Тончо Жечев

литературна критика

Литературен клуб | литературна критика | каталог

 

МИТЪТ ЗА ОДИСЕЙ

 

Тончо Жечев

 


          Прието е да се мисли, че митът за най-популярния герой на древногръцкия епос - Одисей - символизира човешката страст към пътешествия. Когато искаме да обозначим неоседливия, неспокоен, бурен, пълен със странствувания и приключения живот на някого, когато се обръщаме към откривателския дух на ренесансовите пътешественици и откриватели на нови земи, архитипът на Одисей услужливо изскача из глъбините на съзнанието ни, сравнението с митическия герой на древността красноречиво проговаря и казва всичко. Когато четем или слушаме някоя заплетена човешка история, пълна с перипетии и опасности, авантюри и щастливи избавления, постоянна метежност и случаен покой, ние наричаме това "одисея", убедени, че с една дума изчерпваме съдържанието на един живот.
          Така е вече векове, късно е да се спори. Културното съзнание на човечеството си е извоювало и отстоява правото си да приспособява за своите неведоми цели големите митове. Ние се отдалечаваме от първоначалния смисъл, вложен в тях, използуваме ги измъчени и изкривени, превърнати в студени като арктически призраци символи, без присъщото им живо първоначално пулсиране, топла слуз и пророческа глъбина. Във всеки случай обозначението на това, което днес разбираме като одисеевски тип и одисеевска история, много повече подхожда за Язон и по-древната, наистина авантюрна история на аргонавтите. Погледнато отблизо, просто и естествено, без по-късните наслоения и интерпретации, историята на Одисей не е история на едно пътуване, а история на едно завръщане.
          В пътуването на Одисей до Троя няма нищо забележително. Той е един от многото герои на Троянската война, далеч не централен, който определя общата нещастна съдба на всички останали. Неговият собствен дял, превръщането му в основен герой на древногръцкия епос започва при обратния път, от Троя към Итака. Той е героят на завръщането, а не на пътуването. Странствуванията по света, дори съпроводени с одисеевоподобни приключения и перипетии, нямат нищо общо с първоначалния смисъл на мита и символизираната от него човешка одисея, когато не са бедите, мъките, откритията, пропаданията и подемите на едно завръщане.
          Неизвестен, но плодоносен път е извървяла древногръцката култура, за да узрее у Платон за мисълта, че идеалното движение е кръгово, т.е. завършено, заоблено, че началото се събира с края, а краят достига своето начало. За древните божият лик е кръгообразен. "Божието същество - казва Ксенофонт - е кръгло." Космосът е образуван от сфери, по тях се движи всичко, от което е съставен, една въртяща се на мястото си подвижна вечност. Това е общо място за идеалистите и материалистите на древността. За Аристотел небесните тела и космосът са кръгообразни, за Демокрит "бог е ум в кръгообразен огън", всичко се движи в своя кръг. Както по-късно в алегоричните рисунки на средновековието за древните кръгът символизира вечността, защото е идеален израз на БЕЗкрайността, т.е. за слятост на началото с края, за недиференцираност на края от началото. Средновековието само приспособи за своя теоцентричен модел на света тези представи на древните. Идеята за кръга тук вече служи за образ на бога, около когото се разполага всичко - самият кръг е символ на съвършенство. Или както се казва в апокрифа: "Бог е сфера, чийто център е навсякъде, а повърхността - никъде."
          Метафизичната интуиция на гърците далеч изпреварва математиката, положителните науки, Евклидовата геометрия, в основата си тя ги доближава до съвременните и бъдещи открития. Азбучна истина за днешната геометрия е, че правата, стигаща с едната си страна до безкрайно отдалечена точка, задължително се връща към нас от противоположната страна, т.е. наподобява окръжност с безкраен радиус, дотолкова изгубила изкривяването си, че то се свежда до нула.
