Красимир Делчев

изобразително изкуство

Литературен клуб - над 20 години! | философия | страницата на автора

 

 

Езотерични символи в скици, корици, проекти,
емблеми и акварели на Николай Райнов

 

Красимир Делчев

 

 

 

      1. Символите в апокрифното разпятие, 1920

 

 

      Тази иконична картина (акварел, темпера, туш, хартия 55,5 х 38 см, ГХГ Пловдив), е участвала в първата художествена изложба на Н. Райнов през 1922 в Пловдив, като в каталога на с. 7, относно сюжета, е отбелязано: „апокрифно сказание, според което Спасителят бива разпънат още в юношество, с което се изразява радостта от доброволната жертва, сърадвана от майката и бащата; змеят, победен от кръстния подвиг, олицетворява човечеството, злото, греха.“

 

 

 

 

      Прави впечатление, че юношата не е тъжен и не е прикован към кръста, а е привързан към него чрез венци от „сини рози“! Под дясната му ръка грее Слънцето с човешко лице на Тау-кръст, а под лявата му – Луната също с човешко лице. Касае се за два розенкройцерски алхимични символа – мъжкото и женското, активно и пасивно, дясно и ляво, злато – сребро, ден – нощ, светлина – мрак, сухо – влажно, които в т.нар. „опус магнум“, великото дело на душевната алхимия, следва да се обединят в Едно от „посветения“; резултат, който в розенкройцерската символика се предава с изображението на „андрогин“.
      Вероятно идеята за „освобождаване“ от „приковаността“ към материята и сетивния свят, от „привързаността“ към видимото и илюзорното, изтръгване на „трите пирона“, скрепващи ни към „дървото на смъртта“ чрез духовното прераждане на „посветения“, себеусъвършенствал се дотам да се „прероди“ и възкреси, заживее нов чисто духовен живот в „света на светлината“ и чистотата, с което да превърне „дървото на смъртта“ в „дърво на живота“ – Н. Райнов е почерпил от теософския езотеричен труд на Блаватска „Тайното учение“, където е разработена изчерпателно (виж 2, 124 – 146, особено 143) посредством усвояване на западната и източната гностична традиция, в това число хиндуизма, будизма, даосизма, кабализма, херметизма, розенкройцерството, масонството, гръцките и египетски мистерии, алхимията, християнската мистика, индиански и латино-американски култове и широк синтез между философия, религия и наука, макар този синтез, поради развитието на науките и философията, изглежда в ХХI век подронен, а книгата на Блаватска – засенчена от труда на Юнг „Психология и алхимия“. Но нейните символични тълкувания на „кръста“, „кръга“ и „свастиката“ остават ненадминати.
      Поради четирите венеца с рози – 5 на главата, 6 на лявата, 7 на дясната ръка и 8 на краката – разпятието на Н. Райнов е превърнато в „дърво на живота“. Юношата не „страда“, а ликува и неговият баща – отдясно, майка – отляво, се „сърадват“ с ритуални жестове.
      Същата година е налице и литературна мистификация: „На скъпата памет на приятеля Зигмунд Пшениецки. Главен довереник в обществото на розата и кръста, архиепископ на Гностичната църква и Велик майстор на Свободните зидари от Варшавската челяд“, Н. Райнов посвещава 1920 книгата си „Светилник за душата. Апокрифи за живота на Буда, Иисус, учителите и др.“ (виж 3,7). Изглежда е познавал книгата на Шюре „Великите посветени“, в която Иисус е редоположен до Питагор, Буда и други просветлени, вършещи подобно нему чудеса.
      Вероятно е изучил и окултния роман на розенкройцера лорд Булвер-Литон „Занони“, чийто сюжет е „бялата магия“.
      Показателен е надписът околовръст апокрифното разпятие: „ОТ БОГА РАЖДАЕМСЯ ВО ХРИСТЕ ОУМИРАЕМЪ ОЖИВЛЯЕМСЯ ЖЕ ДУХОМ СВЯТЫМЪ“. Самото разпятие представя сцената с „оживяването в святия Дух“ и превръщането на „дървото на смъртта“ в „дърво на живота“. Този надпис е „мото“ на „емблема“, в каквато се превръща изображението, поради скритите символи в него, с което Райнов е автор на български „философски емблеми“ (за философските емблеми: XVI – XVIII век, в това число розенкройцерски като тези на Бейкън и Лайбниц, виж 4, 21 – 44; 143 – 149).
      Изглежда мотивът за „сърадването“ идва от Ницше, от чийто поетичен стил Райнов е бил повлиян още в „Богомилски легенди“. Той е повлиян и от преоценките на Ницше на християнските ценности, засилвайки ги до 180 градуса. Вместо съ-страдание: съ-радване, вместо пирони – рози, вместо „червени“ – „сини рози“! Двусмислена е самата символика на „сините рози“, синьото символизира от една страна: нематериалност, духовност, истина, прозрачност, праведност, студено. Но от друга: „Синята роза била символ на невъзможното“ (5, 310).
      Макар в мистиката да има и „черни рози“, типична за розенкройцерството е „червената роза“ – символ на Любов, или „жълта“ (златна) роза – символ на Слънцето, Светлината, Божественото, Вечността, Мъдрост, разумност, знание, озарение; когато е „бледо“ – жълтото означава „предателство и разочарование“ (6, 357). Гео Милев подбира и превежда стихове в една сбирка „Жълта роза“ – съдържаща тъжна, меланхолна, скръбна поезия за предадена любов, коварно приятелство, разочарования от живота.
      Избирайки „сините рози“ Н. Райнов се отклонява от розенкройцерската символика. Защото двузначността на този символ позволява на тълкуването да тръгне в посоката на „невъзможното“. Изниква питането: Кое тук е невъзможно? Възкресението ли? Може би се визира невъзможността на телесното възкръсване, тялото умира? В такъв случай остава чисто духовното възкресение и „оживление“ в духом святым. Възкресението „во плоти“ е невъзможно. Но тогава „прераждането“ е невъзможно в същото тяло, което е окончателно умряло, възможно е като прераждане в друго тяло (тела)! (Такава е била вярата на Ориген, източната гностика и ранно-християнските гностици, обявени сетне за „еретици“).
