Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIV. ХАРАМИЙСКА ВЕЧЕРИНКА

 

 

           Харамиите остаха сами. Те се излегнаха и се загълчаха. Навън беше съвсем тъмно. Черни облаци закриваха небето. Вътре в колибата въздуха изстиваше. Гората отвън шумеше от вятъра. Скоро заръси дъжд. Той затупа по покрива на колибата. Няколко капки процедиха и паднаха по лицето на задрямалия Климе. Македонците се изсмяха.
         - Ордо, я попей... Нека се разсоним, оти дождòт приспиет - каза Мерджанът.
         И другите го поканиха. Климе стана, готов да слуша.
         Ордо беше певец и обичаше да пее, затова не чака повече канене. Той си облегна главата до стената, опря си лява ръка на пояса, примижа и запя гласовито:

Не витай се, не кърши се,
Йованке, Йовано,
како змия низ тревата,
море моме момино;
како змия низ тревата,
Йованке, Йовано,
како риба низ водата,
море моме момино.
Како риба низ водата,
Йованке, Йовано,
како конче невянато,
море моме момино;
како конче невянато.
Йованке, Йовано,
како юне непрегнато,
море моме момино!...

         Дружината слушаше с наслаждение певеца.
         Отвън изтопурка кон. Всички се ослушаха. Мерджанът, най-храбрият, извади си камата, отвори вратата и погледна. Пред колибата спираше един конник. Той веднага слезе и каза:
         - Добър вечер... Мога ли да се подслоня?
         - Няма тука горският - каза недоверчив Мерджанът, като се взираше в непознатия.
         - Няма нищо, пуснете ме. Дъждът ме измокри - каза непознатият, като върза коня си под стряхата.
         И другите македонци назъртаха от вратата.
         - Пущи го! - казаха те. Видът на непознатия ги успокои. Той нямаше нищо полицейско. Един бледен мошък, с шапка, облечен в сиви шаячеви френски дрехи.
         - Накъде, ако е рекъл господ, господине? - попита Петко.
         - За Саръкьой. Застигна ме дъждът. Добре, че беше колибата - отговори конникът, като изглеждаше тия странни хора, събрани в това усамотено място.
         - А вие какво правите тука? - попита ги той, като си извади папироска. "Мигар са и те агитатори на Стремски?" - мина му през ума.
         - Правим си кейфа! Нали чуеш? Певаме... - Ордо, залови пак някоя друга! - каза Мерджанът.
         В това време Климе опря глава до зида и заспа.
         - Климе, не климай! - каза му Ордо усмихнато, па захвана друга песен, като че го припява:

Море шчо ме дремка, лудо, шчо ме дремка,
шчо ме дремка ле навалило?
Море дал'да легнам, лудо, дал'да легнам
дал'да легнам ле, да приспиям?
Море или песна, лудо, или песна,
или песна ле да запеям?
Море или коня, лудо, или коня,
или коня ле да разиграм?
Море или сабя, лудо, или сабя,
или сабя ле да натръгнам?


         И песента чудно звучеше в тоя нощен час, при исото, което й държеше дъждовния шум.
         Гостът, твърде доволен, извади плоска от пазвата си и подаде на певеца. Смукнаха и другите по глътка ракийца. Това още по-одушеви дружината. Предложиха да пеят всичките "Македонец жално пее". Колибата гръмна. Гостът придружаваше също. Македонците силно се разчувствуваха. Климе хвана да подсмърча. На бърчавото лице на Мерджанът се търкулнаха сълзи. В кокошарите пловдивски оживяваше патриота македонски. Когато песнята се свърши, Мерджанът си отри сълзите с оваляна кърпа и каза на госта:
         - Господине, от тебе няма шчо да скриеме: ние сме македонски въстаници и отиваме да освобождаваме Македонията.
         Гостът даде да си направят по една цигара.
         - Да си жив и здрав. Нямаш ли и малко парици? - попита Климе.
         - Нà, цървули нямаме, господине - допълни Ордо. - У мене песни колкото щеш.
         - Обрал съм се и аз.
         Мерджанът разменяше няколко думи по арнаутски с Петка.
         Това се видя подозрително на конника. Той извади часовника си и погледна.
         - Аз да вървя, дъждът престана.... - каза той па подаде ръка да се прости с македонците.
         - Добро видение!
- Дай да се цалунем! - каза Мерджанът, па сграбчи госта и се цалува с него в устата.
         - Адио! - извика той...
- Дай ми часовника! - каза конникът, като видя, че часовникът му се омъкна в джеба на Мерджана, който го беше отпънал из жилетката му при цалуването.
         - Няма нищо де, остави ни го за спомен! Момъкът повтори сърдито искането си и стисна с ръката си потурите на Мерджанът.
         Македонецът го изгледа сопнато.
         - Тъй и тъй сме приятели, да не развалим калимерата? Тука е балканът, царството на горските пилци. Като ти забия нещо в гушата, няма да мръднеш. Или мислиш, че аз не зная едно шчо?...
         - Хай върви си докъде ти стои коня, христиенино - каза му и Климе.
         Гостът прибледня, излезе, без да каже нищо, и се метна на коня си.
         - Не забравяй Македония, господине! - викаше му някой.
         Той веднага се изгуби из гората.
         - Он е, море! - каза Мерджанът на Петка.
         - Не е он - отговори Петко.
         - Па он е, море, познаф го!
         Вечеринката се свърши. Харамиите скоро захъркаха.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]