          В този момент ме интересува Одисеевият кръг, сферата, описана от най-прочутия пътешественик на древността. Както видяхме, пътят до Троя не занимава въображението на Омир. От историята на Язон и аргонавтите, от безбройните фолклорни и приключенски мотиви на древната поезия при търсене на Златното руно, Колхида, Златния век, Острова на блажените всевиждащият слепец сякаш е имал чувство за изчерпаност на този сюжет, за безплодност на търсенията в неизвестността, за излинялост и вялост на романтическия унес, свързан с всички пътешествия къв непостижимото. Сега Омир само отбелязва най-крайното отдалечаване от своя герой от изходната точка, маркира описания от него полукръг от Итака до Троя, като че ли той е бил напълно безметежен, за да съсредоточи вниманието ни върху противоположната полусфера, върху обратния път и така идеално да закръгли участта на Одисей и жребия на одисеевци, да събере началото с края и края с началото, за да удовлетвори своята и на съвременниците си представа за смисъла и съдържанието на едно пълно човешко завъртване в безкрайното въртене на земните и небесни сфери. От гледна точка на "Одисеята", "Илиадата" е само пунктирано отбелязване очертанията на десния полукръг, пътуването в собствения смисъл на думата, докато в "Одисеята" е надебелено очертано лявото полушарие, завръщането към изходната точка; при това завръщането не просто като повторение пътя на отиването откъм другия край, а като ново, самостоятелно, пълно с най-големите изпитания приключение - противоположната полуокръжност, противоположна така, че затваря същия кръг. С други думи и с по-нови сравнения - това не е колумбовско откриване на Нов свят и завръщане по същия път, а магелановска обиколка, преоткриване на Познатото и Близкото.
          С Одисей и "Одисеята" Омир прави голяма и важна крачка в културната история на човечеството. Преодолян е интересът към празничната суета на тръгването; премината е заветната черта на младостта, с нейния метежен, търсещ битки и бури дух; духът е преизпълнен, преситен от униженията на опита; умора тегне от ненаситната и лекомислена страст към новото, неизвестност, откривателство; от Новите земи и светове, от тоя все така пресен, млечен бебешки дъх. И от това равномерно бягане на хоризонта пред нас, от пропорционалното отчайващо отдалечаване на щастието и миражите на Златното руно, Златния век, Острова на блажените! Приближават петдесетте, всички настроения, усети, чувства, мисли бавно, но сигурно се оцветяват в друга гама и други тонове. Целият интерес, всички акценти неумолимо се изместват в друга посока. Почти без да забележим, тласкани от могъщи инстинкти и мътни желания, сме достигнали единия полюс на окръжността. Започва обратният път, най-трудната част, свързването на краищата и началата, изгревът и залезът, инстинктите и разумът, родината и светът, поезията и прозата, раждането и смъртта.
          Лекият товар на младостта при пътуването се е сменил с тежкия товар на зрелостта при завръщането. Всички възли, които лекомислено сме завързали по пътя напред, се превръщат в тежки неподвижни камъни при обратния път. Силите не растат както някога по пътя, а бавно изтичат. Ако можем живо и нагледно да си представим разликата и приликата между пътуващия към Троя герой на Троянската война със завръщащия се към Итака Одисей - ние ще имаме жива и нагледна представа за драмата на човешкия живот, а заедно с това и за прелестната, наивна древна представа за неговия