      „Истинско спасение“ дава единствено пълното и окончателно „освобождение“ от кармичния кръг (сансара) на преражданията! В „духа на хиндуистката мистика“, която е присърце на теософията и будизма, където при просветлението сансара съвпада с нирвана. Не се ли превръща доброволно себежертващият се юноша в поредния Буда, събудил се от „невежеството“ – себеусъвършенствал се в просветлен? Значи – Иисус, Буда, Питагор, Заратустра, Лао Дзе са равновелики просветлени хора, постигнали „божественото“? Тази емблема е в синхрон с основните идеи в „Светилник за душата. Апокрифи из живота на Буда, Иисус, учителите и др.“ излязла същата 1920 година, когато Райнов рисува „апокрифното евангелие“.
      Символиката на двете отрупани с „плод“ дръвчета, по едно от двете страни на разпятието е коректно-розенкройцерска, както и тази на крилатия змей (дракон, ламя) в основата на кръста. Дървото с жълтите символизира мъжкото, възправено е, в асоциация със златното слънце с човешки лик, „плодовете“ от „делата“ тук са духовни. Другото, отрупано с плод, дърво е разклонено, женско, клоните не са възправени нагоре, а почти хоризонтални, приземени, плодовитост на земна истина и красота, тъмнеещото женско-синьо символизира „утроба“, селенично-вечерното синьо се асоциира с Мария, Майката; както мъжкото дърво – с Отеца, Бащата. Също сините пера на змея с небесното, червената шия, главата, крака, разтворен в множественост език – със „земното начало“. Доколкото змеят символизира зло, веществото, материята, греха, страстите, плътското, невежеството – те могат да бъдат и в небесни, и в земни същества, всички демонични сили във видимата и невидимата природа, победени от „подвига“ на посветения, достигнал просветление.
      Пламтящо-червени цветя, с главички като огнени езици, художникът е поставил с декоративно-хармонизираща цел и от двете страни, но в тяхната символика – любов – мъжка и женска – те са поривно-одушетворени в Едно, една божественост е разлята във всички създания и твари в неоплатоничен дух. Доказателство е предговорът на Н. Райнов „Новоплатоничната философия и мистиката на Порфириоса“ към неговия превод на съчинението на Порфирий „Пещерата на нимфите“ от същата 1920 година (виж 7, 3 – 22).
      За символиката на крилатия дракон, облягаща се върху алхимията на Парацелз (виж 8, фотомеханично копие на оригинала от 1624, съдържащо 107 фигури, вещо разтълкувани от Фердинанд Вайнхандъл в приложението, стр. 3 – 48).
      Двусмислена и многозначна е символиката на кръстно-бликащите в 4 посоки 5 лъча, обрамчващи лицето на себеразпналия се юноша. По тялото му липсват белезите на Христовите „стигми“, защото не е насилствено прикован с гвоздеи, а доброволно приел инициацията (както по сведения на Блаватска в „Тайното учение“ – инициираните младежи в източните култове, връзвани към дървен кръст и оставяни на тъмно в свещени пещери, а след три дни, прекарани в пост и вглъбение, изваждани към светлия отвор на пещерата, където ги огрявал изгревът на Слънцето). Райнов изглежда се е отклонил от утвърдената розенкройцерска символика, тъй като „лъчите“ на озарението не са „остри“ звездисто-сияещи, а изглеждат по-скоро като равностранни триъгълници, забити в шията на младежа, образуващи нещо като орден „кръст за храброст“, отличаващ „подвига“ (аскетичния подвиг) на юношата! Допълнително затруднение е техният цвят – нюансирано-блед: розово-синьо-жълто-розово-синьо.
      Ако за тяхното тълкуване приложим дъновисткия окултен „Завет на цветните лъчи на светлината“ (символиката на „бялото братство“ е розенкройцерска – Дънов е бил посветен в „розенкройцерски“ американски клон по време на вероучението си в САЩ), то това, което изглежда „розово“ всъщност е мораво, наподобяващо „аметистовата краска“, която съгласно въпросния „завет“ символизира „по-високи вибрации от виолетовата и е също краска на Смирението. Радостта е плод на аметистовата краска“. В самия сюжет се казва, че това разпятие „изразява радостта от доброволната жертва, сърадвана от майката и бащата“. Следващият триъгълник навътре е светлосин. В завета стои: „Синята краска е на Духа на Истината“, това, „което е истинно, което е честно, което е праведно, което е чисто, което е любезно, което е доброхвално“. Третият е жълт, а жълтите лъчи означават дух на „мъдрост и разум“, знание и снисхождение. Четвъртият триъгълник е пак морав, аметистов; петият – пак син.
      Хълмовете зад разпятието и листата на розите са зелени, а „зеленото“ като символ означава: живот, плодородие, растеж, изобилие, спокойствие. „За еврейските кабалисти зеленото, сбор от синьо (вечност) и жълто (открита светлина), било символ на красотата“ (9, 149). В кабалистичното дърво – „Тиферет“ (Красота) е един от сефирите, свързан в мистичен план с Иисус. Кабалата, заедно с алхимията и херметизма, е част от мистиката на розенкройцерите, станали от един момент 18-та степен в свободното зидарство, около което гравитират теософите в качеството си на „комасони“. „Брадатият кабалист“ е герой в „Княз и чума“.
      Сред звездите, греещи в небето около Слънцето и Луната съзираме: пентаграми, хексаграми, октограми – широко известни мистични символи. Бихме казали – тази философска емблема е пренаситена с мистични символи, касаещи всички изображения, цветове и фигури, върху които може да се напише цяла брошура. Нищо не е случайно. Всеки цвят и образ е израз на мистично кредо. Сюжетът цели да насочи прочита в тълкуването. Цветята, освен декоративни, са и символи: 10 листчета = 10 сефира; 5 = 5 лъча (пентаграма), 6 = Хексаграма. За емблематиката на цветята в натюрмортите (виж 10). Макар Н. Райнов рядко рисува пейзажи, защото изкуството му не е реалистично-изобразително, нито натюрморти, а „стилизирана природа“, декоративно-символни картини. При все, че е автор и на портрети. Също на винетки, корици, илюстрации, рисунки, гравюри.

