Пиер Бурдийо

философия и социология

Литературен клуб | страницата на автора | каталог

 

Изобретяването на интелектуалеца

 

Пиер Бурдийо

 

 

         Емил Зола вероятно не би избегнал дискредитирането си, което е било на път да го сполети заради високите продажби на романите му и подозрението, че в тях е платил дан на лошия вкус, ако не бе успял (без да го е търсил) да промени поне отчасти принципите на възприемане и оценка, валидни по онова време. Всъщност той конституира като съзнателен и легитимен избор позицията на независимост и достойнство, подобаващи на човек на литературата, като поставя своя тип авторитет в служба на политическа кауза. За да постигне това, Зола е трябвало да изобрети нова фигура - фигурата на интелектуалеца, като натовари художника с едновременно интелектуална и политическа мисия на пророк-обвинител. По този начин всичко онова, което неговите съперници са описвали като част от вулгарния или лошия вкус, се превръща в естетическа, етическа и политическа позиция със своите горещи поддръжници. Довеждайки еволюцията на литературното поле по посока на автономия до крайност, той се опитва да пренесе в сферата на политиката онези ценности на независимостта, които са вече утвърдени в литературното поле. Именно това прави Зола, когато по времето на Драйфусовата афера1 успява да въведе в политическото поле проблем, констуиран според принципите на разделението, характерни за интелектуалното поле и да наложи върху социалния универсум като цяло неписаните закони на един свят, който е частен, но с претенцията да бъде универсален.
          Така парадоксално се оказва, че именно автономията на интелектуалното поле е онова, което прави възможна новата длъжност на писателя, който макар и нормативно принадлежащ към литературното поле, интервенира в политическото поле, конституирайки себе си като интелектуалец. "J'accuse" е резултат и върховно осъществяване на един колективен процес на еманципиране, проведен в продължителен период от време в полето на културната продукция: като пророчески разрив с установения ред, той преутвърждава в сблъсък с всички доводи на държавата ненакърнимостта на ценностите на истината и справедливостта, заедно с което преутвърждава независимостта на пазителите на тези ценности спрямо нормите на политиката (например тези на патриотизма) и ограниченията на икономическия живот.
          Интелектуалецът е конституиран като такъв чрез интервенцията в политическото поле от името на автономността и специфичните ценности на полето на културна продукция, което е придобило висока степен на независимост спрямо различни сили (като интервенцията е различна от тази на политика с голям културен капитал, който действа на основата на специфичен политически авторитет, придобит с цената на отказа от интелектуална кариера и ценности). В този смисъл интелектуалецът се явява противоположност на писателя от 18 век, който притежава призната, но подчинена функция в обществото, строго ограничена в рамките на развлечението, и по този начин е отстранен от парещите въпроси на политиката и теологията; интелектуалецът е различен и спрямо просвещенския законодател, който цели да упражнява духовна власт в полето на политиката и да съперничи на владетеля или министъра на тяхна територия - какъвто е случаят с Русо, който пише конституция на Полша; накрая, интелектуалецът контрастира и с онези, които са разменили своя статус (и без това не особено висок) в интелектуалното поле заради позиция в политическото, като по този начин са скъсали малко или много с ценностите на своя първоначален свят и, бързащи да се заявят като "хора на делото", често стават най-яростните хулители на идеализма или липсата на реализъм у "теоретиците", за да оправдаят своето предателство към ценностите, вписани в тези теории. Затворен в собствения си порядък, с гръб, опрян в ценностите на свободата, безкористието и справедливостта, принуден от тях да не може да абдикира от специфичния авторитет и отговорност, разменяйки го за неминуемо обезценени блага или временна власт, интелектуалецът утвърждава себе си в борба със специфичните закони на политиката (например т.нар. "реална политика" или доводите на държавата) като защитник на универсални принципи, които всъщност за резултат от универсализирането на специфичните принципи на собствения му универсум.
          Изобретяването на интелектуалеца, осъществено от Зола, не просто предполага предварително автономизиране на интелектуалното поле. То е освен това и резултат от един друг, паралелен процес на диференциация, който води до конституирането на корпус от професионални политици, което упражнява косвен ефект върху конституирането на интелектуалното поле. Войната, която либералите водят по времето на Реставрацията2 и опитите за сключване на мир с хората на перото по време на Орлеанския период3 допринасят, ако не за политизирането на интелектуалния живот, то поне за загубването на ясната граница между литература и политика, за което свидетелства изобилието от литераторстващи политици и политиканстващи литератори като Гизо, Тиер, Мишле, Тиери, Вилмен, Нузен, Жуфроа и Нисар по време на Юлската монархия. Революцията от 1848 г., разочароваща или смущаваща за либералите и особено духът на Втората империя, карат повечето писатели да изпаднат в политически квиетизъм, неразривно свързан с широкомащабното оттегляне по посока на "изкуството заради самото изкуство", дефиниращо себе си в опозиция със "социалното изкуство". Да си припомним само гръмотевиците, които Бодлер запраща по адрес на социалистите: "Тояга за анархиста!". Или за урока, който Льоконт дьо Лил дава на Луи Менар, виновен че е останал верен на политическите си идеи: "Целият си живот ли ще прекарате в обожание на Бланки, който не е нищо повече от революционно сатърче, полезно, когато е нужно, но все пак само сатърче! Махай се оттук! В деня, когато напишеш добра книга, ти ще си доказал любовта си към правдата и справедливостта по-добре, отколкото ако напишеш 20 тома по икономика". Най-типично изражение на това разочарование от политиката обаче намираме у Флобер, Иполит Тен и Ренан, които се затварят в своето писане и запазват мълчание по политически въпроси.
          Сред факторите, допринасящи за усилването на писателския стремеж към автономност спрямо външните изисквания, определена роля без съмнение играе враждебността към политиката и към онези, които като поддържници на социалното изкуство искат отново да въведат политическите залози в самото сърце на полето. В този смисъл може да се каже, че именно чрез едно странно преобръщане, опирайки се на специфичния авторитет, отвоюван от загърбилите политиката "чисти" писатели и художници, Зола и ученити, появили се с развитието на висшето образование и хуманитаристиката, получават възможност да скъсат с политическата незаинтересованост на своите предшественици, за да интервенират, по време на Драйфусовата афера, в самото политическо поле, но с оръжия, които не са тези на политиката.
          "Ангажираният", "назидателен" и дори "мисионерстващ" образ на Зола, когото войнствената традиция, подкрепена от преклонението на учените, е изобретила от началото до края, замъглява факта, че защитникът на Драйфус е същата личност, която защитава Мане срещу атаките на Академията, Салона и буржоазния "добър вкус", но и - в името на същата вяра в автономността на художника - срещу Прудон и неговото "хуманитарно", морализиращо и социологизиращо разбиране на живопистта: "Аз защитавах г-н Мане така както ще защитавам всеки честен човек, попаднал под удари. Винаги ще бъда на страната на победените. Винаги е имало битка между неукротимите темпераменти и тълпата". И няколко страници по-нататък: "Представям си, че съм на улицата и срещам банда гамени, замерящи с камъни Едуар Мане. Художествените критици - извинете, полицаите, - вършат работата си лошо; те по-скоро насъскват хулиганите, отколкото въвеждат ред, дори, да ме прости Господ, сякаш виждам огромни павета в ръцете им. Има нещо жестоко в тази гледка, което стъписва, мен, неангажираният, кротък минувач. Приближавам към тях, разпитвам гамените и полицаите; разбирам какво престъпление е извършил нещастникът, пребит с камъни. Връщем се вкъщи и пиша, в името на честта и истината, изказване, което ще бъде прочетено". Именно такова изказване ще бъде "J'accuse".

