Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XX. ТРАКИЕЦ

 

 

           Жегата беше станала голяма. Слънцето прежуряше, една тежина имаше във въздуха. Небето беше застлано с тъмно-белизняво було мараня. Не можеше да се диша. Явно бе, че ще вали.
           Далеко пред колата на нашите пътници ездеха из шосето четиримата шопи, на които исполинът продължаваше да маха нещо и да разправя. Още по-далеко пред самата планина едвам личеше триумфална арка, издигната над пътя: околните села бяха срещали вчера на него място княза.
          Докторът, твърде още развълнуван от сцената в кръчмата, мълчеше и гледаше вторачено отпред. Стремски го хвана пак грижата за Рангела. Макар че се беше малко предрешил, но той пак бе много изложен за един гонен от потери бежанец на тия открити кола. Който го познаваше, пак щеше да го познае. Беше немислимо почти най-после да не го подушат ония, които го диреха по тия друмища. Само извънредно щастие можеше да го спаси.
           След половина час те превариха шопите. Докторът и Иванчо не пропуснаха случая да си стрелнат ненавистни погледи и колата отминаха напред към триумфалната арка, близо до която се редяха Бучинските ханища. Тъкмо на един километър оттам загърмя. Небето бързо се покри с облаци; едри капки дъжд западаха по шосето. Вятърът духна, гръмотевиците затрещяха, няколко светкавици избраздиха облаците над Ком, дъждът заплющя и потече като из ведро.
          Докторът и Стремски стигнаха в Бучинския хан съвсем оквасени. Те окачиха връхните си дрехи и шапките си на стената в кръчмата. Колата с конете също бидоха вкарани в двора, на подслона. Стремски не забрави и тука Рангела и го скри в една стаичка на кръчмата. Дъждът продължаваше вече без трясъци и мълнии и не тъй буен, но равен и непрекъснат. Небето, подир първите пориви на гняв и бяс, остави да се изтечат мирно всичките му облаци.
          След няколко време и шопите стигнаха измокрени като мишки. От сърдитите им разговори Стремски разбра, че отиваха за Искрец, отдето бяха, и че дъждът ги накарал да се отбият в кръчмата. Докторът беше крайно недоволен от тая случайност, той не можеше да гледа Иванча спокойно, с когото продължаваше пак да разменя злобни погледи. Освен бурята отвън, имаше още две бури в кръчмата, кипящи мълком в душите на двамата противници. Дъждът валеше. Той даже не сочеше скоро да престане. Шопите решиха да чакат; Искрец беше на един час разстояние оттука и щяха да успеят да си идат още рано. По неволя и нашите пътници чакаха: те и така бяха измръзнали от дъжда, който ги би на откритите кола. Стремски стоеше настрана с доктора; той с удоволствие видя, че шопите се залисаха в приказки и тоя път съвсем чужди на раздразнителната тема за войната. Именно дума ставаше за убития при Кутловица турчин Юсуф. Иванчо казваше, че го е познавал още в турско време, че от този турчин си купувал кожи за цървули на пазара в Бяла черква.
          Споменуването на Бяла черква разбуди любопитството на Стремски. Той се приближи към депутата и го попита:
          - Ваша милост, декашен сте, господине?
          - Аз не съм оттука, аз съм от Тракията - отговори депутатът. По онова време Източна Румелия често означаваха с това име.
          - Аз разбрах това още по говора ви: а отдека сте родом именно?
          - От Гьопсата, от село Алтъново, ако сте чули. Ама от една година се заселихме тука и ошопихме, господине - усмихна се Иванчо.
          - Вие познавате Бяла черква добре?
          - А че как да не познавам? Нали всеки четвъртъчен ден карах на пазара там дърва? Псето онова, Юсуфът, дето го утрепаха, беше табак в Карлово и в четвъртък носеше стоката си в Бяла черква... Едно до друго са Карлово и Бяла черква... Хей, отиде си и тоя градец! Както и нашата Клисура една година по-рано, майка му стара! Тракията си изтегли само!
          Като узна, че Иванчо е от Стремска долина, Найден внезапно усети голямо съчувствие към него. Докторът, който се въсеше настрана, също наостри уши към разговора между Найдена и Иванча. Той даже паполовина му прости одевешните постъпки в Гинцкия хан, като видя, че му се е оперил не шоп, а тракиец. Неговото тясно, тракийско-патриотическо чувство изпита някакво си удовлетворение, даже гордост някаква от това приятно откритие. Но самолюбието му го не оставяше да покаже това явно.