 

 

 

      2. Езотеричните символи в „Буда“, 1920

 

 

 

 

      И тази картина е от първата изложба, изпълнена е с акварел, бронз, туш. В каталога за нея пише: „Сюжет: в своето съзерцание Буда се слива с Вселенския Дух чрез пламъка на своята божественост; зад него грее слънцето на вселенския живот, а пред него се преплитат двете начала на световния ред (добро и зло), представени като два змея“ (1, 101).
      За символиката на цветовете важи казаното относно апокрифното разпятие. Тук те са още повече. Зад голата до кръста брадата мъжка фигура, която е алегория на „Вселенския Дух“ – поглъщащ с отворена уста огнените пламъци, извиращи от върха на главата на Буда, централният слънчев лъч е златисто жълт = просветление, святост, божественост; разум, знание, вечност; двата, обграждащи го радиално, лъча – зелени = живот, растеж, красота; до тях другите два – светло-жълто, завършва с портокалово – този цвят символизира обновление, здраве, като сбор от червеното, означаващо Божията любов и жълтото – откровение, „оранжевото означава от човешка гледна точка любовта към откровението, а от божествена – откровението на любовта“ (9, 148). Участва в знамената на Индия и Ирландия, нации, които „са го свързвали със зеленото“ (9, 148). В „Речник на символите“ за оранжевото четем: „символизира на първо място равновесието на духа и либидото“, нарушеното в едната или другата посока оранжево – „бележи разкриването на любовта към бог или пък става белег на сладострастието. В първия случай това са несъмнено шафрановата дреха на будистките монаси и кръстът от оранжев велур на Рицарите на Светия Дух (...). Скъпоценният камък хиацинт, оранжев на цвят, бил смятан за символ на вярност (...). В обредната оргия, за която се смятало, че ще доведе до прозрение и инициаторно извисяване, търсели именно това равновесие, според традициите от времето на култа към Земята-Майка. Казват, че Дионис носел оранжеви дрехи.“ (5, 134 – 135). Оргиастичните празненства, Вакханалиите, били временно завръщане „към Хаоса“ чрез разюздано пиршество, песни, сладострастие, но и вид „потапяне в елементарните сили на живота“ (...). Те „символизирали силното желание за промяна (...). Единствено мистичните оргии, мистичното опиянение, предизвикано от ведическата Сома, танцът на суфистите, лишенията на аскета или екстазът на светеца“ насочват и водят до „извисяване на желанието, до обновяване на човешкото съществуване. Оргиите са един вид подобие на живота на боговете, без ограничения и закони, което кара участниците да надминат себе си и дори да се изравнят с боговете. Изибилие от енергия, ...“ (5, 135).
      Следващите два лъча, по един отляво и отдясно, са виолетови, отначало по-тъмни, сетне по-светли.
      Символиката на този цвят е: „Виолетовото е цветът на умереността, получен от еднакво количество червено и синьо, трезвост и обмислено действие, равновесие между земята и небето, сетивата и духа, страстта и интелекта, любовта и мъдростта. Аркан XIV от Таро, наречен Въздържание (Умереност), представлява ангел, който държи в ръце две вази, едната синя, другата червена, между които минава безцветна течност водата на живота. Виолетовото (...) е резултатът от... постоянна обмяна между хтоничното червено на импулсивната сила и небесното синьо (...) алхимията и в по-общ смисъл херметичното учение се основават на схемата за непрекъснатия обмен, осъществяван между небето и земята, чрез механизма на еволюцията - ..., следван от иневолюцията (...) цикълът на периодичното възобновение, като след смъртта и сублимирането следва прераждане или превъплъщение (...) виолетовото върху хоризонта на жизнения кръг... на противоположната страна на зеленото (...) символизира не пролетния преход от смъртта към живота, т.е. еволюцията, а есенния преход на живота към смъртта, иневолюцията. Така то се явява... другата страна на зеленото и е свързано като него със символиката на муцуната (паст), но в този случай виолетовото е пастта, която поглъща и закрива светлината (...), докато зеленото е пастта, която изтласква и връща светлината (...), става ясно защо виолетовото е цветът на тайната: зад него ще се осъществи невидимата мистерия на превъплъщението или поне на преображението“ (6, 154).
      Ако се вгледаме внимателно, забелязваме в изображението на Буда на Н. Райнов символа на „пастта“ (разтворена уста или муцуна) на няколко места. Такава е устата на Вселенския дух, поглъщащ божествения пламък на Буда. Сетне двете усти на главите на змиите, с които завършват двете ръце на Вселенския дух, от тях по-скоро лявата се опитва да изяде (унищожи, разруши) дясната, т.е. Злото – Доброто, но тези две змии символизират също т.нар. Уроборос – символ на „затворения еволюционен цикъл“ (5, 507), основополагащ символ в емблемата и печата на Теософското общество, чийто член е Райнов. Сетне – двете озъбени усти на змеьовете, преплели глави пред Вселенския дух, които символизират също т.нар. „кадуцей“ на Хермес Трисмегист в херметизма. Уроборосът „означава сливането на две противоположни начала – небето и земята или доброто и злото, или деня и нощта, или китайските Ян и Ин“; в него са включени „идеите за движение, непрекъснатост, саморазмножаване и следователно за вечното завръщане към началото“ (5, 507). За „кадуцеят“ (виж 6, 434 – 436).