 

---

Блежки:

 

1 Алфред Драйфус е бил капитан от френската армия, обвинен и осъден на доживотен затвор през 1894 г. за шпионаж в полза на Германия. Две години след това се появяват доказателства, че обвинението срещу него е било скалъпено, но срещу оправдаванетоо му се обявяват редица националистически и анти-еврейски среди във Франция (Драйфус е с еврейски произход). През януари 1898 г. Зола публикува във в. "L'autore" своето прочуто открито писмо, озаглавено "J'accuse" ("Аз обвинявам"), с което застава на страната на Драйфус. Заради това писмо Зола е осъден на година затвор и емигрира за няколко месеца в Англия. На втори процес през 1899 Драйфус е осъден отново, но е помилван от правителството. За невинен е обявен чак през 1906 г., а доказателствата, че шпионинът е бил друг, майор Естерхази, излизат на бял свят през 1930 г. [горе]
2 Периодът между 1814 и 1930 г., когато Франция, след Наполеон, се управлява от Луи XVIII и Шарл X, които правят опит да реставрират монархията от времето преди Революцията. [горе]
3 Периодът от 1830 до 1848 г., или т.нар. "Юлска монархия", когато управлява Луи-Филип, "кралят-гражданин", в рамките на една реформирана конституционна монархия. "Орлеанисти" са се наричали привържениците на Луи-Филип, преди неговото коронясване. По време на Юлската монархия сред тях се оформят две крила - "дясно", по-консервативно, начело с Франсоа Гизо, и "ляво", либерално крило, предвождано от Адолф Тиер. [горе]

 

 

Превод: Диана Атанасова

 

Преводът е направен по: Pierre Bourdieu, The Rules of Art. Genesis and Structure of the Literary Field, Polity Press, 1996

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. януари 2003 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]