смисъл. Сега ноздрите на Одисей не душат пресния и нов въздух на непознати светове, а жадуват за далечните, трудноуловими аромати на Родината, на лоното, познатото до болка. Те търсят любимото и любовта. Цялата страст е насочена към абсолютното сливане на края с началото. Знанията са сменили възторженото любопитство, носталгията по близкото - страстта към неизвестното. Другарите на Одисей, за които неговото завръщане е тяхното пътуване, от алчност и любопитство развързват грозните торби на Еол и едва не довеждат експедицията до пълна катастрофа. Този грях е вече непостижим за самия Одисей, с неговия тежък товар на опита, с всичкото бреме на завръщането. Пътуването за него е било пътуване към неизвестното, т. е. към живота, завръщането е пътуване към известното, т. е. към смъртта.
          Парадоксът е налице, по-горчив от всякога. Защото в завръщането единственото сигурно е неотменимо приключение е смъртта. И може би тъкмо поради това сега започваме да усещаме и разбираме истинската стойност на живота. Така според Овидий нещастно влюбените в древността се хвърляли от Левкадската скала с надежда, че ако изплуват с помощта на Аполон, ще се избавят от страстта си, а избавлението ще им върне истинската цена на живота, който дотогава им изглеждал беден и плосък. "Всяко плаване - казва Колумб от диалозите на Леопарди - е скок от Левкадската скала - само моряците знаят цената на този къс суша, която твърдо стои под краката ни. Кой повече от нас, незнаещи излаз от пътешествието, е въжделявал да види земя?"
          Омир многократно и по разни поводи намеква, че Одисей е земеделец по сърце и душа, а моряк по неволя, по ум и жизнена биография. С каква стръв и завист гледа той необработената и тлъста земя на острова на циклопите! Как само мечтае да я има, за да я обработи и оплоди! Да види и срещне "орна земя" е едва ли не постоянна мечта на Одисей. Цялото епическо завръщане към скалиста Итака е непреодолим зов на кръвта, психологически и практически то дори не е мотивирано, остава неясно, докато откъм поетична страна тегне над Одисей като проклятие и неизбежна съдба, като непобедим и недпредотвратим нагон към земята, към устойчивост вместо клатушкащо се, несигурно море. Над "Илиадата" тегне тъмното барутно небе на битките и бурите. Над "Одисеята" грее мирно синьо небе, тук преобладава жаждата за покой, за всеотдаен и градивет труд. Миражите в "Одисеята" са свързани с раждаща земя вместо вълнуващо море, с бряг вместо шир, с твърдина вместо плъзгаща се вода.
          С други думи, простото и нещастно сърце на Одисей е уморено, то изнемогва подир ненаситния и вятърничав ум на Одисей, само взима кормилото на корабите и сменя курса към пристан. С всичките си свежи и девствени осезания, със сърцето, ръцете, краката, с непохабените си чувства, в хармония с ума, са живели върволицата прадеди на Одисей цели хилядолития, дори до неговия заседнал на скалиста Итака баща Лаерт, те са живели като ловци и земеделци. И тъкмо това неподготвено сърце, тези установени и осветени от традицията чувства изведнъж, още в първо поколение трябва да издържат на скитническа и неприютна съдба, да кретат подир алчен и жаден новосъбуден ум, да издържат на разредения въздух на висотите, на  клатушкащата се повърхност на безбрежния Океан! Всеки срещнат, всеки слушател на безплодните истории на Одисей величае неговия ум, нарича го "най-мъдрия сред хората", по ум никой не може да се сравни с него. Омир влага всичко това в устата на простодушните, оседнали слушатели на историята, но за себе си запазва правото често да борави с двусмисления, отчасти похвален, отчасти ироничен епитет към името на героя - "хитроумний".