      Устата на Буда е спокойно затворена. Върху плаща му над лявата ръка съзираме три точки, образуващи триъгълник с върха надолу, символ за слизането на Духа в материята, начало на нейното спиритуализиране и преобразяване в душа и сетне в дух, но и символ в обществото на Н. Рьорих, също числото „три“, важен символ в будизма и християнството (срв. 5, 479 – 484), в алхимията = „вода“, materia prima, начало на живота.
      В далечния Изток преминаването на червеното във виолетово се тълкува символно и в чувствен план като преминаване „от активното към пасивното, от ян към ин“, ритуалните сношения в тантрическите обреди „се осъществяват в стая с виолетова светлина“ (6, 155).
      Тантризмът също е бил синтезиран в теософията. В ордена на „Златната зора“ е бил присъединен към западния окултизъм заедно с даосизма от Кроули (виж 11, 177).
      Очевидно неслучайно Н. Райнов е разположил виолетовите лъчи между червено и синьо, и отдалечено от зеленото. Това, че при него виолетовото варира от по-наситено към по-бледо изглежда намеква за нарушаване на умереността към двете крайности: плодотворно и злотворно, съзидателно и разрушително начало. Впрочем това важи за символиката на всички цветове. В определен нюанс те придобиват негативен смисъл, например при тъмночервеното се преминава от значението на „любов“ към това на „кръв“, агресия и опустошителен огън, изгаряща страст, при определен градус слънчевите лъчи престават да са плодотворни носители на живот, а изгарят и превръщат всичко в пустиня. Така и виолетовото, когато е „злотворно, то означава меланхолия, полутраур, извратена мъдрост...“ (9, 149).
      Най-забележителният символ в емблематичното изображение на „Буда“ на Н. Райнов е зелената „свастика“, разположена в центъра на пет концентрични различно оцветени кръга долу между краката на двата сплетени дракона (змея). Тя е теософски символ, присъстващ редом с Уробороса в тяхната емблема, ала там не е „зелена“. Това, че тук е зелена подчертава съзидателното начало, плодоносното, носещо живот и пораждане, респ. „прераждане“, преображение, просветление... Лесно се досещаме защо тази творба се е оказала „в неизвестност“. Защото след късната есен на 1944 всеки български художник, рисувал този символ, би бил заподозрян, а и преследван с обвинения във... „фашизъм“! По това време България е окупирана от Съветската армия, Н. Райнов е станал член на БКП, а творбата изчезва „в неизвестност“...
      Относно символа на свастиката (съчетана понякога с четири точки като квадрат, или без тях) символ, разпространен по цял свят и в различни епохи, в съпоставка с т.нар. „херметичен кръст“, съчетаващ мъжкото с женското начало, слънце и земя, движение, развитие, живот, пораждане и гибел, кръговрат, земя и огън, разделяне на субтилното от грубото, небе и земя, символ, който може и да бъде вписан в кръг (както е при „богара“ на ратниците), подробен анализ на този магически аркан дава Блаватска (виж 2, 134 – 146, главата за „падането на кръста в материята“, започваща с анализ на символите Ян и Ин).
      Свастиката сочи „въртеливо движение около неподвижен център, който може да бъде „аз“-ът или полюсът (...), тя често е придружавала образа на спасителите на човечеството“, свързана е с древния символ на „вихрушката при сътворението“, тя е „символ на действие, на проявление, на цикъл и на постоянно възобновление“ (5, 330 – 331). В ранното християнство се среща като придружаваща разпятието, в изображенията на Буда, „защото изобразява Колелото на Закона (Дхармашакра), въртящо се около неизменния си център – център, който често представлява Агни (...), свастиката се състои от кръст, всяко рамо на който, (...) се оказва умножено по четири (...). Това е развитието в сила на Действителността или на света. Развитие на сътворения свят (...) на човешката действителност“, свързва се с великите образи на създатели или изкусители, с крайности в развитието на светската власт – от Карл Велики до Хитлер. При този символ е важна също „посоката на нейното въртене“ – дали надясно, в посока на часовниковата стрелка – тогава символът е съзидателен, или наляво – както е при „хитлеровата свастика“ (5, 331).
      В изображението на „Буда“ на Н. Райнов символично двойно е подчертано съзидателното животворящо начало в свастиката: първо – тя се върти надясно; второ – зелена е, а не черна на цвят.
