ВРАЖДЕБНИЯТ ГРАД

Градът е бял и е враждебен,
и аз съм сам върху тревата.
Двете зелени буболечици
не са ми чужди като тебе.

Двете зелени буболечици
върху стеблата се разхождат.
До вечерта ще изпълзят
високо до небето сигурно.

Над мене се навежда вятърът
като глухарче розово.
Ще поприказвам със тревата -
дано израснат рози.

Аз сам седя върху тревата,
а твоите очи са ледени.
Двете зелени буболечици
не са ми чужди като тебе.

Една след друга в мрачината
те лазят кротко по ръката ми.
На дълъг път вървят безшумно.
Катерят се към слънцето.

*

Скръбта заседна като здрач.
И моят разговор е скръбен.
Да идем в тъмната гора
по шарените калдъръми.

Във тъмната гора луната
по кривото дърво катери се.
И жабите в тревата дремят
с изпъкнали очи от злато.

Подай ми твоята ръка.
И нека нещо не говорим.
Да се разсъмва над гората,
да скита кривото дърво.

Да скита тихо в пещерите
и да бере забравен мъх...
Сложи ръка върху очите ми,
стопли ме в синьото безмълвие...

И ми кажи защо съм сам,
защо изглежда, че те няма...
Скръбта засяда като здрач.
Над калдъръмите се стъмва.

*

На тоя град ще кажа сбогом,
дори ще се усмихна радостно.
Щом влакът се прости със гарата,
очите ми ще станат весели.

Безкрайността ще свети синя.
Небето - бяло и далечно.
Светът ще дойде пак при мене -
такъв, какъвто го обичам.

Ще гледам релси, семафори.
Ще кимам срещу всяка станция.
И вечерта ще ми говори
под ритъма на колелата...

Светът ще ми даде отмора
наред с въздишките и сълзите.
И като всички земни хора
ще пращам поздрави към слънцето.

I

Ето я бялата улица -
с белите, слънчеви плочици.
Ето го белия град -
враждебен и чужд.

Старинната кула
с огромен, пресипнал часовник -
ето я.
Тя ми е чужда.

Чужд съм на себе си.
А тебе те няма.
Но ти си в зеления двор,
където тревата расте,
ослепително слънцето слиза.

Чужд си ми...

II

Докога ще чакам да се върне
ланшната година?
Всички мислят, че е отпътувала
от нас - завинаги.
Аз знам, че не е...
Защото тя е тук във мен.

Или поне
- бихте ли могли да ми повярвате? -
остави ми излишен къс от себе си
и къс от своя летен въздух,
и къс от слънцето.

Късове от здрач и светли нощи.

Обаче аз ще чакам да се върне,
да отнесе във дългия си скут -
това, което, без да ще,
забрави във ръцете ми тогава.

III

А сега?

Хей, войната прави дълго шествие.
Така престъпникът запали плевника от четири
                                                                           страни.
Нощният пазач не го е видял, нито ние;
но сега, какво ще правим сега ние, бедните?

Град, мой враг,
извади от джоба си твоята ръка от слънце,
сложи я тихо на очите ми -
за да заспя и да сънувам тишина;
и да прозра в света, що преминава, що се движи
                                                  от безкрай до безкрай.

*

Така аз обичам слънцето,
въздуха и тревата.
Техния говор е мълчание;
а аз съм сигурно много невъзпитан.

Но вие ще ми простите ли, че така викам
                                                                      понякога?
А ти? - Разбираш ли ме ти?

върни се | съдържание | продължи