Кристиян Енчев

логика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНИТЕ ЛОГИКИ В СВЕТЛИНАТА НА ЕДНА ВЪЗМОЖНА
МЕТАФИЗИКА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

 

Кристиян Енчев

 

 

         Тук ще се опитам да развия и да прокарам подстъпи към една възможна метафизика на въображението като пълноправен структурен елемент на виртуалистката метафизика. В тази връзка ще търся отговор на следните въпроси:

 

         1. Какво представлява метафизиката на въображението като междинно структурно звено, опосредяващо метафизиката на познанието и метафизиката на битието?

 

         2. Какво е отношението между феномен (във виртуалисткото му тълкуване) и схема?

 

         3. Възможно ли е да обосновен въображението чрез принципите на еднородността, спецификацията и непрекъснатостта?

 

         4. Може ли да се интегрира въображението в чистата форма на мисленето?

 

 

Понятие и схема

 

 

         Какво да правим с проблема за “взаимната съотнесеност на понятието и схемата”? От една страна, ако схемата “функционира само според същността и реда на категориите, тя трудно би могла да реализира съзидателните си заложби по линия на способността за въображение” (Канавров 2003: 306). Канавров предпочита да се отърве от въображението и апелира да мислим как интегрираме въображението в чистата форма на мисленето -той казва: “предпочитам да “пипна” дедукцията и там да впиша схематизма (и оттам да извадя и логиката)” (цит. от лична кореспонденция с автора). От друта страна, “ако приоритет има синтезата на способността за въображение [с оглед на конструктивната функция на схемите в тяхната отнесеност към въображението - Канавров 2003: 306], категорията ще се ограничи до чиста форма” (пак там: 307). Аз предпочитам второто решение, но с уговорката, че успея да набележа възможност за “метафизика на въображението”, в рамките на която да издигна въображението до концепт, да го обоснова чрез принципи и да го специфицирам като продуктивна спонтанност и дейностна проява на трансценденталната синтеза. Предприемам този ход с цел да овъзможностя успешната дедукция на произволни регионални покатегории и тяхното приложение към предметни съдържания посредством виртуалистки преосмисленото като съдържателна трансцендентална схема понятие за феномен.

 

         Критико-онтологичната реализация на чистите разсъдъчни понятия, като едно ефективно преобразуване в регионални категории, трябва да прибегне до помощта на въображението, доколкото чрез него става възможно освобождаването на съдържания, които биха били релевантни на регионални категории (друг вариант е фигурната синтеза да се свърже със спонтанността на девиртуализиращото се мислене и съответно се осмисли като продукт на девиртуализирана в динамиката си трансцендентална синтеза. Ако съдържателните подредби („кристализации“) на опита не бъдат осмислени по трансцендентален път като възможни, тогава виртуалистката постройка ще остане концептуално непълна и ще се окаже наложително компенсирането на непълнотата й чрез външни реалии. Пътищата за такова компенсиране са два: или чрез въвеждане на емпирични (онтични) отправни точки на обосноваване на опитните съдържателни подредби, което би сринало основанията на критическата парадигма, от която се тръгва, или пък чрез въвеждането на различен от човешкия интелектуален опит (по подобие с Кантовия „като че също един друг разсъдък (макар не нашият)“ – Кант 1993: 51), който има достъп до тях в съдържателната им пълнота и структура. Обаче интелектуалният опит, доколкото е изключително присъщ на човека, не бива според мен да бъде свързван изкуствено с несвойствени му пзнавателни подстъпи, които да внесат разнобой в концептуалната картина на критическата метафизика и в следствие на това да я отведат в полето на празното фантазиране. Затова се оказва важна в методологически аспект функционалната отнесеност на мисленето към фигурната синтеза.

 

         Трансценденталното като „базисна знаниева идеализация“ (Канавров, 2003: 212) значи някак следва да включи въображението като базисен концепт (теоретифицирайки го метафизически). От тази гледна точка, при изискването за плавен преход от метафизиката на познанието към критическите онтологии, въображението следва да „има“ нагледа, доколкото създава единството на представите в него, но някак си “отнапред”.

