Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

III. САМОВОЛЕН ЗАТОЧЕНИК

 

 

           Вратата се чукна.
          Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори.
          - Какво има?
          - Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде?
          Стремски се навъси.
          - Какъв е този доктор?
          - Тукашният, при войната - отговори ханджият.
          - Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? - избъбра си Стремски. - Нека заповяда!
          След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво, розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни - пред ушите.
          - А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? - попита той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кеп? от сиво военно сукно, както и дрехите му.
          - Да - отговори Стремски, позачуден от малко чудатата външност на влезлия.
          - Представлявам ви се тогава: доктор Догански, от X... , ваш съсед, почти ваш съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като съвършено свой - викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше ръката на Стремски.
          - Отде ме познавате, господин Догански? - попита Стремски, след като покани доктора да седне на денкчето.
          - От Цариград ви познавам, когато заминувах преди десет години да се уча в Букурещ... Вий сте забравили... Как се изминуват неусетно годините! А узнах за вас в Кутловица, дето бях отишел да направя медицински оглед на убития турчин. Сега току-що се връщам. Там пристава ми обади, че е записал като свидетел и един Стремски, идящ от Русе. Аз знаех, че сте там чиновник, от голямото добрутро... Тозчас се сетих, че сте вие.
          - Да, като закусвах на Кутловица, случи се едно убийство и аз видях убиеца, току-що бягаше. Фанаха го. А мене записаха в акта.
          - Аз трябва да благодаря на тая случка. Възхитен съм, че намирам тук един съотечественик, един тракиец, което значи: един приятел - в тая дива Шопландия... Вий заминавате за София?
          - Да, утре. Оттам за Бяла черква.
          - Това е невъзможно! Аз ще ви спра тука! Вий сте мой гост... Излезте из тая мръсна дупка! Тая нощ ще станете жертва на милиарди бълхи и квинтилиони дървеници... В този орангутански град и по-хубаво няма! Представете си, брате: аз съм тук в африканска пустиня. Ужасно монотонен живот. Пътник рядко спира - промени конете си на станцията, па хайде - бяга. Ти си изключение... Българин свестен не можеш да срещнеш, да размениш две умни думи - има руски офицери - приятели ми са - мразя ги... А българите - прости, никакви потребности духовни. Развлечения? Отнюд! Умираш... Имаше по едно време трупа от кичеци циганки... То дойде като благодат божия в тоя умрял град. Окръжният началник, капитан Беринков, строг православен човек, поиска да ги изгони... Аз го не оставих. “Стой! - извиках - ти правиш престъпление!" И той ги остави. Защото глухо... Тука сме в центра на шопската дивотия. Ето защо кога видя тракиец - плаче ми сърцето... Не, аз не те пущам. Ти си мой пленник. Ще останеш цяла неделя при мене. Имам два коня: ще те разведа по околностите на тая райска долина. Видиш: един венец от планини - кунуна мунцилор, както казват власите... Само тази Стара планина ме разтушава и ми наумява за моето отечество... Ти тука се с никого не познаваш?
          - Не... тоест, запознах се вече с едного, забравих му името... Адвокатин тук. С една ужасна брада по лицето. Приказва някаква си българо-руска каша...
          Докторът се изсмя.
          - Ах! Тукашният адвокат? Чудовище космато и диво! Беринков го нарича “Дикий Барин" - имало такъв в една повест на руския писател Тургенева... Е добре, господин Стремски, този Дикий Барин - всички така го наричаме вече - е интелигенцията тука, корифеят й. Представи си какви са ония, които идат подир него, представи си тогава и положението на образован човек в тая мечешка бърлога - в отношението на человеците!
          Стремски слушаше смаян доктора. Намерил сега човек, комуто да си изкаже душата, Догански като един поток изля пред него набраните в гърдите му от дълго време жалби против недостатките на тоя нещастен градец и чудовищните преувеличения на които показваха колко му е било дотегнало тука, както - и хиперболическия стил, свойствен на речовитите хора като доктора. Имаше обаче една откровеност и сърдечност в обноските на тоя оригинал с румънско кеп?, които го правеха симпатичен на Стремски.
          - Да излезем! - предложи докторът.
          - Къде?
          - Из града? А довечера си у мене на вечеря. Ще пратя и багажа ти да земат.
          Стремски се отказваше. Но Догански не отстъпваше. Той прие най-после поканата му да бъде гост за няколко дена: докторовата любезност, от друга страна - тая чудна балканска долина, разбиха упорството му.
          На портата извън беше вързана една висока, прекрасна, жълта кобила, с лебеден врат, английска раса. Докторът я отвърза и я предаде на едно момче.
          - Заведи у дома Фанни! - каза му той.
          - Това ми е коня, с който пътувам - аз и в града, кога съм, с кон пътувам... Това е хубаво - едно за тия проклети и нечисти улици, а друго - предпазен си от бясно куче... Тоест, бесни кучета тук няма, но може да ти се случи да срещнеш веднаж в живота си... Аз, собствено, и от коня си преглеждам болните си от прилепчиви болести, тъй съм по-обезпечен от заразяване... Впрочем, тука и нямат обичай да се обръщат към доктора: ходят при турски ходжи и при поп Лака да им чете и бае - разправяше словоохотливият доктор, като вървяха из улиците, дето минувачите се спираха да гледат вънкашния човек - а за да усили впечатлението, Догански обърна разговора по френски.
          Минаха през тесни, криви улици, с разрушени турски къщи и запустели дворища, буренясали, и излязоха на края, на един бряг, дето беше военната болница.
          От това високо място се откриваше чудесна картина навред. Бреговец лежеше посред засмяната долина, заградена от планини и бърда, покрити с лозя и гори.
          Особено западният край беше необикновено кичест и красив със своя дърволяк, зелени морави, веселени от ръмолящи поточета, слезнали от букашката планина. Един от хубавите балкански кътове, царство на прохлада, сенки, самотия и горска поезия.
          От юг близко, с ръка да я засегнеш, Стара планина. Високо в небето се дигаха нейните голи гърбове и върхове, под които се чернеяха столетните букови гори по хълбоците й... Нейната исполинска верига се протакаше се тъй дива и лесиста на изток, дето едно скалисто бърдо, с чудновати и смели очертания се отклоняваше от главния гребен и тръгваше право на север, па се пресичаше внезапно в полето с един стръмен, отвесен бряг. Приличаше на колосално животно, легнало неподвижно.
          Стремски не можеше да й се нагледа на тая панорама. Как беше различен тоя благословен край от голите, степни хълмове около Русе! Сега той двойно си честитеше срещата с доктора и приемането поканата му да погостува тука. Болното му още от прясната рана сърце искаше да намери при обществото на тоя приказлив и жизнен човек и в тоя планински кът разтуха и развлечение. Върхове, долове, гори, самотии, потоци, тъмни, непроходими гъсталаци - всичко имаше тука за любителя на природата на нейната благодатна тишина и свежест. Сякаш тая планинска пазва бяха обятия, разгърнати, за да утешат една скръб, да излечат една болка.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]