          Изглежда, за Омир няма съмнение, че приключенията на Одисей са приключения и изпитания на неговия ум при завръщането към прачовешката основа, към простотата на чувствата, към топлотата на огнищата, към рода и родината, към сенките на предците, към дом и уют, бряг и пристанище. И ако сърцето и чувствата едва издържат и се крепят на студения полюс на кръга на пътешествието, често го изоставят, отказват да следват безумствата му, то сега, при обратния път умът изнемогва, обзет от велико посрамление при преоткриването на простите и ясни дарове на небето, които по начало е имал, но с демонична гордост е пренебрегнал.
          Ако Омир беше спрял дотук, той щеше да бъде просто родоначалник на песимистичната, не особено дълбока идея за вечния кръговрат в човешката история. Описаният от Омир Одисеев кръг е плодотворен, преобразен и преобразяващ, отворен към перспективата за ново въртене, на друга степен. Разумът на Одисей се завръща към праосновата просветлен. И тъкмо в просветеното преоткриване на познатото, а не просто в намирането му в същото състояние е смисълът на този кръгообразен път. Нова светлина озарява не само Одисей, но и всичко в Итака. След срещата на Одисей с баща му Лаерт, след новото откриване на бащата, светлина озарява не само Одисей, но и Лаерт, а заедно с това и Итака, сякаш всички са завършили един плодоносен кръг от безкрайно пътуване. Когато сикелската стара робиня изкъпва стария Лаерт, намазва го с благовонен елей, загръща го в чиста мантия, синът се смайва: сега той вижда "баща си приличен на бог вековечен". И на ръст, и на вид той е друг, по-прекрасен от всякога.
          Както знаем, "Одисеята" завършва с избиването на нахалните и досадни женихи на Пенелопа и примирие между двете воюващи страни в Итака, благословено от Зевс и неговата дъщеря Атина Палада. Омир не разказва нищо за по-сетнешната съдба на героя. Но ние не изпитваме неудовлетворение, нямаме чувство, че историята е незавършена. Защо? Защото вече сме видели Одисей в царството на сенките, в мрачните подземия на Аид, а чрез устата на тивския старец, пророка Тирезий, съдбата на завърналия се е предсказана до самия край. Така шеметното колело на неговия живот се извъртява до смъртта и стига първоначалото, блажено се слива с него. Това е забележителен, вълнуващ епизод в поемата. Човек трябва да изпита извънредно много, човечеството трябва порядъчно да остарее, за да обърнат на епизода онова внимание, което той заслужава.
          След като предсказва всички беди, които ще сполетят Одисей при завръщането му, след като му внушава, че ако не престане да мисли за Итака, той ще стигне до нея дори при всеобщата погибел, предизвикана от необузданата лакомия на неговите спътници, готови да посегнат на божествените крави и овце на Хелиос, пасящи на остров Тринакия, тивският пророк, налокал се с черна кръв, съветва Одисей да не спира с изтребването на женихите. Божествената повеля глаголи чрез устата на пророка и изисква Одисей да направи последната свързваща края с началото крачка, да слее двете точки на кръга с целия просветлен от обиколката разум, да озари и издигне праосновата на човешкото съществуване - благословения пастирски и земеделски труд. Тирезий съветва Одисей: след като изтребиш смутителите на домашното огнище, "тръгвай веднага да бродиш с пригодно весло в ръката!" Стигни до мъже, които не са виждали, не са чували за море и кораби пурпурногърди и дори солта не познават, "за подправка не слагат те никога сол в едивата". И дори тези ярко градирани указатели не стигат, виждат се все още малко на Омир, та той продължава чрез устата на пророка да насочва Одисей все по-дълбоко към сушата, по-далеч от морето, към неподозирани за него равнини и глъбини:

    Сигурен знак ще ти кажа сега и добре запомни го:
    Друг пътешественик, срещнат по пътя, кога те запита:
    "Що си понесъл на рамо блестящо веялна лопата",
    спри се и тозчас забий във земята веслото пригодно,
    жертва достойна отдай на властителя бог Посейдона -
    бик заколи, и овен, и глиган, що свинете опложда,
    после върни се дома и отдай хекатомби свещени
    на боговете всевечни, които владеят небето.
    Накрая далеч от бурливата шир на морето смърт
    ще те стигне спокойна и сетния ден ще дочакаш
    немощен в старост приятна, край теб ще живеят щастливо
    твойте подвластни. Това ти предричам и то ще се сбъдне.

     

    (бел. ред. - цитатът е от превода на "Одисея" от Георги Батаклиев, 1971 г.)


     

          Едва сега разбираме нещо, което ни се е струвало приумица на древните и Омир - да направят покровителка на скитника Одисей богинята на плодородието, на мирния труд, тази, която е дарила на хората плуга и браната, на жените - тъкачния стан, покровителката на целебния физически труд, законницата, мъдрооката, вечната съперница на разрушителния дух на Посейдон, любимката на Зевс, отгледаната в главата му, самата Атина Палада! Да, да, само родената от божествена глава може да разбере и състрадае на рискованото, пълно с превратности, страшно, но неизбежно и славно обиколно пътешествие с колебливия и негаснещ светилник на разума към природата, към неизменната част от нашето тяло, към инстинктите и тъмните глъбини; само тя утробно познава непоносимите болки в главата, неподхранвана от топлите и равномерни тласъци на сърцето и кръвта. Само за нея може да е така въжделено съединението, само тя няма да напусне Одисей по средата на пътя, ще остане докрай негов Ментор в завръщането.
          Само богинята на мъдростта може да помогне на всички одисеевци - изстрадали и самотни, раждащи и умиращи, слаби и силни, скитници и заседнали - да закръглят плодотворно своя кръг, да не заседнат по средата в коя да е несливаща се точка. Само мъдростта познава ужаса от бездната на малкия и голям незатворен кръг, от зеещата пустота на полусферата, от зиналите краища, разперени като ръце за помощ, от острието на техния триъгълник, пробождащ самото сърце.
          Вече петстотин години живеем, а неизвестно е колко още ще живеем в колумбовската епоха на пътешествия към нови земи, планети и светове. Няма нищо чудно, че забравяме, на заден и скрит план сме оставили най-трудната част от пътя на митическите пътешествиници - завръщането - забравяме дори за бързия коректив на Магелан с неговия опит да свърже крайната цел с началото, в едно пътешествие да преплува моретата и океаните, в които се къпе земята, да опаше и прегърне краищата на това кълбо, върху което живеем и се въртим, неизвестно от кога и до кога.
          В митическия, религиозен и хуманистичен период от своята история човекът всякога е чувствувал, че е осъден да живее върху кълбо, което само` се върти около своята ос, а заедно с това описва безкрайна елипса; той няма да престане да рисува малките и големи кръгове, които сам описва в отреденото му за пътуване и завръщане време. След първородния грях човекът затвори прикия път към рая, остави отворен за себе си само обиколния, сферичен, изкупителен, страдалчески кръстен път към блаженото начало. И някъде от глъбините се чува последният вопъл на Разпятия, съвършено оголената човешка мъка - защо ме изостави, господи, Лама Сабахтани, толкова дълбоко, че изходът е само от другата страна, от по-дълбокото, зад дъното пак към небето, към възкресението и спасителното съединение. Само от изживяната ДО КРАЙ непоносима мъка на тази богоизоставеност, от най-крайния предел на завръщането започват озарените начала, идва победата над невъзкръсната смърт, заслужава се възкресението, смъртта поправя смъртта с БЕЗсмъртие. "В мъките на доброволния пленник Христос - казваше Йоан Златоуст - вече се мъчи самата смърт в родовите си мъки." Най-далечното, рисковано, опасно и славно човешко пътешествие ще бъде не към Златното руно, към Острова на блажените, към Златния век, към Новия свят, а към победата над Смъртта, зашеметяващата обиколка, която ще свърже раждането и умирането във вечен живот, към перихорезата, в която бог става човек, за да може човекът да стане бог.
          Днешната космонавтика оголи съвършено докрай нещата и показа, че проблемът не е просто в отиването къде и да е, а в завръщането. Троя е достижима, все така непостижима е Итака. Съвременната техника, междупланетните пътувания сякаш постепенно все повече ни връщат и ще ни връщат към одисеевското възприемане на живота и света като божествен кръг, а в пътуването все по-труден проблем ще става завръщането. В някогашните представи синият океан се слива на хоризонта със синьото небе. За нас тази синева естествено минава през видимите предели и се връща към нас от другата страна. Почваме да свикваме със странното усещане, с чувството и мисълта, че планетите се въртят около други планети, звездите от слънчевата система обикалят слънцето, а самото слънце и планети се въртят около оста си и в това безкрайно, невидимо въртене живее, диша, ражда и умира вселената и ние заедно с всичко и всички. Началата търсят своите краища, краищата - своите начала. Мореплавателят, скитникът, хитроумният Одисей намира щастие на орна земя!

 

Електронна публикация на 07. март 2002 г.
Публикация в сб. "Митът за Одисей", С., 1985

 

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!