Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XVIII. В СЛЯПАТА УЛИЦА

 

 

           Със смрачаването и публиката хвана да се разотива. Един от последните, които оставиха скалите, беше и Рангел. Той беше дошел по служебна работа - поправяне някакъв пожарен знак на кулата - и остана после да погледа оттука и послуша музиката. Пожарникар вече от три месеца, той не беше привикнал на градския шум, по природа склонен на уединен живот, близко до природата. При това и срещата със свят постоянно стряскаше неговата гузност. Само с Митка - пак възстановен на службата си, той беше неразделим - с него деляха свободни часове, жалби, душевни теготи. Тия двама, преследвани от съдбата хора, се сдружиха и побратимиха. Митко по-нежно заобича Рангела, като узна отчасти историята му; Рангел всеки ден по-живо страдаше за Митковото домашно нещастие и се мъчеше всякак да му даде разтуха и надежда. Подир много усилия той беше сполучил да подействува малко въз жена му и да пробуди в душата й капка милост за нещастния. Тя се бе врекла да се поправи. Това беше преди една неделя. Радостта Миткова нямаше граница. И Рангел беше щастлив. От радост той бе предложил днес на Митка да го почерпи, него и Замфирица - ако ще - с едно водене на цирка, като плати входа от скромната си икономийка. И двамата съпрузи приеха и след вечеря Рангел щеше да иде да ги земе. С тия мисли в главата пожарникарят слезе от хълма и тръгна из улицата, осветена вече от фенери. Той се запъти към Хисар капия и слезна в махалата Ени бунар, дето беше си наел стаичка, за да бъде близко до приятеля си.
         В една кръчма той вечеря набързо и отиде към Миткови, за да ги земе и идат на представлението. Митковата улица беше тъмна, пуста и глуха. Рангел отиде навътре и когато приближи към вратничката, той съгледа един човек до нея. В мрачината той разпозна обаче стражарска униформа. Това беше сам Митко или приличаше на Митка.
         - Ти си готов вече? - каза Рангел.
         Митко не отговори. Той оставаше неподвижен на мястото си.
         - Митко, заспа ли бе? Де Земфирица? - попита учуден Рангел, като бутна Митка за лакътя.
         Митко се позаклати някак чудновато, но нищо не каза.
         - Как е той заспал прав?... И защо ми се вижда тъй по-висок сега? - помисли си Рангел зачуден. Но веднага му хрумна, че Митко се втелява или прави някаква смешка. Той го стисна силно за ръката и цялото тяло се пак заклати, някак си лесно и странно, сякаш че краката не се опират на земята. И ръката бе студена като камък. Тръпки побиха Рангела, при това гробно усещане той се дръпна назад с настръхнали косми. Митко бе обесен! Тялото се люшкаше полека от засягането. Той припна към една срещна вратня и фана да чука силно. Съседите отвориха веднага. Рангел им обади, че Митко се е обесил на вратнята си. Дигна се уплашен глъч и врява. Подир няколко минути сляпата улица се изпълни от съседи и осветли от няколко фенеря. Митковото тяло висеше студено и вкоченясало, с отпуснати вкаменени ръце. Шията му пристягаше клупът на едно възловато въже, преметнато за едно дърво на ниската стряха. Лицето беше безобразно изкривено с печат на ужас и страдания, с изпъкнали очи и посинели уста.
         Снеха го. Бутнаха портата, тя беше отворена. В двора тъмно. Повикаха Замфирица. Никой не се обади. Само детето плачеше.
         - Какво я викате нея? Тя тука ли е? - обади се една от съседките. - Не видите ли защо се е обесило това момче! Умори го тая изгора... Одеве, преди един час и половина, видях я, накитила се беше, с капелината, с ръкавиците, излазяше по мрак... Помислих си къде ще иде тая... погледнах по нея: на край улицата един мъж стоеше и я чакаше... Хванаха се под ръце, па се изгубиха... Заряза и дете в къщи, заряза и мъж, преди да му даде вечеря - да чапкънува нейде... Как да се не обеси човека!
         - Поразеницата! - обадиха се други.
         Рангел проливаше сълзи, като гледаше бездиханния си приятел, привършил живота си, за да се отърве от мъки. Но жалостта, колкото дълбока и да беше, нищо не бе в сравнение с яростта му против неверницата. Той би желал сега да я види тука, да й забие ножа си в гърдите и си завие краят към планината. Дойде полицейския комисар от ближния участък, изслуша показанията Рангелови и на съседите, направи акт. В това време камбаните заудряха на тревога.
         - Пожар има нейде! - извикаха.
         Пожарникарят не губи нито минута вече при тия позиви към дългът му. Той напусна трагическата улица и се затече бежишком в зданието на пожарната команда, за да се намери на поста си. Когато се изкачи към висотата на Хисар капия, той съгледа през къщите, че небето се червенееше на югозапад. Привикнал да измерва разстоянието по такива светлини, той разбра, че пожарът е в подножието на Джамбаз тепе.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]