      При франкмасоните свастиката се състои от „четири гама“, а за неин център се приема „полярната звезда“ (5, 331). Масоните тълкуват понякога и четирите гръцки букви „гама“ като 4 ъгълника („ъгълникът“ е техен символ в ложите). Хиндуисткото название „свастика“ те тълкуват също като сума от четири думи: „су“ (= върховно същество или себе си), „асти“ – означаващо глагола „съм“, съществувам, плюс „ка“ – означаващо „кръст“, сиреч: „бъди същество кръст“, а доколкото кръст, сложен върху поставка е служел за свещник: „бъдете ваш собствен светилник“. Същевременно „ъгълникът“ е един от основните инструменти на зидарите, защото при него раменете са прав ъгъл и с негова помощ се корегира изправеността на стените, които строят, както и с „отвеса“ – друг техен символ. Четирите ъгълника символизират според тях четирите алхимически елемента, а също основните цветове (виж по-подробно тяхното тълкуване на този важен символ в: 12, 842 – 843). За Блаватска в свастиката на четирите „рамене“ на „кръста“ поникват „ръце“.
      За богата символика на „зеленото“, включително в различните световни религии и в езотериката (срв. 6, 370 – 377).
      Другите два цветни лъча до виолетовите са сини. По-точно чисто-сини, клонящи към тъмно-синьо. В символичен план „синьото е израз на свръхестественото, божествената вечност и човешкото безсмъртие (...). В Индия много божества се изобразяват с боядисано в синьо тяло: Вишну, който се превъплъщава в Кришна; Агни, богът на духовния огън, който е яхнал син овен. В християнския Запад тъмносиньото, чисто-синьото от витражите било посветено на Христос. Синьото, клонящо към бяло, било символ на живите води и духовното кръщение (...). Черносиният цвят, гръцкият цианей, символизирал естественото кръщение, Божия дух, реещ се над хаоса и първичните води...“ (9, 144 – 145). Синьото е най-дълбокият, най-нематериалният, най-студеният и най-чистият цвят, който, отнесен към някой предмет, „олекотява, разтваря, изличава формите (...). То е пътят към безкрая, където реалното се превръща във въображаемо“, област или климат на „нереалността или на неподвижната свръхреалност, разрешава в себе си противоречията (...) навежда на мисълта за спокойна и надменна вечност – свръхчовешка или нечовешка. Според художник като Кандински движението на синьото (...) „тегли човека към безкрая и събужда у него желание за чистота и жажда за свръхестествено“ (5, 363).
      Египтяните смятали синьото за „цвета на истината“. Свещеното синьо – „лазурът е елисейското поле, утробата, през която прониква златистата светлина, изразяваща“ божията воля (5, 364). „Тюркско-монголската литература изобилства със сини лъвове и сини тигри, които са кратофанически атрибути на Тангра – бащата на алтайските народи, живеещ над планините и небето, превърнал се в Аллах“ с приемането на исляма (5, 364).
      Сред скъпоценните камъни на синьото съответства „тюркоаза“ (турско-синият камък) и „сапфира“. „Синьото и бялото – цветовете на Дева Мария, изразяват откъсването от земните ценности и устремяването на освободената душа към Бог, т.е. към златото, което ще пресрещне девствено бялото при възнасянето му в небесносиньото (...). В тибетския будизъм синьото е цветът на Вайрокана, на трансцендентната Мъдрост, на потенциалността и същевременно на пустотата – впрочем безкрайно синьото небе би могло да бъде нейно изображение. Синята светлина на Дхарма-дхату (закон или изначално съзнание) е ослепително ярка, но именно тя проправя пътя на Освобождението. Синьото е цветът на ян, на геомантичния Дракон и следователно на благотворните влияния (...) цветът на тъмното, далечно небе (...) царството на безсмъртието, но и непроявеното.“ (5, 365).
      Последните два лъча отляво и отдясно с различен цвят са светлосини или синьо-зелени, след тях следват пак два зелени, а до тях – пак два жълти. Тъкмо тюркоазът е синьо-зелен и е бил много ценeн от ацтеките, свързващи го със слънцето, което наричали „тюркоазен княз“ – вещаещ „пожари, суша, глад и смърт“ (5, 365), с което Слънцето се оказва „бог на войната“, който при своето събуждане изгонва луната и звездите от небето благодарение на оръжието си – тюркоазена змия, отъждествявана с огъня и лъчите. У ацтеките богът на огъня се нарича Ксиухтекухтли, което означава „господарят на тюркоаза“ (5, 501 – 502). Тъкмо до този тюркоазено светлосин цвят Н. Райнов слага „зеленото“, а до него слънчево златисто-жълтото. В символиката на скъпоценните камъни сапфирът означава: „истина, небесни добродетели, небесно съзерцание, целомъдрие, предпазва от зли сили“, а тюркоазът: „смелост, реализация, успех; предпазва от зли сили“ (13, 198). Като цвят на небето лазурът, небесно-синьото е „характеристика на Великата майка на боговете, Господaрка на небето, както и на всички небесни божества и сили като Лазурния дракон; Нищото; първичната простота и безкрайното пространство, което, тъй като е празно, може да съдържа всичко.“ (13, 235).
      Лазурно-синьо виждаме и в краката на двата дракона (змея) в изображението на Н. Райнов, като то преобладава в женския дракон, в чиято опашка има и много тъмно-синьо, символ, клонящ към погибел и смърт; докато в тази на мъжкия змей виждаме пауноподобни пера със „златни очи“ мъжко божествен символ. Засега – толкова за тази емблематична картина.

