Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IV. ЗАМФИРИЦА

 

 

           Рангел излезе заедно с Митка, чието нещастие го покърти. Той веднага се привърза към него, а Митко с благодарност видя това участие. Одеве - двама непознати, сега те вървяха из улицата приятели искрени. Тоя скитник и изгнаник намери брат в този окаяник.
         Митко се ожени още на втората година от своето настаняване тука на служба стражар. Той видя най-напред Замфирица на полето, когато се завръщаше с една скъсана омбрела от Бунарджикът, с полски цветя в ръцете, закачайки се с трима войника, които й скубеха китката. Това виждане беше доста да се влюби в нея и да подири де живее. Запознаването им стана много лесно, той не пита никого за живота на харесаната мома, сгоди се и се венча за нея.
         Замфирица беше хубавица. Развратна още от малко момиче, тя принадлежеше към ония фамилии крайчански и сиромашки в Пловдив, които прояждаше нравствената развала още в турско време. Майка й, възпитана на коленете на турските ефендета, направи и дъщеря си подобна на себе и тя от рано затъргува с нея. Но Замфирица не можеше да следва открито престъпната си привичка, ней беше нужна заслоната на един законен мъж, за да не я стесняват моминските съображения при развратствуването. Тя намери в простодушния Митка този мъж и успя така да го обае и привърже към себе си, щото сега Митко, до полуда влюбен в нея, въпреки явните й измени и позора си, не можеше да се реши да иска развод. Колкото по-силни страдания му причиняваше жестоката жена, толкоз по беше уверена, че държи здраво в ръцете си този безхарактерен и безизходно впримчен в мрежата на сладострастните й ухищрения. Митку се чинеше, че ще умре, ако го разделяха от нея. Но дошел до отчаяние от многото страдания, той реши да дойде днес у Стремски, да се пооплаче и да поиска помощ... против себе си.
         Нещастният!
         Из пътя Рангел ободряваше Митка и псуваше жена му: той я считаше вече чужда на двамата. Неговата груба, но здрава мисъл не можеше другояче да я цени. Така неусетно минаха през главната улица на Джамбаз тепе и се спряха при Хисар капия.
         - Къде отиваш ти? - попита Митко.
         - Никъде. На тука ли живееш?
         - По-надолце:.. Ако щеш, ела да ми видиш вратнята, та да знаеш...
         Рангел се съгласи. Смъкнаха се надолу из тесните криви улици, потулни гнезда на сметове, миязми и разврат, завиха из една безлюдна, влезнаха в друга заглъхнала сляпа улица. В тая улица живееше Митко, в къщата на баба си - Замфирицината майка.
         Току-що Митко посочваше вратнята, той забележи, че тя се беше отворила и пущаше някого там - Митко видя само един човешки лакът. После вратата се слабо хлопна. Митковото лице пожълтя, едно премаляване го обзе и той щеше да падне, но се опря на Рангела.
         - Аз не мога! Погледни ти из дупката кой влезе там - пошушна Митко на другаря си, а той седна на един камък до зида и хвана главата си с две ръце.
         Той не видя Рангеловото лице как стана страшно и как Рангел се фърли като див към портата със стиснати юмруци. Кръвожедния нагон у тая дива природа се пробуди. Той не знаеше ще бие ли, ще пребие ли, ще убие ли.
         Въпреки очакването си, той намери вратнята, че поотзяваше. Той погледна навътре и видя на двора една жена с торба на гърба. Една селянка. Замфирица със синя рокля, с кокичета, втъкнати в черната коса, с лице безочливо и хубаво, приказваше на тая селянка.
         - Няма го тука Митка! - казваше тя сопнато на гостенката.
         - Невясто, да го почакам тогава - каза селянката.
         - Тука няма какво да чакаш... Той чак довечера ще дойде - отговори нетърпеливо Замфирица.
         Селянката не се дърпаше, макар че Замфирициния поглед и казваше, че трябва да си отиде.
         - Как сте с Митка? Чувам, че не си живувате вие?- попита внезапно селянката, па се усмихна, за да не се покажат думите й много сурови.
         Замфирица прибледня.
         - То не е твоя работа, бабичко! Хай иди си! - и тя й посочи вратата.
         - Недейте, мари синко, не го мъчи горкият... Посърнал и почернял е, да ти домилей... Не прави така, баба!
         Селянката се усмихваше, но Рангел видя, че си обриса очите.
         Замфирица кипна. Лицето й доби нов цвят: божуров.
         - Махай се оттука, дърта селаченко, дошла си да се лигавиш!... Иди си! Кой те пита коя си!
         Селянката поиска да я предобри, като видя, че молбата й наместо да я смекчи, разгневи я още повече.
         Но Замфирица я засипа с цял потоп оскърбления и хули, а слисаната селянка, вдигнала две ръце, викаше само: "Чакай, баба!" и се дърпаше към вратнята, пред нападателните движения на младата.
         В тоя миг Митко влезе вътре тичешката.
         - Мамо! Мамо! - викаше той, като я хвана за рамото: - Мълчи си, не я сърди!...
         - Синко! Изгори те тая! - извика отчаяно майка му, чиято душа, прекипяла от горест, поиска да си излее теготата.
         - Замфиро, не хващай кусур на стар човек... Хайде, мамо, да излезем, булката е сърдита.
         - Води я! Води я поврага майка си! - викаше Замфирица, като си отиваше към къщи и сбираше по земята изпадналото от косата й кокиче.
         Тя зърна Рангела, който още стоеше като вкаменен на портата.
         - Какво зяпаш тука бре, дриплю! - извика му тя и се спусна, та хлопна портата и я заключи.
         Митко и майка му клекнаха на ъгъла на улицата, да си изказват жалбите ниско.
         Рангел се повърна назад със стиснати зъби от ярост и с юмруците още неразтворени, сякаш искаха да пребият някого!
         Убийцата на Юсуфа действително беше сега страшно нагневен. Видът на тази човешка жестокост го ожесточи и направи способен за по-голяма. Вроденият кръвнишки нагон у тая люта и при това добра душа се пробуди внезапно. Милостта го покърти, негодуванието го озвери. И той вървеше скоро, намръщен и със свиреп поглед.
         Скоро той пак мина под старовремската арка на Хисар-капия и излезе на мегданът Джумая.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]