 

 

Въображение и освобождаване

 

 

         По пътя на формата в посока към опита може да възникне ситуация, при която материята да се окаже неподатлива за схематизиране не като просто явление в сетивните форми, а като съдържателна типика, която устоява и като устойчива структура изисква да бъде „сглобена“ по непротиворечив начин на равнището на мисленето. Достигането до границите на познаваемост в подобно съдържателно отношение дава основание да се търси изход от ситуацията във възможността за свободна употреба на продуктивното въображение (във виртуалисткото осмисляне на въображението, ако то изобщо бъде по някакъв начин включено в структурно-функционалния метафизически план, би следвало да става дума за концепт вместо за способност), чрез която да бъде компенсиран познавателният дефицит. Тук обаче възниква методологически трудността как въпросната свободна употреба да намери пътя към такъв аспект на духовността, позволяващ изход от интуитивното разбиране за сметка на ясното експлициране с цел достигане до нейни онтологеми – „първоначалните, схематично изведени и откроени онтологични категориални единици, които са трансцендентално дедуцирани на основата на виртуалистки схващаната критическа метафизика на познанието“ (Канавров, 2006, с. 60). Духовността, разбрана по този начин, е експлицируема от историята на философията „като интерсубективен и интрасубективен концептуален опит“ (пак там, с. 59), но може да се определи също така и като опит, който притежава символна (в Кантов смисъл) структура, надхвърляща границите на възможния опит, но която въпреки това остава релевантна на него. Точно в този допълнителен спрямо виртуалистката програма на Канавров аспект на конципирането на духовността смятам за съществена ролята на продуктивното въображение и възможността за неговата свободна употреба.

 

         В духа на казаното по-горе, преодоляването на феноменални препятствия в опита се извършва като един спонтанен ход на въображението, което открива, откроява и потвърждава съдържателни подобия. Необходим е динамизъм на взаимодействие, свързване на представи в качествено единство с оглед виждане на нещо във връзка с друго нещо. “Динамизмът на значението”, който имаме в метафоризирането като потвърждаване на подобия (и който Кант би отнесъл към свободната употреба на способността за въображение), позволява в съответното рефлексивно достигнато понятие „да се мисли повече“. Това дава възможност динамизмът на концептуалното „дошлифоване“ на понятията (ако се заемем с изследване на тази възможност) в метафизическото дискурсивно поле да се постави в услуга „на едно мислене, което непрестанно се ректифицира“ (Рикьор, 1994, сс. 449-450). Този ход на „ректифициране“ обаче произвежда символни подредби от „духовно“ естество, доколкото динамиката снема себе си девиртуализационно в кристализации на опита (устойчиво потвърдени подобия), представяващи интерес за една (мета)дискурсивна история на тяхното произвеждане, подреждане и диахронно конципиране като интелектуален, респективно - духовен опит.

 

         Чрез продуктивното въображение става възможно такова преобразуване на опита, при което, според Кант, свободата ни от закона на асоциацията при емпиричната употреба на продуктивното въображение може да бъде „почувствана“ (Кант, 1993, с. 206). Негативното схващане на свободата като свобода от субективно-емпиричното ниво на асоциацията значи изисква като продължение позитивно да разработим структурната възможност за подобни освобождавания на предметни съдържания.

 

 

Чисто мислене и овременяване

 

 

         Може ли чистото мислене като мисловна синтеза да избегне овременяването? Ако кажем за чистото мислене, че то „се представя като адекватния топос, в който синтезата може да получи достатъчни основания относно нейните знаниево-априорни функции за свързване на многообразното“ (Канавров 2003: 272), без да отчетем синтезата на продуктивното въображение като стояща „преди аперцепцията“ и представляваща „чистата форма на всяко възможно познание“ (съгласно текста на първото издание на „Критика на чистия разум“ - Кант 1992: 202-203), рискуваме да пожертваме ролята на фигурната синтеза в метафизическото обосноваване, приоризирайки интелектуалната такава. Ако заградим критически само „чистото безсубектно мислене“, но оставим в подчинено структурно положение спрямо метафизическата архитектоника чистите форми на сетивността (особено времето), то динамиката на трансценденталната сила за синтеза, сведена в случая до „възможна и безкрайно открита мисловна синтеза“ (Канавров 2003: 273), би намерила в това условието за своята невъзможност. Чисто интелектуалната представа, която Кант приписва към „Аз“ в „Аз мисля“, показва, че разграничението между мислене на предмет и познаване (в трансцендентален смисъл) на предмет не помага дори в случай, че метафизиката на познанието се отъждествява с метафизика на мисленето – мисленето на предмет, извън емпиричната синтеза, откъм условията за възможност на самото мислене като възможност и откритост за реализация се нуждае априори от чисто време. Ако виртуалистката метафизика принципира само мисловната синтеза в априорния й характер на чиста форма, а не принципира и овременяване на мисленето, априорност и трансценденталност стават идентични в метафизическата статика на чистата безобектност на концепта за чисто мислене, а пропастта между виртуалното битие на формата и битието на битийстващото става непреодолима, освен с цената на загърбване на критицизма, без който виртуалисткото предприятие би загубило всякакъв смисъл.