          Найден беше нетърпелив да попита Иванча познава ли някого от домашните му. Тоя човек сега му стана много близък; голямото му, грапаво и грознаво лице сякаш стана по-симпатично.
          - Познавате ли покойния Марка Иванов?
          - Чорбаджи Марка ли?
          - Да.
          - Познавам го много харно, бог да го прости... Ха! Та ти говорех за тоя табак: той убил, пезевенкинът, в планината чорбаджи Марка... Сега и той си намери майстора... Майка му тамо!...
          На Найден щръкна косата.
          - Как? Юсуф ли го уби? - извика той потресен.
          - Той. Аз не бях там тогава, но ми разказаха белочерковци, дето видели... Всеки казва: табака, бреговчанина. Тъй го и викаха там: "Бреговчанина!"
          Стремски си плесна ръцете, силно развълнуван: той си спомни сега, че и Иван Кирков в Стара планина беше споменал с това име: "Бреговчанин", убийцата на баща си.
          Докторът, който чу тоя разговор и разбра, че Рангел е убил убийцата на Найденовия баща, неусетно скокна и дойде при Иванча. Той забрави сръднята си... Подаде ръка на Иванча и му каза покъртено:
          - Да се примирим, господине, и аз съм тракиец: доктор Догански.
          Иванчо стисна докторовата ръка с готовност и ухилено каза:
          - Дай, защо да се караме.
          - Вий как се казвате, господине?
          - Тука, в Искрец, ми викат Иванчо Тодоров, по баща ми, де; а там, у нас, ме прекарваха другояче, викаха ми повечето човеци: Иван Боримечката.
          - Боримечката! Вий ли сте? - извика зачуден Стремски, който знаеше анекдота от Клисурското въстание за "топчото".
          - Аз самичък, господине - отговори гордо Боримечката, - аз съм, дето на Клисура славно изнасях на Зли дол черешовия топ!
          Стремски стисна ръцете на Иванча, покъртен и възхитен от всичко, каквото чу.
          - Ами ти кой си? От Бяла черква си, нали? - попита Боримечката.
          - Как? Негова милост е синът на чорбаджи Марка! - каза докторът.
          - Ах, ти си бай Марково момче?
          - Да.
          - Ти къде беше тогава, когато бягаха през Балкана?
          - И аз бягах заедно, бай Иване.
          - Ами кой бай Марков син пушкал на турците на Балкана? - попита Иван живо.
          - Аз.
          Боримечката скочи и му улови и двете ръце.
          - Ваша милост отърва наша Стайка. Найден го гледаше, без да разбере коя Стайка и без да си обясни вълнението му.
          - Как, ти не знаеш ли? Ти тогава си отпъдил турците, та Стайка, жена ми, избягала и кака Гинка с народа барабар!... Е, ти ли си юнакът бил?
          И великанът сграбчи в широките си обятия, като една горила Найдена и го цалува` по устата и по бузите много пъти и с насълзени очи.
          - Без тебе, Стайка, господине, щеше да се пропадише и стане зян за мене... Турците искали да я отвлечат... Тя ми е разказвала и аз съм плакал. Името ти не помнеше само. Да си жив, бог да прости баща ти, че родил такъв син... Огнянов беше така юнак! Ей, виж пак де да се видим! Кой знаял? Да не беше дъжда, така и не щях да знам, че си Марков син и избавител на Стайка... Като й кажа тая вечер, каква радост ще бъде! Дай тука бре, да почерпя! - обърна се Иван към кръчмаря. - Господин докторе, седни и ти... Кусур не връзвай за одеве... Така, живи хора доде сме, караме се, мирим се... Искам с вас като с братя от една майка да си погълчим и да се погледаме... И мене ми е, зер, измиляло сърцето за нашата Автономия... Кога да е, тамо ще се ходи, там ме тегли... И Стайка се плаче за село... Какво има там? Пепел... Ама на: сърце... "Дето се окучило, там се научило." Ето и дъжда се вали, няма що да бързаме... Заповядайте! - казваше възрадвания Боримечка, като подаваше на всекиго стъкълце със сливовица по шопския обичай. - Пийте, хайде и аз да пия: бог да прости дяда Марка... Найдене! Много здраве ти да носиш в Бяла черква на всичките, които питат. А там кой не познава Боримечката?... Ах, нашата благородна Автономия. Друго нещо, хора благородни. Наздравица!...
          Възхитеният Иван се разбъбра, той от вълнуване стана пиян. Спасителят на Стайка беше пред очите му. Простото му сърце тупаше от драгост, душата му преливаше от чувство на благодарност и той не сваляше очи от Найдена, радваше му се и любуваше му се... Той със страх поглеждаше навън, дето дъждът намаляваше и двамата тракийци скоро щяха да тръгнат.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]