 

 

 

      3. Други символи в скици, корици, проекти, винетки, илюстрации

 

 

      а) Символът „Анкх“ ()

 

 

      Един от основните теософски символи. Налице е в центъра на печата на международното теософско общество и в центъра на печата на българското теософско общество, активен член на което е Н. Райнов до 1935 г. (виж 1, 188).
      Във въпросната емблема анкхът е вписан в хексаграма, получена от два преплетени триъгълника – бял с върха нагоре и черен с върха надолу, около нея в окръжност е изобразен Уроборос, змия захапала опашката си, завършваща с дяснодвижеща се свастика в кръгче, над свастиката – знакът за АУМ – махамантра, практикувана и от дъновистите, т.нар. „бяло братство“ (тяхната емблема, налична върху гроба на Дънов, или Беиса Дуно, е преплетена пентаграма, сиреч петолъчка, сетне символ на Червената армия и болшевизма, които подобно на националсоциализма не се въздържат от прилагането на насилие, т.е. не спазват йогийското изискване за „ахимса“ – ненасилие, приложено от Ганди в политиката!). Накрая, около Уробороса в горния полукръг, е изписано „теософско общество“, а в долния – девиза: „Сатиян насти паро дхарма“, взет от заглавната страница на книгата на Блаватска: „Тайната доктрина – синтез на науката, религията и философията“, където е мото.
      Във френското издание, което е превод на английския оригинал, девизът е предаден с: „ll n`y a pas de Religion superieure à la verite“ (Няма по-висша религия от истината). Доколкото истината е върховна ценност на науката – това подчертава синтеза на науката с религията, а за философията в синтеза се премълчава. Претенцията на теософското общество е за синтез на европейската наука и мистика – орфикопитагорейска и неоплатонична – с тайното древно знание на далечния и близък Изток (хиндуизма, будизма, даосизма, ламаизма, гностицизма, херметизма, алхимията, астрологията, тантризма, кабала, суфизма...).
      В печата на българското философско общество въпросната символика е опростена, като са оставени само два символа: хексаграмата, без обособяване на бял и черен триъгълник, и анкха.
      Може да се опонира на френския превод на мотото – защото в него „дхарма“ е преведено с „истина“, докато в действителност тази дума означава: „закон, задължение, принцип“. Емблема на будизма е „дхарма-чакра“ – колелото на Закона, символизиращо цикъла на последователните животи. (Срв. 14; виж 15). Следователно, един по-точен превод би бил: „няма по-висша религия от (вселенския) закон“ – подразбира се природно-божествения закон за превъплъщенията и „дълга“, който имаме да живеем по определен (добродетелен) начин, ако искаме да се освободим от своята „карма“. Ако обаче това е по-висше начало от всяка религия, то дава един а-религиозен смислооттенък, че не са важни толкова отделните религии с техните култове и ритуали, колкото придържането към вселенския етос и закон – тези, които спазват добродетелните задължения и принципи, се освобождават от кръга на преражданията (самсара), а другите – не. Знанието и будния нравствен живот са върховни, не сухата научна истина. Невежеството е мрак и душевна приспаност.
      Що се касае до символа анкх, в езотеричен план той е добре обяснен от Блаватска (2, 126 – 127). Съгласно нея, това е знакът на живота, живеещото, клетва, бракосъчетанието (свързване, съюз). Състои се от две части. Върхът му е египетският йероглиф „Ру“, графически изразен с елипса или кръг, означаващ: „вратата, входа, устата, изхода“ (2, 126), мястото на раждане в небесата, гдето царува слънцето на Север; то е начало, архе. Долната част е кръстът „Тау“. За мадам Блаватска: „Т или тау, сформирано от цифрата 7 и гръцката буква „гама“, е било символ на земния живот и вечния живот: на земния живот, доколкото гама се явява символ на Земята (Гея); и на „вечния живот“, понеже цифрата 7 – това е символ на самия този живот, който е свързан с божествения живот; двоен глиф, изразен в геометрическите фигури триъгълник и квадрат – символ на семиричния човек“ (16, 227 – 229).
      В характерното за нея синтетично или универсално тълкуване на символите, в което седмицата играе важна роля, тя свързва Тау, цифрата 7 и буквата гама (гръцкото „Г“, сетне латинското) във „възела Анкх“, който посочва като наличен не само в Египет, но и в хиндуизма под формата на „въжето“, което държи като „шнур“ зад гърба си Шива в дясната задна от четирите си ръце (2, 127), а също и махадевата в поза на аскет йогин с „трето око“, което е трансформация на изправено „Ру“ вертикално върху кръста „Тау“ (срв. 16, 229 – 230). В хиндуизма въжето „паса“, съответстващо на „Анкх“, държано в дясната ръка на Шива, символизира кръга и кръста, но: „това е един кръст, върху който трябва да бъдат разпнати всички човешки страсти, преди което йогата не би могъл да премине „тясната врата“, тесния кръг, който се разширява тутакси в безкраен кръг, щом вътрешният човек е пресякъл прага“ (2, 128). Визира се „входът“-кръг („Ру“) в горната част на Анкх-кръста. Както виждаме символиката в тълкуването на Блаватска е сложна и синтетична, тъй като тя обединява семантиката на сходни символи от различни религии и мистични традиции.
      Тъй като Н. Райнов е притежавал в личната си библиотека френския превод на „Тайната доктрина“ (какъвто притежавам с екслибрис на Любомир Далчев), допускам, че той е бил добре запознат с нейното тълкуване – когато многократно в корици на свои книги (още в корицата на „Между пустинята и живота“, а сетне и в тази на „Слънчеви приказки“), както и в една илюстрация, публикувана на с. 325 в: Райнов, Н. Посланик на светлината, Изд. Захари Стоянов, София 2009, е изобразил множество „анкхове“ – символизиращи много „вътрешни хора“ редом с пентаграма и кръст – „пентаграмата“ е символ на „микрокосмоса“ – явно той е имал предвид мистичната задача всеки да разпне себе си като „вътрешен човек“, да се пребори със своите собствени страсти с помощта на „въжето на Шива“, за да премине „тясната врата“ (това е и евангелски символ) на разширяващата се в „безкраен кръг“ елипса на „Ру“, което ще бъде и един вид „небесна венчавка“ и „съюз“ на мъжкото и женското начало, вертикалът и хоризонталът на „Тау“-кръста. „Кръстът“ е алхимически аркан, наличен в символиката на свастиката и в тази на „колелото“ със спици, което в динамичното си въртене и разширяване отвежда към безкрайността и безсмъртието. В „духовната борба“ на „вътрешния човек“ се достига: чрез преминаване „прага“ на „тясната врата“ – до „разширяване“ на личното съзнание и „Аза“ в една действително модерна теософия, в каквато се развиват наченките, дадени от Блаватска – с късния Кришнамурти (след 1929, когато той разпуска „Ордена на звездата от Изтока“, отказва се от мисията си да бъде „Световен учител“ и започва да обикаля по цял свят, да излага (виж 17) новото си учение, че „всеки е сам на себе си учител и ученик“, самонаблюдавайки се и себеконтролирайки се непрестанно); в антропософията на Щайнер и „индивидуацията“ на Юнг, залагащи на отхвърлянето на външните авторитети и сляпото робуване на „школи“ и „учители“, подобно „персонализма“ на Макс Шелер, се коригира старата пред-модерна теософия от неоплатонично естество, в която основното мистично изискване е не за „разширяване“, а за „разтваряне“ на личното Аз в „божествеността“! Така че, когато Н. Райнов говори в предговора си към своя превод на „Пещерата на нимфите“ от Порфирий за „разтваряне“ в божеството – не би следвало да се подвеждаме по тези пред-модерно теософски нотки, защото ядката на модернизма, а не просто на „стил модерн“ (сецесиона) е индивидуалното начало, а не себеобезличаването и разтварянето в нещо над-личностно и без-лично, колективистично притъпяващо духовния „вътрешен човек“. Едно е „стил модерн“ в декоративните и приложни изкуства, друго – „модернизмът“ в литературен и художествен план – неслучайно „руските модернисти“ са били прокудени от Съветска Русия, защото са били носители на индивидуалното начало, опитващи се творчески да „заразят“ с него и широките маси. Още за Гьоте „върховна ценност е личността“! Масите са инертна материя, която се задвижва от съзидателния или рушителен дух на предводителите на народите, счита Карлайл.