 

 

Хипотетична употреба на разума и регионалната дедукция на категориите

 

 

         „Концептуалното решение на виртуалисткия трансцендентализъм за включване на реалния опит в дедукцията“ във версията на Валентин Канавров се осъществява чрез „вплитане на трансценденталния схематизъм в дедукцията“ (Канавров 2006: 131). Обаче, при един локално обособен опит и наблюдения, ограничени спрямо първия, възниква питането как от един емпирично ограничен опит да се достигне до всеобщността, която една категория трябва да притежава. Кант говори за едно „проектирано единство“, когато вземем проблематични понятия като основа на приложение на правило, до което се домогваме в модуса на „като че ли“ при ограничен опит (Кант 1992: 614). Трансценденталната дедукция, която, съгласно Кант, е „обяснение на начина, по който понятията могат да се отнасят а priori към предмети“ (пак там: 160), във виртуалистки план се превръща в обосноваване на трансценденталните регионални логики (или: критически онтологии) и като такава „'произвежда' не вечни и релевантни спрямо всеки опит категории, а единствено релативни категории, които са отнесени в определено време към определен регион на опита“ (Канавров 2011: 131-132). Тук обаче се намества много добре Кантовата идея за „проектирано единство“, която обаче изисква да привлечем в концептуалното решение ролята на фигурната синтеза като предметно условие „от втори ред“, водещо дедукцията на категориите в хода на девиртуализиране на чистата форма по посока към опитните кристализации. Защо? Когато Кант дава пример с ненапълно уточнен опит (и ограничен до регион, в рамките на който правим определен тип наблюдения) относно кръгообразното движение на планетите и схващането на отклоненията от това движение чрез „фигурно родство“, обяснимо чрез постоянен закон, то така в най-общ смисъл се вижда как едно възможно разширение и уточнение на регион става според априорно отнасяне на закон към предметите съобразно въпросното фигурно родство. Апроксимативното постижение в регулативно отношение на идеята за опитно единство при една така проведена регионална дедукция на категориите се допълва от конститутивно постижение – фигурата се превръща във „феномен“, съгласно схващането му не в класическия Кантов смисъл, а съгласно виртуалисткото му преизтълкуване като съдържателна трансцендентална схема. Така феноменът се натоварва с медиативни фукции благодарение на предварителната работа на фигурната синтеза, която освобождава предметни съдържания и произвежда фигурни родства в единството на феномена. Едва сега идва задачата на мисленето да осъществи единството в понятието и възможността да се ректифицира спрямо така произведеното фигурно единство.

 

 

 

 

 

---

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Канавров 2003: Валентин Канавров. Критическата метафизика на Кант. В. Търново: Фабер, 2003.

 

Канавров 2006: Валентин Канавров. Критически онтологеми на духовността. В. Търново: Фабер, 2006.

 

Канавров 2011: Валентин Канавров. Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер. София: Изток-Запад, 2011.

 

Кант 1992: Имануел Кант. Критика на чистия разум. София: БАН, 1992.

 

Кант 1993: Имануел Кант. Критика на способността за съждение. София: БАН, 1993.

 

Рикьор 1994: Пол Рикьор. Живата метафора. София: ЛИК, 1994.

 

 

 

Електронна публикация на 29. декември 2011 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]