци от ХIХ век. А точно великите вини на Великите сили са явени в знаменателното съновидение за несвършващата зима на човешкото недоволство. Външният сатирически пласт на фейлетона е зареден с негация, сложно разливаща се в много посоки. Светът е визиран като кръчма, побрала “гладните, дрипави и измръзнали народи…Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за “бог да прости” славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и поиграят на гладно сърци;…лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските “братовчеди” са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите…”(Знаме, бр.10 от 2 март 1875г.) Тежката Ботева реторика вменява виновни отношения, втвърдява традиционни (о)позиции, провижда братоубийствени вражди, реално случили испанската гражданска война през ХХ век. Радикалната фигуративност на езика акцентира, “разказва с твърди ударения”(Ницше) турската политика: “Босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика “Аман от пиени хора”. Реалната граница между ориенталската държава и света е строго фиксирана – вратата на кръчмата (за нашата литература от Ботев насетне кръчмата е ключов топос, където “се прави” историята и/или “бистри политиката”). Фактологиите са метафорично изговорени и прибрани в изумителни ролеви и етически парадигми – един “възседнал земното кълбо”, друг “подсмърча” пред силните, но „яде червата” на слабите. Чрез заредените със сарказъм словесни визуализации се поддържа разнопосочна моралистика, нюансират се субектно-обектните отношения и обратимости. Дори когато не се занимава с толкова глобални в съдържателен план събитийни казуси, публицистът Ботев ползва същия агресивен, афектиран художествен език. В неговата текстовост (публицистика, фейлетонистика, поезия, писма) властва езикът-поглед на родения поет, трепти напрежението между реалност и фантазия, между достоверни детайли и насъчинени сюжети, между репортажни фрагменти “от мястото на събитието” и символна обобщеност и всеобхватност.
         За пълноценното разбиране на шокиращите вестникарски интерпретации е необходима много сериозна подготвеност по културна и политическа история на европейския и балканския ХIХ век. Публицистичните образи на робството, насилията, страданията са проектирани като обществено функционални, прицелени в социалната активност, в грабване на пушката. Чрез екстремността на Злото Ботев обосновава идеологията на самостоятелността, на национално - историческата субектност: “Българският народ тряба самичък да потърси свободата си” е лаконичната формулировка, пряко кореспондираща с максимата “Юнакът тегло не търпи” и апострофираща вековно и повсеместно репетирания на Балканите поведенчески модел на преклонените главици. Политическият проект, фундиран върху смисловата двойка ЧЕСТ и МЪСТ (ще припомня неговата популярна версия от “Хайдути” – “Блазе му, който умее/ за чест и воля да мъсти”) само на пръв поглед има универсална прагматика и непроблематична приложимост. Артикулираната като воля за мъст кървава етика може да се инструментализира с различни мотивации, да задвижва неудържими, нелесни за контролиране енергии, тоест Ботев може да бъде употребяван за всякакви идеологически цели.
         Заглавията на Ботевите вестници са имена-знаци, имена-емблеми. “Дума на българските емигранти”, “Знаме”, манифестът “Нова България” – чрез именуванията се заявява идентичност и се отстоява различност от цариградските и вилаетските български вестници, обговаряни с неприязън и остра пейоративност. (Красноречиви са каравеловско-ботевските окачествявания от типа “пачаврата “Турция”, “русчушките пачаври “Дунав” и “Le Soleie”, “сръбската пачавра “Исток”, “турските пачаври” и т.н.). Изданията на Ботев се появяват във вече структурираното публично пространство, те се самоситуират, самоопределят се спрямо наличната медийна среда на Балканите и в Европа. Публицистът си присвоява правото да се произнася от името на институционалната поставеност на журналистиката, на периодичния печат като отговорен Глас. За Ботев печатът е парламентарна трибуна на поробените българи (“Задачата на в.“Знаме”) – празнините в политическата публичност се запълват от медийна публичност, липсата на политическо представителство се замества с медийно представителство и публичност. Липсата на ефективно работещи български институции, маргиналността на българския Глас извикват компенсаторен жест – да се огласи високо българската гледна точка, българският проект за промяна на света.