 

 

 

      б) Символите в една недатирана скица

 

 

      Тази скица, молив, хартия, 25 х 29 см, е включена в изложбата по случай 130 години от рождението на Н. Райнов (виж я в: 1, 133). В нея се различават десетина езотерични символа.
      В центъра ни гледа фронтално красиво мъжко лице (глава) с развълнувано развети коси, вписана в голям равнобедрен триъгълник с върха нагоре. В него прониква напред и нагоре друго лице, вписано в по-малък равнобедрен триъгълник, на жена, в ракурс на легнала или със силно изправена назад глава; под него с кръгове и полукръгове е очертан тесен лунен сърп; а над мъжката глава (зад нея) чрез пет концентрични кръга – пулсираща окръжност. Касае се за Слънцето и Луната, два алхимични символа на злато и сребро, мъжко и женско начало. Движението напред и нагоре на малкия триъгълник с женското лице намеква за „сливане“ на двете природи в Едно (андрогинно) изначало. В изправената коса на мъжа най-отгоре виждаме малка фигура на цвете (разтварящ се „лотос“?).
      Вляво и вдясно на двете глави, хармонично в кръгове са изрисувани общо четири символа – в края на четирите странични ъгъла на начертана „хексаграма“, в чийто горен ъгъл попада мъжкото лице, а в долния – женското. Те стоят също така в триъгълници – равностранни – в четирите от общо шестте лъча на хексаграмата и оформят въображаем четириъгълник. Четворката (квадрат, куб) е символ на Земята, земното начало, в него попада мъжкото лице от челото надолу – „челото“ с темето и настръхналата „коса“ с вплетения „лотос“ попадат в зоната на „небето“ и загатнатото с кръгове Слънце. Въпросните четири символа, вписани в хармонично отстоящите четири кръга, съответно са: вляво от мъжа – „триъгълник“ с вписано в него пламтящо в трите посоки „отворено око“ (мистичен символ на Божието Провидение, включително в зидарството); вдясно от него кръгът, заприличващ с подчертан контур на „сърце“ или „ябълка“, е вписана „пентаграма“ – лентоподобните „лъчи“ са преплетени един през друг по начин, сходен с „дъновисткия“. Долу (вляво от женското лице) с оставени „отворени“ в четирите посоки – хоризонтал и вертикал – „рамене“, е нарисуван „кръст“. С „точка“ е белязан „центъра“ му, който е и център на малък кръг и още четири концентрични, центробежно разширяващи се кръгове. Символично с това се намеква за движение, промяна, развитие; а и концентричните кръгове, пресечени с две линии от още един „кръст“, загатват за „колела със спици“ – като имаме предвид, че Н. Райнов е теософ, това би могло да бъде символ на „дхармачакра“ – будисткото „колело на Закона“. Вдясно от женското лице – в кръга е вписана „разцъфнала роза“ – значим символ в розенкройцерството от вида на „розата и златния кръст“, тайно общество, което е било противник на „илюминатите“ и Просвещението, създадено от християни-католици като един вид „Контрапросвещение“. Разтворените листчета на тази „роза“ образуват „хексаграма“, но понеже са раздвоени, това би могло да се „чете“ и като „додекаграма“ (12-тоъгълна звезда, „додекаедърът“ е бил любима мистична фигура на Леонардо да Винчи!).
      Накрая, горе в десния ъгъл на скицата виждаме малка „пентаграма“, вписана в кръг, която е по-скоро „зидарска“ или наподобява „бошевистката петолъчка“, въведена като символ от „леви масони“.
      Някой би казал, че за един що-годе подготвен във философия на символите или „символната философия“ – разчитането на всички тези символи е толкова лесно, че се касае за „езотеричен кич“. Ала в днешната съвременност „символната философия“ (виж 18) е вече забравена, та малко хора биха се оправили с тази „таблица“ с езотерични символи. Учудващо е, че Н. Райнов борави тъй леко с тях. По времето на „Ню йейдж - теософията“ а ла Юнг – доста „посветени“ биха се ориентирали. Не възнамерявам да навлизам в подробен анализ на символите: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10; кабала, дървото на „сефирите“, декадата на „питагорейците“, точка, линия, триъгълник, четириъгълник, кръст, петоъгълник, хексаграма, лотос, слънце и луна, мъж и жена, въртящ се кръг, колело, сърце, роза, седем полукръга (седемте цветни лъча?). Навлизането в тези „подробности“ би разширило този текст до „студия“ или „монография“, което е далеч от намерението ми. Просто препращам към (виж 5 и 6).

 

 

 

      в) Бяла и черна птица и други символи

 

 

      Емблема на „бяла“ и „черна“ птица, считана за розенкройцеровска, има още в титулните емблеми на английския философ Бейкън XVII век, както черни и бели букви там (срв. 4, 60) в късния Ренесанс и ранния Барок – впрочем титулната декоративна емблематика на Н. Райнов е много сходна с бароковата, един вид „нео-барокова“ – и се употребява в някои корици на неговите книги. Сравни с кориците на „Вечни поеми“ и „Корабъ на безсмъртните“ от 1928 (виж 1, 148).
      Птиците летят там покрай ствола на „дърво“, приличащо на „палма“: бялата в посока „нагоре“ към „небето“; дясната – „надолу“ към „земята“ – гледано откъм разперилата най-горе криле по средата птица, която сякаш обединява двата символа за: добро и зло, светлина и мрак, мъжко и женско, небе и земя, душа и тяло, интелект и страсти, знание и невежество, безсмъртие и погибел, въздигане и снизяване, еволюция и иневолюция.
      Също в неговите винетки се срещат различни символи, често астрологически – на зодиите; звезди, дървета, чаши, птици, глави на замислени „мъдреци“ и еротично изкусителни жени – танцуващи или забрадени. А в проекта за календар за 1916 (виж 1, 159) виждаме освен зодиакалните знаци, също планети, пентаграми, хексаграми, триъгълни и четириъгълни „звезди“, перо, книга, пясъчен часовник (ванитас – суета), мастилница, замислена птица (меланхолия), свитък с петолъчка и буквите „алфа“ и „омега“ – библейски символи (Иисус е алфа и омега, начало и край), както и множество растителни елементи, част от тях с четири, пет и повече листчета...
      В корицата на преведената от Райнов книга на Кришнамурти „При нозете на учителя“ е налице цялата символика на седемте цвята на дъгата (виж 19, 328).

 

 

 

 

---

 

 

      Бележки:

 

 

      1. Омагьосано царство. 130 години от рождението на Николай Райнов. Каталог на изложбата в СГХГ 28.II. – 7. IV.2019.
      2. Blavatsky, H. P. La doctrine secrete. Vol. 4. Paris 1925.
      3. Райнов, Н. Светилник за душата. Изд. Аркан, София 1993.
      4. Делчев, Кр. Философските емблеми XVI – XVIII век. Изд. ЛИК, София 1999.
      5. Шевалие, Жан / Геербрант, Ален. Речник на символите, т. 2. Изд. Петриков, София 2000.
      6. Същите, пак там, т. 1. Изд. Петриков, София 2000.
      7. Райновъ, Николай. Пещера на нимфите. Книгоиздание Самообразование, Ст. Атанасов. София 1920.
      8. Stoltzenberg, Stoltzius von. Chimisches Lustgartchen. Wissenschaftliche Buchgesellschaft. Darmstadt 1964.
      9. Приор, Жан. Универсалните символи. Изд. Гуторанов и син 1993.
      10. Звездина, Ю. Н. Эмблематика в мире старинного натюрморте. Изд. „Наука“, Москва 1997.
      11. Енциклопедия на необяснимото. Съст. Кавендиш, Ричард. Изд. ЛИК, София 2000.
      12. Encyclopedie de la Franc-Maconierie. La Phonothèque, 2000.
      13. Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. Изд. П. Берон, София 1993.
      14. Райнова, Ив. Б. Тайната на диамантената светлина. Предговор към: Райнов, Н. Светилник за душата. Изд. Аркан, София 1993, с. 9 – 17. Виж също бележките и речника там.
      15. За разлика от темата: Н. Райнов и българския литературен символизъм (Срв. Константинов, Георги. Символизмът в България и Николай Райнов, сп. Златорог, кн. 2/1939. Виж също коментара и бележките на Ралица Стоилова и Едв. Сугарев към том 1 от съч. на Н. Райнов. Изд. Български писател 1989, стр. 477 – 542, особено стр. 506 – 523, 525 – 541; както и предговора на Сугарев: Между мита и реалността, там, стр. 9 – 33. А в том 2, 1990 виж послеслова на Ал. Йорданов. Мит, цитат и действителност в творчеството на Николай Райнов, стр. 505 – 519, както и неговите: Коментар и бележки там, стр. 520 – 539) – на езотеричните символи в Николай Райновото художествено творчество е обърнато по-слабо внимание. Отношение е взела и Иванка Райнова в предговора си към книгата му: Светилник за душата. Изд. Аркан 1993, стр. 9 – 17, и в своя текст: Живописните „изповеди“ на Николай Райнов, публикуван в каталога: Омагьосано царство. 130 години от рождението на Николай Райнов, СГХГ 2019, стр. 45 – 50 по случай едноименната изложба.
      16. Гудман, Ф. Магические символы. Москва 1995.
      17. Krishnamurti, Juddu. Einbruch in die Freicheit. Berlin 1986.
      18. Мэнли, П. Холл. Энциклопедическое изложение масонской, герметической, каббалистической и розенкройцеровской символической философии. Москва 1997.
      19. Райнов, Н. Посланик на светлината. Изд. Захари Стоянов, София 2009.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 29. май 2019 г.
©1998-2019 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]