         Христо Ботев обмисля резонанса, търси акустиките, които вестниците му ще имат върху тогавашната аудитория. Гръмогласните обвинения на сатирическия вестник “Будилник” са прицелени да стреснат, да събудят заспалите съвести и мозъци. Проф. Бернар Лори от Института за изследване на езиците и културите на Ориента, Париж, представи много интересни наблюдения по темата “Христо Ботев и сатиричният печат” в доклада си пред Втория международен колоквиум “Проблеми на българската литература”, за който вече стана дума. Големият брой съкрушителни нападки, поголовно адресирани към младата българска интелигенция, озадачава френския изследовател. Действително в трите броя на в.“Будилник” са назовани конкретни имена на редактори, писатели, преводачи, учители, духовници и към тях са прикачени етикети с огромна оскърбителна сила, оценъчността покрива смисловия диапазон от “мудроглупейши” до “подлец”, “шпион”, “идиот”. За европейския хуманитарист подобна журналистическа стратегия е парадоксална, разчетена е като социологически феномен – чрез сарказма си, пише Бернар Лори, “Ботев сам унищожава публиката на своя вестник”3... Опитвайки се да разберем феномена, да не забравяме, че особената публицистика търси/постига предупреждаващ и еманципиращ ефект, тя предписва терапии (включително “кръвопускания”) за болното социално тяло. При срещата си с такава проза съвременните читатели предсказуемо могат да бъдат смутени, дори шокирани. Тя прокламира каузите на социалното недоволство и на класическия национализъм от ХIХ век; не само не допуска толерантност, консенсус, диалог между “робове и господари”, но и мобилизира, политически инструментализира културните, етническите, религиозните различия. Казано накратко, Ботевата публицистика проповядва “революция народна, незабавна, отчаяна” (в.“Знаме”, бр.23, 27 юли 1875г.).
         Типът комуникация, зададен от сатирическата текстовост на Българското възраждане, особено в каравеловско-ботевска версия, не предполага идентификация с героите - обекти на обругаване. В поезията Христо Ботев практикува драстични дистанцирания дори след артикулиране на съобщност (“пием, пеем буйни песни// и зъбим се на тирана...”), фабрикува отграничавания по модела “А вий…вий сте идиоти”; “Защо не съм поет, поет като Пишурката…”; “Патриот е – душа дава//за наука, за свобода;…И секиму добро струва,//само, знайте, за парата,//като човек – що да прави?//изяда си и месата”. (Тук ще вметна, че в музея на поета в Калофер от изписаното на огромно пано стихотворение “Патриот” последният стих е заличен с коректив, няма лесно обяснение за издевателските интонации, за погнусата у пишещия). Сходна фигуративност се възпроизвежда във фейлетонистиката и публицистиката на поета; тропологически това е един и същ вид радикално отричане на наличностите в нашия политически и културен живот. Зад фейлетонните хиперболизации и саркастичните обобщения прозира възгледът, който управлява писането на тогавашните български сатирици, прозира надеждата, че Словото може да въздейства, да санкционира поведения, да руши и налага аксиологии, да предефинира социалните матрици на европейската цивилизация. Христо Ботев постига нелесното успоредяване-взаимопроникване на патос и безпощаден аналитизъм при изговаряне на родното и при тълкуване на етноманталитети, на вечно актуални и неизтребими различности, нетърпимости, непоносимости. Неговата текстовост сбъдва същностните стратегии на възрожденската литература да излъчва енергии с висок коефицент на полезност и да се превърне в институция, тоест да произвежда национални и социални митове, да упражнява контрол над образите и митовете в публичното пространство. През ХХ век Ботев функционира като инстанция - монументален, непрозрачен, официализиран, но и като подривен, взривяващ авторитети и властови парадигми.
 
 

 

---

 

Бележки:

 

1 Питърс, Дж. Д. Да говориш на вятъра. С., 2005 [горе]
2 Иванова, Евг. Балканите: съжителство на вековете. – В: Култура, бр.17/18 от 13 май 2005 [горе]
3 Лори, Бернар. Христо Ботев и сатиричният печат. – В: сб. Христо Ботев. Нови изследвания. С., 1990, 64. [горе]

 

 

Електронна публикация на 18. ноември 2010 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]